Култура / Брой 10 (2973), Декември 2020

Когато прочел романа на Магда Сабо „Фреска“ (бълг. прев. 1980 г., Гизела Шоршич), Херман Хесе казал, че издателите са уловили „златна рибка“ в нейно лице и че трябва да закупят правата както на досегашното, така и на предстоящото ѝ творчество. Големият писател е проявил нюх за майсторството ѝ.

Сабо има множество международни литературни награди, вкл. „Фемина“, превеждана е на над 30 езика, а е името ѝ е било обсъждано между писатели като достойно предложение за Нобелов лауреат. Изобщо нейният случай опровергава твърдения, с които в България сме свикнали да се оправдаваме. Той показва как писател от „малка“ литература може да пробие по света, а и да ѝ изгради авторитет. А също и че идеологията не може да попречи на писателската честност. Във времената на комунизма – доказва се – могат да виреят безкомпромисни автори, които отказват да славословят режима.

Някои са склонни да отричат последното с думите, че Магда Сабо е аполитичен автор. Това е често срещано клише в критиката за унгарската писателка. Но така ли е в действителност? Нека да вземем споменатия роман „Фреска“. Книгата излиза две години след унгарските събития, когато в Унгария настъпва известно разкрепостяване и когато на самата Сабо е позволено отново да публикува (десет години тя не е имала право да упражнява писателската професия). Романът очевидно е писан в тези години на мълчание и в него политическият заряд е много силен. Той не е декларативен, но е фино внушен и всеки, който може да чете – дори няма да кажем „между редовете“ – ще открои посланията. Тук дори нямаме езоповско писане, а множество пълнокръвни персонажи, през които се сблъскват гледните точки за света и политиката. От едната страна е протестантският пастор, който не приема новата власт и се отдава на саморазрушението, от другата – неговият зет, също пастор, но прегърнал комунистическата идеология и приел да служи на партията, заради което пред него се отварят пътища – може да се премести в Будапеща, може да пътува, да стане епископ… И не става дума за поляризация в бяло и черно, тъй като героите на Сабо са твърде сложни, твърде обсебени от страстите си, за да бъдат така еднозначни, а опираме до същинска ирония към новата власт. Тя е допълнена и чрез образа на Сирака, чрез който ясно се показва как партията стимулира кариеристите, склонните да се продават, да мамят. А автобиографичен, но и събирателен за човека на изкуството, който не иска да прави компромиси, е образът на Анушка – тя се препитава с приложно изкуство и трупа в жилището си картините, които рисува и за които знае, че някога ще видят бял свят и ще я направят известна.

Тези тихи политически послания откриваме и в новопоявилите се на български в последните години романи на Магда Сабо (всички в много професионален превод на Нели Димова и издадени от „Колибри“). В „Улица „Каталин“ носталгията по предвоенния живот и ясният контраст с 50-те години са натрапливи. Недвусмислено е и внушението, че и учителката от този роман, и лекарката от „Пилат“ са променени заради новото време, и то са променени в посока, която им е отнела най-добрите черти на характера. А внимателното четене на „Вратата“, дори ако не мислим за скрития зад нея свят като за метафора на изгубеното, също е белязано от иронизирането на настоящето.

По подобие на Кларис Лиспектор името на Магда Сабо също се споменава в трудове върху световната литература. То се среща и в някои феминистки изследвания, но за разлика от бразилската писателка тя не е превърната в емблема на феминизма, което да ѝ гарантира по-шумен успех днес. Може би защото Сабо е по-скоро представителка на реалистичния, психологически роман, а не на експерименталното писане. В същото време тя е майсторка на завладяващите и многостранни женски персонажи, а за „Старомодна история“ се твърди, че е първият унгарски роман, който се занимава открито с женската сексуалност.

В нейните романи важни са детайлите, картинните описания, персонажите, които имат своите вътрешни монолози, но за които са много важни и гледните точки на останалите. Не са рядкост сцените при Сабо, в които един персонаж като че ли е на сцената и в него се впиват очите на зрителите-публика, в чиито съзнания се сблъскват мненията за него. Чест похват са и двойките образи, които сякаш допълват двете страни на човешката психика. Малко като идеята на Юнг за сянката: едно от нещата, които може би много са се харесали на Херман Хесе. Така във „Вратата“ имаме двойката на писателката и нейната прислужница, а в „Улица Каталин“ или „Фреската“ – на двете сестри. И не е въпрос само за допълване, за привличане на противоположностите, а за онази разполовеност на аза, при която той не просто не може да живее без другата си половина, но губи и собствените си черти, когато нещо накърни връзката му с половинката.

Последното отпраща и към една от ключовите теми за Сабо – какво е любовта и как обичаме. От една страна, любовта, която пронизва героите ѝ, често е много егоистична. Те уж обичат другия, но някак не са готови да пожертват собственото си удобство, собствените си интереси в негово име. И всъщност като че ли най-много обичат себе си. Но този егоизъм често пъти е резултат от страх. Защото героите се питат: А струва ли си да се превъзмогне човек и да се отдаде на друго същество? Няма ли да се окаже не просто излъган, но и силно наранен? Не е ли любовта винаги съпроводена със загуби, които – за да не си ги причинява човек – е по-добре да си я спести? Не е ли опасно да се обича? И затова не е ли по-лесно човек да не се привързва, да не отваря сърцето си, да не допуска в личното си пространство? Емблематичен в това отношение е романът „Вратата“, където тази сложна игра на обич и страх се разиграва между писателката и прислужницата. Доверието, загатва Сабо, емоцията правят човека по-слаб и често пъти се обръщат срещу него. Обичта, която си е позволила Емеренц, ѝ коства срам и болка, от които тя не се възстановява. А провалът на писателката в преодоляването на егоизма и отдаването на любовта й струва провал на човешкото в нея самата.

Част от темата за обичта в романите на Сабо е и темата с отношенията между поколенията. Разминаването с родителите на уж изрядната дъщеря в „Пилат“ е плод на егоизма на любовта, но и неспособността да се проявява достатъчно емпатия към другите. Обичта – внушава „Пилат“ – не е да задоволяваш, да нахраниш другия, а да му отделиш от ценното си лично време, да нарушиш спокойствието и реда си, да задоволиш дребните му желания дори когато ги намираш за глупави. За разлика от тенденцията в днешното писане да се появяват книги, в които т.нар. трета възраст намира мотивация за живот, при Сабо присъдата е почти еднозначна – истинската среща между поколенията не е възможна. И когато единият от двойката възрастни си отиде, другият губи опора, не може да я намери в детето си. А когато се окаже и откъснат от корените си, от дома си, както става с майката от „Пилат“, краят неизбежно става пожелан.

Знае се, че Магда Сабо често залага на биографичното и автобиографичното в писането си. „Старомодна история“ разказва историята на майка ѝ, във „Вратата“ тя вкарва лични моменти. Изследователи потвърждават, че и много от прототипите на героите там са съществували, че и къщата, за която става дума, е съществувала в нейния роден Дебрецен. Но цялата тази вписаност на реалното е вплетена с такъв размах на въображението, с такова изтласкване, че сме свидетели на едно наистина уникално писане, зад което се дочуват и думите на писателката: „Когато умра, ще взема всичките си тайни със себе си и няма да има жив литературен критик, който да може да стигне до дъното на това, което бях тогава, коя от моите личности или какво всъщност беше вярно в тази или онази сцена. Огледалото, което обърнах към света, ще се разбие при смъртта ми“.