Култура / Брой 5 (2958), Май 2019

„Аз очаквам, о, Боже, в търпение и надежда. Аз очаквам като слепец, комуто е обещан изгревът на светлината. Аз очаквам възкресението на мъртвите и на плътта.“ Тази година се навършват 115 години от рождението на Карл Ранер, един от големите католически мислители на ХХ в.

Боже мой, когато се вслушам по-внимателно в надеждата за вечност, която наистина живее у мен, установявам странна трудност: от една страна, не обичам да говоря за „душата“, която – поне отначало – сама влиза през портата на смъртта в този живот, нито за безсмъртието на душата, защото се усещам грубо „телесен“ – за други богословски проблеми да не говорим. Ала от друга страна, представям си моето „отвъдно“ (в което вярвам) също така изцяло абстрактно и демитологизирано. Та какво да сторя с облаците в небето и тръбите, възвестяващи Страшния съд, със събранието в Иосафатовата долина, отварянето на гробовете и т.н.? Моята представа за отвъдното сякаш уморено се свива до убеждението, че едва в смъртта ще намеря сам убежище в твоята мощ и любов, и блаженство, без да знам как. И дори самото това изречение, което предава моята вяра, също трябва да е под знака на аналогията.

Не са ли следователно моята вяра в отвъдното, моето убеждение във „възкресението на мъртвите“ твърде малко „въплътени“? Трябва ли да подозирам сам себе си, че съм късен абстрактен рационалист с все по-отслабваща вяра? Ти, изглежда, мълчиш и ме оставяш на моите залутани мисли. Може би имам право да мисля така: ако „отричам“ това или онова от Теб или от отвъдното и възкресението (тези две неща оставям неразграничени, разчитайки на богослови с по-остър ум), всъщност мога да изразя позитивно това отречено, което отделя нещата и представите за Теб и за възкресението, понеже не ми изглежда да прилягат (на кой стол трябва да седя в небето, ако тогава имам тяло?), защото нали Твоята безкрайна действителност и сила не отхвърля всички тези очевидно отречени реалности, а по един сублимен начин ги „снема“ и съхранява.

Мисля, че е твърде лесно човек да загърби „материалното“, просто защото не е възможно да е изговорено от самия Теб, а „духовното“ за Теб и нашето изпълване да изкаже така, сякаш не може да се мисли в съвсем друг образ, когато трябва да се изрази вярно.

Несъмнено „дух“ и „материя“ трябва да се претворят различно в едно твърдение за Теб и нашето изпълване, ала и материята може действително да бъде изказана – радикално снета и преобразена – от Теб и нашето изпълване, понеже Ти също така се издигаш над нашите разграничения и абстракции. Ти си отново невероятно близо до онова, което ние (с известно право) усещаме като безкрайно отдалечено от Теб, понеже Ти не си Творец и изначална основа само на една част, на „по-висшето“, а на всичко. Ако материята като такава не ти бе подобна, Ти не би могъл да я създадеш и тя щеше – както при някои по-стари философи – да бъде мислена като противобожествена.

Затова се радвам на Възкресението и не смятам, че тази догма говори за някаква второстепенна част от самия свят, тя е радикално изказване за това, че Ти не се противопоставяш на материята чужд и отрицаващ, а дори си я положил като обща първопричина на цялата развиваща се действителност чак до Духа (в Твоята сила, разбира се), първопричина, в която дори и ангелите са „вкоренени“. Когато по повод на цената на нашето крайно съществуване говорим за близост, за виждане, за танц, за блажена радост, за болка и докосване, наистина не зная как всичко това може да намери място редом с непосредственото богосъзерцание на Твоята вечно непостижима действителност и величие, ала всъщност не бива да разводнявам спиритуалистично цялото това конкретно говорене, подобно на твърденията с духовно-метафизичен характер, които само изглеждат по-лесни за разбиране. Когато дойде изпълването, ще бъдем изненадани колко по-различно ще е всичко от това, което сме си представяли (и колко далеч под истинската действителност ще бъдат фантазиите на спиритистите), ала тъкмо цялото това друго ще се окаже изненадващо близко и прилягащо на нашето досегашно съществуване. Моят дух и моята плът ще тържествуват в Бога, моя Спасител. Понеже в Божията вечност времето вече не играе никаква роля за нас, безразличен ми е въпросът дали между това, което ние наричаме духовно лично изпълване, и това, което се нарича Възкресение, има някаква дистанция, която може да се сравни с нашето време.

