Култура / Брой 10 (2963), Декември 2019

Поемата „Слънчев сън“, най-голямото непубликувано руско произведение на Набоков, бе отпечатана в историко-културния алманах Connaisseur (бр. 2, 2019 г.). Набоковедът Андрей Бабиков разказва за разчитането на текста, записан в албума на майката на писателя, и мястото му в творчеството на Набоков.

Владимир Набоков пише стихотворната приказка „Слънчев сън“ през февруари 1923 г., след болезненото разтрогване на годежа му със Светлана Зиверт. Това събитие е в основата на поемата: красивата Нимфана напуска съпруга си, шахматиста Ивен, заради земните удоволствия и грижи. Текстът, открит в албума на Елена Ивановна Набокова, майката на писателя, е преписан от нейната ръка наред със стихове на различни поети и изрезки от тогавашни вестници и списания.

През 2004 г. получих достъп от Дмитрий Набоков (сина на Владимир Набоков, б.ред.) до материалите на писателя в нюйоркския му архив. Тогава попаднах на същата тази дебела тетрадка с преписани стихове от Бунин, Одоевцева, Гумильов, Сирин и залепени изрезки от вестници. Поемата „Слънчев сън“, наречена приказка, бе преписана тук от неоткрит авторски ръкопис. Дали е съществувал машинописен текст, унищожен ли е оригиналът, правил ли е Набоков опити да публикува своята поема – за това можем само да гадаем. Предполагам, че писателят все пак е унищожил ръкописа, във всеки случай той не обичал да си спомня за това съчинение, важно за писателската му еволюция, но написано твърде скоро след болезненото прекратяване на годежа му с младата Светлана Зиверт, чиито черти лесно се разпознават в образа на красивата Нимфана.

По време на първия си престой в архива (тридесетдневен) не успях да разчета докрай трудния почерк на Елена Ивановна. Поради тази причина отложих работата за по-нататък. Освен това не бях уверен, че поемата е преписана от начало до край и без пропуски. През 2011 г. отново се заех с дешифрирането на ръкописа и отново бях принуден да оставя работата си. Стигнах обаче до извода, че поемата, състояща се от три части, е преписана от майката на Набоков без пропуски. Доведох дешифрирането докрай едва през лятото на миналата година – четиринайсет години след първото ми запознанство с Нимфана и Ивен.

„Слънчев сън“ е най-голямото (850 стиха) от известните до този момент непубликувани руски произведения на Набоков. Творбата е съпоставима с „Университетска поема“ (1926) и с най-дългата английска поема на Набоков „Блед огън“ (999 стиха), включена в едноименния роман (1962 г.).

Поемата се отнася към слабо проучения берлински период на Набоков, който все още не е срещнал бъдещата си съпруга Вера Слоним, но вече е изгубил баща си, застрелян в залата на Берлинската филхармония на 28 март 1922 г. Тя е предшествана от няколко по-малки поеми и драми, писани от 1919 до 1922 г., и от съвсем малко прозаични творби, най-добрата от които е есето „Рупърт Брук“ (1922). Отнасяйки действието на „Слънчев сън“ към условното време и антуража на средновековните сказания, Набоков насища поемата с множество автобиографични мотиви – от детските си „математически“ кошмари, описани по-късно в „Дар“, „Други брегове“ и последния завършен роман „Виж арлекините!“ до новия за него емигрантски опит, свързан с изостреното съзнание за изключителност в една чужда и илюзорна среда.

Основна биографична линия на поемата е духовното предателство на виталната и обаятелна, но твърде земна Нимфана, която напуска съпруга си Ивен, увлечен по незримото и способен да прониква в други светове заради удоволствията на този свят. Родителите на Светлана Зиверт дават съгласието си за годежа, но при едно условие – завършилият университета в Кеймбридж млад поет и преводач да си намери постоянна работа в Берлин, която би му позволила да издържа семейството си. Което не се получава: Набоков не запазва задълго службата в немска банка, а очевидно не прави и други опити да се погрижи за бъдещата си съпруга, освен ефимерните планове да пише киносценарии. И когато на 9 януари 1923 г. той се отбива, както обикновено, у Зиверт, родителите на Светлана го стъписват с новината, че не е изпълнил условието им и годежът се отменя.

