Култура / Брой 6 (2969), Юли 2020

„Творците говорят. 77 интервюта за българската скулптура“, Иван Кънчев, издателство „Магоарт“, 2019 г.

Има и такива книги – не в центъра на публичното и медийно внимание, потулени сякаш в миманса, а в същото време и като полиграфически продукт, и като съдържание, а и като културна ценност – великолепни. Точно такава книга е „Творците говорят. 77 интервюта за българската скулптура, І том (енциклопедично диалогично издание)“, дело също на скулптор, керамика Иван Кънчев. Това е наистина енциклопедично издание: в четирите раздела – „Творците – за себе си и скулптурата“, „Отблизо – за класиците“, „Хора на изкуството – за себе си и скулптурата“, „Изкуствоведи – за себе и скулптурата“, са събрани толкова различни, толкова (не)традиционни, толкова изненадващи и важни гледни точки за изкуството на скулптурата не само в България, а и по света, че на човек му става чак чоглаво от собственото му незнание и неосведоменост. Но в същото време и се радва, че такава безценност все пак се е родила и е в ръцете му. Както отбелязва в своята рецензия-предговор „Делва на паметта“ художникът Митко Димитров, график и илюстратор: „Творците говорят“ разкрива българските скулптори в нова светлина. Те са изведени извън комфортната си зона – трябва да се себеизразят не чрез ръце, а посредством слово. Повикани са да разкажат за Смисъла, който обсъждат със себе си, когато са отдадени на своите мълчания. Д-р Иван Кънчев ги подбужда да направят друг вид скулптура – от Думи“. А самият Иван Кънчев признава: „След като през 2012 г. издадох книжката „15 интервюта за българската скулптура“, която е първи сборник от интервюта за българската скулптура, реших да разширя формата, като включа всякакви творци, работещи в областта на пластиката – резбари, кожари, стъклари, бижутери, медалиери. В настоящия труд обхващам и няколко професионални живописци, които работят пластика. Не съм пропуснал и инсталациите. Това е една широка основа за разглеждане на българската скулптура с нейните най-различни проявления“.

Проявленията са действително най-различни и всичките са прелюбопитни. Изобщо българската скулптурна и приложна сцена е обхваната в завиден обем (липсват някои имена, но те вероятно ще се появят във втория том) и е просто възхитително колко много хора са се отдали на тази толкова трудна и в същото време неглижирана на ниво (сегашни) държавни институции артистична дейност. Реторичният въпрос на Роберт Цанев безкрайно ни натъжава с горчивата си истина: „Крум Дамянов, ако сега се беше родил, какъв Аспарух щеше да направи?“. А Цветослав Христов-Цупи разказва като нещо съвсем приемливо, макар то всъщност никак да не е: „За да се издържам, работех в една българо-италианска фирма за реклама. Паралелно с това правех скулптури и участвах в изложби“. Във второто изречение обаче – толкова уж всекидневно и обикновено, а всъщност космически необикновено, се открива страстта към творчеството, която не може да бъде пребита от/при никакви обстоятелства.

Това виждаме и при отговорите на един от постоянните въпроси на Иван Кънчев: „Какво е за вас скулптурата?“. Има и други, които определено са намислени така, че да дават възможност за най-разнолико разгръщане на интервюирания: „Коя за вас е първопричината на нещата?“; „Вярващ човек ли сте?“; „Любимият ви български скулптор?“; отношението към деформацията, към керамиката, към рисунката и макета; за материала, с който се работи… Въпросите еднакви, а отговорите – толкова различни, че пред нас се открива цял творчески свят на промисляне, създаване, осмисляне.

Първият том на „Творците говорят“ е прекрасен, очаквам(е) с нетърпение втория. Дано Иван Кънчев има силата, енергията и търпението да го сътвори, защото работата, която се изисква, е и много, е и дълга, е и упорита. Но пък да извайваш образа на българската скулптура със словото на нейните създатели – достойна е, мисля, тази награда…