Култура / Брой 8 (2961), Октомври 2019

Скандалът в България е като фойерверк, който лумва и угасва бързо, но пък често хвърля светлина върху доста сериозни проблеми. Така една изложба (в галерия „Структура“) и работи от една частна колекция (на Николай Неделчев), разобличени като неавтентични, отвориха дебата по темата за фалшификатите, заливащи пазара за изкуство в България от десетилетия насам. Върнем ли се обаче към самия корен на думата „скандал“ (skandalon), би трябвало да припомним, следвайки Рене Жирар, че думата идва от гръцкия глагол skandalizein, който освен всичко друго означава и „куцам“. В което се крие още една съществена препратка по случая.

Работата е там, че фалшификатите носят не само материален ущърб или накърнена репутация. Те осакатяват, подменят културната памет, изкривяват я и я деформират. Затова избрахме проблема с фалшификатите за тема на броя, опитвайки се да го видим в по-цялостна перспектива – отвъд един или друг конкретен скандал. В хоризонта на онова, което може, а и трябва да се направи от тук насетне в България – през погледа на изкуствоведи, реставратори, търговци на изкуство или на полицейските служби, борещи се с измамите и фалшификатите. Целта е да се ограничи вълната от откровени, а и от по-сръчни ментета, отдавна намерили място в не една или две престижни частни колекции. Един ден, когато електронният регистър на българското културно наследство може би ще стане факт, много от тези фалшификати (след направените експертизи) ще излязат наяве. Тогава именно ще стане ясен и мащабът на подмяната на културната памет през последните десетилетия.

Затова си струва да припомним, че в Ада на Данте фалшификаторите са поместени в самото дъно на Осмия кръг, сиреч, че подправянето е грях, по-тежък от насилието (над себе си – самоубийството; или над другите – убийството), сводничеството, кражбата и корупцията. По-тежък грях от фалшифицирането (falsitas) е само предателството (на ближния – Каин; или на Бога – Луцифер). Аргументите на Данте, в които няма да навлизам в дълбочина, са обмислени и добре обосновани: не може да има истина (veritas) в свят, в който не се прави разлика между истинното и фалшивото, между автентичността и измамата. Защото един такъв свят просто няма основания за съществуването си.

„Всичко това е началото на шарлатанията. Страх ме е, че тя ще стане държавна система у нас“, четем в един запис в дневника на д-р Константин Стоилов, който ще откриете в разговора ни с историка проф. Веселин Методиев, публикуван в броя. Вярно, става дума за ранни бележки на един от строителите на съвременна България, писани, когато той е бил едва на 27–28 години, тоест малко след завръщането му в България. Което не ги прави по-малко показателни за съкрушението на един млад и добре образован в Европа човек при сблъсъка му в България с лица, които на политически жаргон напоследък се определят като „главанаци“.

По същия начин тридесет години след промените ние още продължаваме да спорим за автентичността на събитията и за това не е ли имало „подмяна“, какво всъщност означава да извършиш някакъв „преход“ и да се озовеш на друго място. И явно ще продължим да спорим над това. Може би провокирани и от усещането, че заживяхме в някаква особена „празнота“. Усещане, което писателят Жюлиен Грийн, също в интервю, което може да прочетете в броя, тълкува обаче по следния начин: „Има една празнота, която нищо друго не е в състояние да запълни: онова, което културата дава и което прави живота интересен. Онова, в което е вътрешното богатство. Придобиването на култура изисква много труд, много усилия. Ала ни учи да се учим: да знаем да четем, да знаем да гледаме“. Което е и форма на съпротива срещу подмяната.