Добре известен е фактът, че по това време, през януари, Набоков пише няколко печални стихотворения, но преди да прочетем ръкописа му „Слънчев сън“, бе трудно да си представим цялата дълбочина на неговото отчаяние. „Глухотата“ на Нимфана разтърсва Ивен по-малко от решението ѝ да го напусне и от прибързаното ѝ бягство от уединената им шатра. Щом чува „последния звук и последното звънтене на юздите“ на коня, отнасящ Нимфана „назад, назад към обикновения свят“, той потъва в безсъзнание, от което не му е съдено да се възстанови. На финала на поемата Набоков запазва надеждата, макар и само литературна, че невидимата жена, по която тръпне героят му и която идва към него по широка стълба „ефирна, в коприна с цвят на шафран“ – е тъкмо тя, Нимфана, „познатата и приказно-чужда“, че това е нейният неземен идеален образ. В берлинската реалност обаче Набоков чака напразно и за да дойде на себе си, напуска Берлин и заминава за Домен дьо Больо в Южна Франция, където работи цяло лято „като обикновен ратай“ във фермата на семеен приятел.

Учил в Кеймбридж старинна европейска литература, Набоков избира за своя герой името на един от рицарите на крал Артур, на когото е посветен романът на Кретиен дьо Троа „Ивен или рицарят с лъва“ (между 1176 и 1181 г.). „Чернобрадият крал“, с когото Набоковият Ивен се сражава на шах, напомня за Черния рицар, владетеля на вълшебния извор, когото легендарният Ивен побеждава на дуел. Любовната драма на Набоковия герой също се пресича с историята на легендарния Ивен: в замъка на победения от него Черен рицар той се влюбва в прекрасната Лодина, жени се за нея и заминава на турнир, давайки обет да се върне точно след година. Но не спазва клетвата си. Отхвърлен от своята дама, Ивен губи разсъдъка си, напуска двора и се превръща в подивял безумец. Ала на Артуровия Ивен, за разлика от героя на „Слънчев сън“, му предстои още много: той ще бъде излекуван от безумието с балсама на феята Моргана, ще извърши велики подвизи, ще се върне при вълшебния извор и ще придобие отново милостта на Лодина.

Както споменах, прототип на Нимфана – прекрасна, млада, сияйна, жива, обаятелна и любимка на всички – е Светлана Зиверт. А раздялата на главния герой, шахматиста Ивен, с Нимфана изобразява злощастното годеничество на Набоков. Изобщо контекстът, в който възниква произведението, е биографичен. Що се отнася до литературния контекст и писателска еволюция на Набоков, това е много сериозна крачка напред – опит да пише нови произведения със сложна конструкция. Това, с което Набоков ще стане знаменит по-късно, са тъкмо неговите сложни и интересни композиции. Същевременно поемата „Слънчев сън“ е твърде близка до написаната около година по-късно „Трагедия на господин Морн“ в пет действия и с множество действащи лица, също в стихове, но в нея вече е постигнато усвояването на по-голямата композиционна форма. Следващата стъпка, която Набоков ще направи, разбира се, е романът. През 1925 г. той започва да пише „Машенка“.

През този период от творчеството си Набоков пише цяла поредица от произведения, свързани с темата за раздялата, загубата на съпругата или невестата. В същата тази „Трагедия на господин Морн“ Лидия, която изоставя господин Морн, ни напомня в много отношения за Нимфана. Сега вече разбираме, че идеята за написването на „Трагедията на господин Морн“ идва от „Слънчев сън“ – например описанието на бала и отчасти образът на самия Ивен, който напомня за господин Морн. Озовал се в едно разбито настояще, сред множество отломки, без да знае накъде да тръгне и към какво да се стреми, Набоков се опитва с фантазиите си, насочени към поетическата традиция на Златния и отчасти на Сребърния век, да се откъсне от берлинската реалност и да омагьоса сякаш съдбата, която го унищожава. Не му остава нищо: баща му е убит, годежът е прекратен, творбите му не се печатат. Дори не се опитва да публикува „Слънчев сън“, или поне няма никакви сведения за това. Защо? Дали защото не е сигурен в достойнствата на произведението, или защото не разбира в какво качество трябва да се изправи пред публиката (все пак това е автобиографично произведение), или пък може би иска да си даде определен срок и да го публикува след три-четири години, а след това разбира, че то е недостойно за неговото равнище, макар да е писано през 1923 г. и да е зряло, завършено произведение с твърде много находки, които не се откриват у по-ранния Набоков.

