Тони Николов

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).

Критика и публичност

Началото на една година предполага опит за равносметка и това ни подтикна да обърнем внимание на критиката. На пръв поглед проблемите в критическото поле изглеждат „вътрешногилдийни“ и не чак толкова интересни за публиката. Ала е ясно, че случващото се там няма как да не е от съществено значение за процесите в българската култура. [...]

Препрочитайки Солженицин

Може ли една книга – подобно на удар с чук по релса – да постигне почти немислимото: чрез отзвука си да обезсили „идеологическото робство“, насаждано с цената на колосални страдания, тоест да промени историята? Повестта „Един ден на Иван Денисович“, излязла като по чудо в СССР през ноември 1962 г., започва тъкмо с такъв конкретен образ – ставането в пет часа на лагерниците по звука на релсата. [...]

Беноа Жако: Правя кино, защото обичам книгите

Не спирам да чета, аз съм страстен читател. Любовта към киното, която поставям над всичко, дойде при мен, докато четях книги. Започнах да правя филми във въображението си въз основа на прочетеното, независимо каква е книгата. И станах кинорежисьор, за да осъществя въображаемите си филми, за да придам плът на онова, което бях прочел. Дори не е от такова значение дали посягам към шедьоври, или към масовата литература. [...]

Невъображаемият музей

В музея, традиционно възприеман от мнозина като укритие от дъжда или идеално убежище за влюбените, всъщност се случва нещо, даващо силен подтик на социалното въображение: нашето присъствие там преобразява музейната колекция. По този начин от набор от артефакти тя се превръща в модел на случилото се и случващото се. И нечий портрет престава да бъде само конкретно изображение на живяла някога личност, а се възприема и като произведение на изкуството. [...]