Култура / Брой 4 (2957), Април 2019

За международния конкурс за първи и втори игрални филми на София Филм Фест 2019

По мудността ще ги познаете. Фестивалните филми. Не че това е някаква целенасочено преследвана „ценност“, но близо деветдесет на сто от бавните, протяжни, съзерцателни, бездействени истории имат арт претенция и фестивална биография, а някои дори се окичват с награди. Най-пресният пример е международният конкурс на София Филм Фест 2019. На база 50% от участващите 12 заглавия няма как да не се запитате дали тези режисьори изобщо се вълнуват от контакта с публиката, или правят филма за себе си (и приятелски кръг), с надеждата и оправданието, че най-вероятно ще останат неразбрани от масовия зрител, но пък ще обикалят фестивали по света в продължение на няколко години, защото произведението им притежава енигматичен художествен потенциал. Колкото по-недостъпен за неспециализирана публика, толкова по-добре. От шест филма, за които ще стане дума в следващите редове, само иранският „Техеран: Град на любовта“ се открояваше като увлекателно съчетание на сюжет, емоция, форма и послание, но той беше оценен по достойнство единствено от Младежкото жури на фестивала. Фаворитът на Международното жури „Чудовища“ (Румъния) не е най-тежкият случай на „фестивален филм“, но със сигурност не е най-добрата творба в конкурса на СФФ 2019.

По реда на „постъпването“, пръв беше „Изчезващи дни“ (Китай, реж. Шин Джу). Тук съзерцателността може да се припише на националната принадлежност и поетично-мистериозния „жанр“. Сюжетът реално е невъзможен за разказване, което не е изненада. Проблемът е, че някакви неща като че ли се случват, но те остават извън рационалното полезрение на „горкия зрител“. Не съвсем малката Ли Сенлин си пише домашното или фантазира; баща ѝ пътува или вече не съществува; майка ѝ не ѝ е съвсем майка; изгубената костенурка май не е точно костенурка; пък някой е убил млада жена от квартала... И неритмичната поредица от протяжни кадри се извива към полуонирично преживяване. Е, няма страшно, режисьорът е само на 22 години – има време да реши накъде е тръгнал.

Следва „Доверие“ (Турция, реж. Сефа Йозтюрк), който се колебае между семейна драма и криминална интрига. За разлика от предишния претендент тук има ясен сюжет, поне за известно време. Нещата се разводняват от характерните за ориенталския светоглед недомлъвки и от един момент нататък на зрителя му е трудно да проумее дали не разбира какво се е случило, защото персонажите премълчават истината, защото режисьорката е решила така, или защото по някое време е задрямал за пет минути. Майката на малко момче, болно от астма, се колебае (като че ли) между съпруга си и биологичния баща на детето, който навремето я е изоставил, но сега се връща в живота на семейството. Някой или всички имат финансови затруднения, после чуваме (защото не виждаме), че има труп и обвиняеми, но постепенно разбираме, че няма да научим кой е убиецът, защото „Доверие“ не се интересува от този отговор. Дългите безмълвни сцени не помагат за яснотата на емоциите и постепенно заличават първоначалните добри впечатления.

Със „Стена“ (Полша–Германия, реж. Бартош Груджецки) стигаме дъното. Това било филм за „днешното напрежение в Полша между бедни и богати, град и село, бъдеще и минало“, но повече напомня за неумело копиране на идеите и поведението на персонажите от света на Микеланджело Антониони. С тази разлика, че 60 години по-късно алиенацията, безхаберието и бездействието на материално задоволените едва ли би звучала по същия начин. Сюжетът ни среща с Ана, която се натрапва на млада варшавска двойка (или обратното), тръгнала да търси останки на църква из полската провинция. Тримата се срещат с някакви хора, много приказват, нищо не вършат и в крайна сметка се оказват наникъде... „Стена“ е идеалният пример за муден фестивален филм, зареден с претенция за творческа оригиналност и остро социално послание, но излъчващ предимно идеен хаос и остър фабулен дефицит.