Поемата може да се чете и като разгърната метафора на стихотворението на Владислав Ходасевич „Психея! Бедна моя!...“. Дарът на Ивен е недостъпен за Нимфана и лаолянските мъдреци от уличката на Числата: „За простата душа непоносим е / дарът на тайночутото…“. Берлинското издание на сборника „Тежка лира“ с това стихотворение излиза на бял свят в края на 1922 г. и е напълно възможно то да е движило замисъла на Набоков. Това, което Ивен счита единствено за безумие и от което се срамува, е всъщност рядък и тежък дар, позволяващ му не само да вижда незримото, но и да победи в заплетената борба, в която друг един, беззащитен и умиращ в края на книгата гений, Александър Лужин, открива непознати дълбини.

Зад привидно непретенциозния сюжет и линеарното повествование се крие вече този сложен и непредсказуем Набоков, когото познаваме от по-късните му творби, превърнал се през следващите години и на други брегове в оня силен, гъвкав и ненаситен литературен „хищник“, който се опитва да усвои всички възможни форми и да пише на английски, както никой друг. Тук вече проличават наченките на бъдещия голям писател. Имам предвид най-вече подводното течение в самата творба, по моему свързана с Ходасевич и неговия стих. Ивен всъщност притежава тежкия дар да чува звуците на някакъв тайнствен град, който би могъл да визуализира по слух. Героят възприема този град като реален, за него той замества тукашната реалност и се превръща в истинска, действителна реалност, към която той се стреми, за разлика от глухата за тези звуци Нимфана. Но всъщност никой друго освен него не ги чува. Ивен си прави експеримент, за да разбере дали е безумец, или не. Ако само още един човек чува тези звуци, мисли си той, значи не е безумец. Защото е невъзможно да се сподели безумието. И когато Нимфана му признава, че ги чува, той разбира, че не е луд. Това е моментът на най-голямото му щастие, мигът на неговия триумф. Оказва се обаче, че дарът на тайночуването е недостъпен за простата душа на Нимфана, оказва се, че тя го е излъгала. Втората скрита линия – автобиографизмът – е присъща на всички произведения на Набоков. Осмисляйки собственото си минало, той умее да му придава художествена плът, умее да го превръща в сюжетна основа за проумяване на житейския си път. Неговият Ивен е не просто шахматист, той е необикновен шахматист, шахматен композитор или „шахматен музикант“, както Набоков ще нарече по-късно своя Лужин. Писателят дарява героя си със същите детски кошмари, които сам преживява, когато бълнува някакви огромни числа, които се събират, делят се и се разпиляват в главата му с невероятна скорост и в невероятни трансформации. Самата структура на творбата вече показва бъдещата му наклонност към затворени композиции и рамкови конструкции. Началото и краят се отразяват взаимно, но не с огледално отражение, а с някакво изместване на ракурса. И онази Нимфана, която се появява в първите редове на поемата, онази незрима, загадъчна жена, чийто глас той дочува от невидимия град, отчасти напомня за същата тази Нимфана, която идва към него в „коприна с цвят на шафран“. Ето как Набоков ни връща към началото, нещо, което той много обича. Прочитайки произведението веднъж, трябва да се върнете на първа страница и да го прочетете отново. Само тогава ще сте го прочели наистина.

Със съкращения по материали от Polka.academy и радио „Свобода“

Превод от руски Димитрина Чернева