Аз очаквам, о, Боже, в търпение и надежда. Аз очаквам като слепец, комуто е обещан изгревът на светлината. Аз очаквам възкресението на мъртвите и на плътта.

Пред Бога

Всемогъщи, свети Боже, при теб искам да дойда и на Теб да се моля. Аз искам да Ти се изповядам, на Теб, Отец, Син и Свети Дух, Теб да възхваля, Теб да величая, пред Теб да се преклоня. Искам да ти благодаря за Твоята огромна слава.

Какво трябва да ти кажа, Боже мой? Трябва ли да потърся всички думи, които възхваляват Твоето свято име, трябва ли да ти дам всички имена на тази земя, на Теб, безименния? Да те нарека Бог на моя живот, смисъл на моя живот, цел на моите пътища, освещаване на моите дела? Горчило на моите най-горчиви часове, родина на моята самота, Ти, мое най-съкровено щастие? Трябва ли да изрека: създател, вседържител, милостив, близък, далечен, непостижим, Бог на цветята и на звездите, Бог на нежния ветрец и на страховитите битки, премъдрост, мощ, надежда, Ти, и истина, вечност и безмерност, Ти, всемилостиви, Ти, справедливи, Ти, любими?

Какво трябва да ти кажа, о мой Боже? Трябва ли да ти се жалвам, че си тъй далеч от мен, че твоето мълчание е тъй страшно и трае цял живот? Че си твърде снизходителен към мен и че твоите пътища, Боже, по които ние трябва да вървим – не Ти – са тъй непостижимо объркани и необозрими? Ала как бих могъл да се жалвам тъй? За твоята отдалеченост, когато и твоята близост ми е също тъй страховита. За твоята снизходителност, щом от нея се нуждае моят грешен живот. За непонятността на Твоите пътища, щом те са объркани от моите зли и неясни желания.

Какво да ти кажа, о, Боже мой? Трябва ли да ти се посветя, трябва ли да кажа, че ти принадлежа с всичко, което съм и имам? О, мой Боже, как мога да ти се предам, когато твоята милост не ме приема? Как да ти служа, щом ти не ме викаш? Благодаря ти, че си ме призовал. Ала да служа на теб ми е трудно. Но нека замлъкне моето слабо и плахо сърце и да не се оплаква за служението на Теб. По-добре устата ми да излъже – против сърцето, което иска да възроптае – защото иначе ще изкаже твоята истина, която е по-важна от моята: О, да, господарю, служението на Теб е добро, Твоето иго е леко, Твоето бреме е сладко. Благодаря ти за всичко, което си поискал от мен в моя живот. Бъди прославен за времето, в което съм се родил. Бъди прославен за добрите ми часове и за горчивите ми дни. Бъди благословен за всичко, което си ми отказал. Господи, никога не лишавай от служба своя вироглав и ленив раб. Ти имаш власт над сърцето ми. Ти имаш власт над мен самия в онази дълбочина, в която аз сам разполагам със себе си и моята вечна участ. Твоята милост е милостта на вечното всемогъщество. Премъдри, милостив, любящ Боже, не извръщай от мен Твоя лик. Задръж ме да ти служа през всичките дни на моя живот. Поискай каквото желаеш. Само дай Твоите повели. Ако се уморя да ти служа, Ти няма да се умориш да бъдеш търпелив към мен. Ти ще ми дойдеш на помощ, ще ми дадеш сила да започна отново…

Преведените фрагменти са част от книгата на Карл Ранер „Молитви на живота“ (изд. „Хердер“, 2004), въвеждаща в основните истини на вярата и даваща импулси за размисъл около големите празници.

Превод от немски Людмила Димова