Марио Варгас Льоса

Марио Варгас Льоса (род. 1936 г.) е сред най-изтъкнатите писатели на Латинска Америка, редом с Габриел Гарсия Маркес, Карлос Фуентес и Хулио Кортасар. Още първият роман на перуанския писател – „Градът и кучетата“, публикуван през 1963 г., привлича вниманието на читателите и критиката. За „Зелената къща“ (1966) получава наградата „Ромуло Галиегос“ в конкуренция с Хуан Карлос Онети и Маркес. Сред романите му са: „Разговор в Катедралата“ (1969), „Панталеон и посетителките“ (1973), „Леля Хулия и писачът“ (1977), „Войната в края на света“ (1981), „Кой уби Паломино Молеро?“ (1986), „Възхвала на мащехата“ (1988), „Празникът на козела“ (2000), „Лудориите на лошото момиче“ (2006). Обширното му творчество включва и книги с есета, на български е издадена „Цивилизация на зрелището“. Работил е като драматург и журналист, а през 1990 г. се кандидатира за президент на Перу и губи изборите срещу Алберто Фухимори. Известно време живее в Испания, през 1993 г. получава испанско гражданство. През 2010 г. му е присъдена Нобеловата награда за литература. 


Културата срещу новата фриволност

Културата срещу новата фриволност

Мнозина интелектуалци мразят посредствеността и се стремят към съвършенство. А в най-добрия случай съвършенство може да се постигне в поезията, литературата, музиката или живописта, не и в обществото. Левите интелектуалци страдат от остър утопизъм. Само си спомнете Сартр – в последните си години той защитаваше културната революция в Китай, която е струвала живота на милиони. Не става дума за цинично мислене. Левите интелектуалци като Сартр са били дълбоко убедени в реалната възможност да съществува съвършена система. Няма съвършена обществена система, има само второ и трето по ред решение. Който желае мир, трябва да живее с посредствеността. Само така е възможно съвместното съществуване на различни хора, при това с различни убеждения и опит. А без такова съвместно съществуване няма напредък. [...]