Голямата награда „София – град на киното“ бе връчена на румънския филм „Чудовища“ (реж. Мариус Олтеану), определен от председателя на международното жури, продуцента Ник Пауъл (Великобритания), като „високохудожествен и много човечен“. Че е човечен, няма спор, тъй като се вглежда в човешки характери, проявява разбиране и не съди. Друг е въпросът, че е доста хладен и дистанциран, но това не е непременно недостатък. Проблемът е в определението „високохудожествен“, защото формалните решения в „Чудовища“, подплатени от бавния ритъм и все същата тягостна недоизказаност на взаимоотношенията, автоматично превръща филма в изпитание за аудиторията и намалява потенциала на сюжета. Една нощ от живота на съпрузите Дана и Артур е представена в две части – поотделно през нейния и неговия поглед. Започвайки протяжно с Дана, нейното странно бездействие, изнервящо мълчание и необяснимо страдание, „Чудовища“ натрупва пасив от досада, който частта на Артур не успява да компенсира, защото хвърля светлина върху поведението на Дана, но всъщност не разбулва душевните ѝ преживявания. Така емоциите, които управляват семейния живот на двойката, си остават докрай загадка. Но когато един филм не стигне до съзнанието и/или сърцето ти, рядко се чудиш кой е виновен за това – твоята настройка или разказваческите умения на режисьора. Просто си излизаш от салона недоволен или в най-добрия случай безразличен.

Това може да ви се случи и след прожекцията на „Златна младост“ (Франция–Белгия, реж. Ева Йонеско), който носи друг тип претенция. Не може да се твърди, че този филм е бавен, в него просто нищо не се случва. Имитирайки настроения и атмосфера от Париж през 80-те, историята ни отвежда сред перманентен пищен купон, в едно, общо взето, младежко общество от творци, които, за разлика от „бохемата“, хем не могат да си плащат сметките, хем не са точно бедни. 17-годишната Роуз не върши нищо по цял ден, докато приятелят ѝ Мишел се опитва да се докаже като художник. От парти на парти те са запознават с по-възрастна ексцентрична двойка богаташи от класа и нещата постепенно се ориентират към „менаж а катр“. Фабулата не е важна, по-интересни са взаимоотношенията между персонажите, но от един момент нататък те започват да буксуват и тъй като посланието на филма не е много ясно (освен ако не става дума за носталгия по някаква декадентска епоха и времето на легендарния нощен клуб „Ла Палас”), след пищната разюзданост остава само озадачено разочарование.

Облекчението най-сетне идва с „Техеран: Град на любовта“ (Иран, реж. Али Джаберансари), засягащ теми, непознати от иранското кино, с което обикновено се срещаме по фестивали. Самите персонажи са колкото тъжни, сериозни и мълчаливи като външно излъчване, толкова „цветни“ като характери и емоционални терзания. Културист, който май харесва мъже; професионален оплаквач, който иска да пее по сватби; и млада жена с наднормено тегло, която се представя за прелъстителка в интернет, формират своеобразен триптих от физически и душевни преживявания, преплетени в точката на отсъстващата любов. Пестелив (на диалози и екранно време), наситен с меланхолия, с погледи, които „казват“ необходимото, тънко чувство за хумор и искряща човечност, филмът на Али Джаберансари е всичко онова, заради което си заслужава да обичате киното.

Възможно е сред останалата част от конкурсните заглавия в програмата на СФФ 2019 да е имало и по-добър от „Техеран: Град на любовта“. Хубаво е да са повече, за да изчезне пренебрежението в определението „фестивален филм“. Защото истинското изкуство на (кино)разказвача е да поднесе историята си така, че тя да стигне до сърцето и ума на зрителя, без да се налага той да прочете анотацията, за да разбере сюжета, или да изслуша някой критик, за да проумее смисъла на филма.

Голямата награда „София – град на киното“: „Чудовища“ (Румъния), реж. Мариус Олтеану. Специална награда на журито: „Прасето“ (България), реж. Драгомир Шолев. Награда за режисура: Нора Фингшайд за филма „Извън системата“ (Германия).

Награда Jameson за български късометражни филми: „Рози в нощта“, реж. Пенчо Кунчев, почетен диплом (Special Mention): „Пипнах те“, реж. Стефани Дойчинова.

Награда на публиката: „Снимка с Юки“ на Лъчезар Аврамов.

Награда „Домейн Бойар“ за най-добър балкански филм: „Нейната работа“ (Гърция–Франция–Сърбия) на Никос Лабот.

Награда за най-добър документален филм: „Тайният живот на Вера“ (Финландия–Дания–България), реж. Тонислав Христов.

Награда на младежкото жури: „Техеран: Град на любовта“ на Али Джаберансари.