Култура / Брой 4 (2957), Април 2019

С легендарния барабанист Хорасио Ел Негро Ернандес разговаря Анастасия Манлихер

В една януарска петъчна вечер клуб City Stage е пълен с познати лица от българската музикална сцена – басисти и барабанисти. Едни от тях взрени в движението на пръстите по струните на баса на Йоргос Факанас, други наблюдават с пиетет Хорасио Ел Негро Ернандес – име в света на ударните, свързвано с много награди Грами. Съдба или не, Ел Негро все е свирил с прочути пианисти, китаристи и басисти, когато авторските им проекти, в които и той е участвал, са печелили престижното музикално отличие. Това не е първото му идване в България, но по думите му не е и последното. „Той е истинска легенда за мен и ми беше много ценно да дойда да го видя и чуя на живо“, споделя с мен Росен Ватев, барабанистът на Jeremy? и куп други български проекти. В състава тази вечер са също домакините Мишо Йосифов (тромпет), Вили Стоянов (тромбон), Димитър Льолев (саксофон) и гръцкият им колега Димитрис Севдалис (клавишни). 

Ел Негро, защо избрахте барабаните и перкусиите?

Аз имам много специална връзка с тях още от моето детство. Влюбих се в тях като съвсем малко момче. А и винаги съм искал да бъда част от група. За разлика от много други инструменти барабаните не са солов инструмент, те създават темпото, ритъма, които движат бандата. Помня, че като деца и младежи се събирахме с приятели, отивахме на плажа и се забавлявахме като свирехме заедно, ей така, за удоволствие.

Но барабанистът в една група винаги е най-отзад на сцената, най-невидим сякаш.

В това отношение аз съм възприел ценностите на моя ментор, когото чувствам и като мой музикален баща – Тито Пуенте. За мен не е от значение в коя част на сцената ще се намирам. Освен това в едно трио, например в това на прочутия пианист Мишел Камило, аз като барабанист съм на достатъчно видима позиция. В такива случаи барабаните са така разположени, че свирещият на тях да има лесен зрителен контакт с пианиста, което си е съвсем фронтално разположение. Но много по-важно от това къде си на сцената, е каква връзка създаваш с останалите музиканти, с които свириш на живо, за да се изгради нещо като приятен разговор помежду ви.

Разбрах, че познавате неравноделните ритми на българския автентичен фолклор.

Да, първата ми среща с българския автентичен фолклор беше при мое предишно гостуване в България в края на 90-те години. Бях поканен на местна сватба и там за първи път чух тези интригуващи неравноделни ритми, изсвирени от оркестъра на сватбата. Не ги бях срещал в никоя друга музикална култура по света, в популярната със сигурност ги няма. Тези неравноделни тактове наистина толкова ме впечатлиха, че аз станах почитател на вашето музикално фолклорно наследство.

Изкушават ли ви да ги вплетете във вашата авторска музика?

Замислял съм се, но не съм го правил досега, защото за мен е много важно, когато се композира музика, особено когато се правят опити да се съчетават елементи от различни музикални култури, това да не се случва заради самия експеримент. Така много често се получават неща, които са неслушаеми. Музиката не е само някаква интересна конструкция от звуци, тя е преди всичко средство, което те провокира да изпитваш различни чувства и да изразяваш тези чувства чрез движения на тялото, чрез танц. Като музикант за мен най-важното в музиката е да мога лесно да се свързвам с хората. Разбира се, аз, като перкусионист и барабанист, като човек на ритъма, съм особено заинтригуван от специфични ритми, каквито са неравноделните, но когато става въпрос за създаване на музика, предпочитам да съм изключително внимателен в това, което правя, а не да го правя просто така, самоцелно.

Вие сте един от най-успешните барабанисти в света. Какво според вас самия ви прави по-различен от останалите?

Може би наследството, което съм придобил. Афро-кубинската музика и латиноритмите винаги са били част от моята среда. У дома се слушаше много афро-кубинска музика с характерни ритмични елементи. Аз съм закърмен с латино ритмиката и може би това е причината – аз представям тази музика, защото от дете я свирех у дома. Но има много кубински барабанисти и перкусионисти, които са наистина изключително добри. В Куба ритъмът е част от всекидневния ни начин на живот. Когато бях дете, моите играчки бяха перкусионни инструменти. Моят баща бе музикант, дядо ми също. Така че аз свиря на ритмични инструменти, откакто съм се родил.

Какво от кубинските корени привнесохте в свиренето с различни музиканти по света?

Едно ключово нещо, което е характерно за барабанистите и перкусионистите в Куба, е, че на своите инструменти те могат да свирят напълно самостоятелно, соло. Ние имаме групи с трима или четирима барабанисти и всеки един от тях свири на различен барабан. И ако само слушаш, без да гледаш, няма да разбереш кой какво свири. Защото например най-ниският барабан, бонгото, създава звук, наподобяващ високите конги. Така че, ако само слушаш, без да гледаш, трудно можеш да разбереш конго или бонго инструменталистът се изявява в този момент. Имитацията при този тип барабани е толкова обширна като възможности, че може да наподобява редица звуци, сякаш свири цял оркестър.

Кой е най-странният перкусионен инструмент, който някога сте докосвали?

О, докосвал съм се до много такива. Например таблата от Индия ми беше много интересна, както и тарамбуката, която имате и тук, на вашата географска ширина. Няма барабанист на тази земя, който да познава всички ритмични инструменти, защото те са толкова много и в различните култури можеш да откриеш специфични инструменти, които не са широко познати. Затова и в много случаи да си барабанист не е въпрос на образование, а по-скоро на това да си роден в дадена култура и да си възприел, да си попил музиката на родното ти място и характерните за нея инструменти. За да опознаеш различни инструменти, трябва да прекараш най-малко две години в дадена страна, а след това да се преместиш на друго място и така нататък, за да се опиташ да уловиш културата и маниера на свирене. Дори тогава не съм сигурен, че пак ще се получи.

Защо прякорът ви е Ел Негро?

Това е прякор, даден ми от моя брат още докато майка ми е била бременна с мен, така че аз съм го получил, преди да се появя на този свят. Имената и на моя баща, и на моя дядо са също Хорасио. Дядо ми го наричаха Хорасио, баща ми Хорасито, а за мен не остана нищо друго и затова са ме нарекли така – Ел Негро. Всъщност майка ми никога не ме е наричала с истинското ми име. Нито веднъж.

Разкажете за това как се работи с Карлос Сантана, с Джон Патитучи?

С Карлос работих малко повече от четири години. Сантана беше много успешен и той се прочу особено много със записа си Supernatural, който го върна обратно на стената на славата. Сантана получи Грами за него и това беше точно по времето, когато работехме заедно. Той свиреше твърде комерсиална музика, но в един момент това ми се стори крайно безинтересно, поне на мен самия. Горе-долу по същото време започнах да свиря с Джон Патитучи. Всъщност напуснах бенда на Сантана, защото с Патитучи вече бяхме планирали да запишем DVD, да филмираме наше свирене. Това се случи, докато с Карлос бяхме във Венеция, и ми беше много трудно да съчетавам двата проекта. Защото от Венеция трябваше да се кача на Конкорд и буквално да отскоча до Ню Йорк за три часа, за да запишем в студио DVD-то. Това създаде напрежение и аз предпочетох да работя с Джон. Той е един от моите най-големи учители в музиката и един от най-видните бас китаристи в света. Неговите композиции, начинът, по който композира музика, са много специални. Той не се движи само в рамките на джаза. Джон умее да се потапя по виртуозен начин в различни други стилове като афро-кубинските ритми и мелодии, бразилските стилове. А и барабаните и басът са като братя, в края на краищата.

На бял свят излиза новият ви албум. Какво представлява той?

Аз работя по този проект вече повече от десет години и съм напълно обезумял от любов по него. Името му е „Италуба“. То е игра на думи – съчетание между Италия, където живея от две години и половина, и Куба, където е моят роден дом. В Италия се срещнах и с музикантите от моя квартет, с които осъществяваме този албум. Те всички до един са кубинци. Ние се спряхме на 10 песни за първия запис с биг бенд и затова отидохме до Хавана. Там се срещнахме с най-талантливите деца от три музикални училища в Куба. И тези деца наистина свиреха музиката толкова добре, че ние останахме напълно очаровани. Те бяха подбрани в оркестър от един мой познат диригент от Хавана. Влязохме в голямо студио в града и записахме албума не само като аудио, но и като видео, така че той е направен под формата на DVD. В интернет вече са пуснати две от композициите като промо.

Смятате ли да направите концерти, които да представят този албум?

Да, дори разговарях с някои български музиканти да организираме нещо и тук, у вас, с тяхно участие по промотирането на албума.

С Йоргос Факанас имате собствен клуб в Гърция. Как го поддържате, след като живеете в Италия?

Просто ходя от време на време и свиря с различни музиканти. Вече съм имал концерти там с над двадесет различни банди. Иначе аз непрестанно пътувам. Оттук ми предстои път през Гърция и после към Торонто, където ще свиря с Иларио Дюран – един от най-добрите кубински пианисти и аранжори, и неговия биг бенд. Месец по-късно ще отлетя за Бразилия с Марк Рибо – невероятен китарист от Ню Йорк. После ще трябва да се отправя към Монтерей в Мексико, за да свиря с биг бенда на местната консерватория и за около седмица да съм преподавател по барабани там. Красотата на всички тези мои пътувания е, че постоянно се срещам с различна музика и това ми позволява да се уча на нови и нови неща, което всъщност е най-голямата ми страст.

Как смятате, дали щяхте да имате този международен успех като музикант, ако бяхте останали да свирите само в Куба?

Истината е, че Ню Йорк е бил и си остава столицата на музиката и всеки, който иска да свири джаз или сходна музика и да се развива на високо ниво, би трябвало да отиде там. Аз заминах затам преди много години и направих всички най-ценни контакти точно там. Но сега се връщам в Хавана или отивам в Маями да поживея, в опит да избягам от студеното време в Италия. Имам нужда да съм близо до плажа, до водата, да съм на някой слънчев бряг.

Кубинският барабанист Хорасио Ел Негро Ернандес е роден през 1963 г. в Хавана. Първоначално получава признание като барабанист на пианиста Гонсало Рубалкаба и неговата група Proyecto. След като напуска Куба, Ел Негро свири в САЩ рок, джаз и латино джаз, включително за много албуми, някои от които получават награди Грами като „Хавана“ на Рой Харгроув (1997), Supernatural (1999) на Карлос Сантана, No es lo mismo (2003) на Алехандро Санс, Listen Here (2005) на Еди Палмиери. Ернандес е носител на Грами за латино джаз албума от 2001 Live at the Blue Note с Мишел Камило (пиано) и Чарлз Флорес (бас). През 2010 г. Ернандес е удостоен с титлата доктор хонорис кауза на престижния колеж по музика „Бъркли“.