Култура / Автори

Жан-Франсоа Колосимо, Жан-Пиер Дени

Жан-Франсоа Колосимо (род. 1960 г.) е френски историк, издател и православен богослов. Зет е на известния руски богослов о. Александър Шмеман. От май 2010 до юни 2013 г. е бил директор на френския Национален център за книгата. В момента е директор на издателство „Серф“. Автор на книгите: „Денят на Божия гняв“, роман (2000), „Мълчанието на ангелите“ (2002), „Бог е американец: за теодемокрацията в Съединените щати“ (2006), „Руският апокалипсис: Бог в страната на Достоевски“ (2008), „Излишните хора: проклятието на християните от Изтока“ (2014), „Заслепления: религии, войни, цивилизации“ (2014), „Френската религия“ (2019).

Жан-Пиер Дени (род. 1967 г.) е френски писател, поет и журналист. Директор на католическия седмичник Ла Ви (от 2006 г.). Водещ на редица радио- и телевизионни предавания. От 2010 г. ръководи годишните дискусии в град Лил, провеждащи се под надслова „Генерални щати на християнството“. Автор на книгите: Нашите деца на войната (2002), „Защо християнството скандализира. Възхвала на една контракултура“ (2010), на поетичните книги „Във великолепна забрава“ (2010), „Ето ме, гора“ (2014) и др.

Жанина Драгостинова

Жанина Драгостинова е родена през 1962 г. във Варна. Завършила е немска филология в СУ „Св.Климент Охридски“ и семестриално кинознание в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Публикувала е журналистически текстове във вестниците „Култура“, „Демокрация“, „Капитал“, „Berliner Zeitung“, в списанията ЛИК и „Паралели“. През 1999-2001 г. работи в Българския културен институт в Берлин. Първата й книга с публицистични текстове е „Твоята история“ (2004). Превела е от немски книгите „Логиката на образите“ от Вим Вендерс, „Анархия на фантазията“ от Райнер Вернер Фасбиндер, „Пътуване към Трулала“ от Владимир Каминер, „Нощна тарифа“ и „Сърцебиене“ от Илдико фон Кюрти, „Улична боксьорка“ от Инка Парай и „Орли и ангели“ от Юли Це.

Жорж Баню

Професор Жорж Баню е от румънски произход, известен френски историк на театъра, преподавател в Новата Сорбона в Париж и в Льовенския католически университет. Почетен президент на Международната асоциация на театралните критици. Автор на многобройни книги и статии за театъра и драматургията, в това число и за европейски режисьори като Питър Брук, Джорджо Стрелер, Ариан Мнушкин и др. Автор на два филма за Шекспир и Чехов.

Жорж Десбон

Жорж Десбон (1889–1962) е френски юрист и публицист, известен парижки адвокат. Автор на книгата „България след Ньойския договор“ (1930).

Жюлиен Грийн

Жюлиен Грийн (1990–1998) е френски писател от американски произход. Той е първият чужденец, член на Френската академия, автор на множество романи и пиеси, един от големите християнски автори на ХХ в. На българския читател е познат с романа си „Мойра“ („Фама“, 1994 г.), с подборката на неговия уникален Дневник – „Към Невидимото“ (Фондация „Комунитас“, 2011 г.) – мащабно свидетелство за начина, по който една душа изживява времето, както и с документалната си биография „Брат Франциск“ (Фондация „Комунитас“, 2012).

Захарий Стоянов

Захарий Стоянов (Джендо Стоянов Джедев) е роден през 1850 г. в семейството на овчаря Стоян Джедев Далакчиев в село Медвен, Сливенско. Учи в медвенското църковно училище (1856–1862). От 1866 до 1870 г. е овчар в село Инджекьой (Тополи), Варненска област, и в село Подвис, Бургаска област. Чирак в шивашки дюкян в Русе (1871–1872), участва в Русенския революционен комитет (1872). Служи в железопътната станция на гара Търново-Сеймен (дн. към Симеоновград, 1873) и научава френски език. Участва заедно със Стефан Стамболов в Старозагорското въстание (1875), после скита из планините и се крие известно време в Харманли. Един от ръководителите на Априлското въстание (1876) – действа в IV Пловдивски революционен окръг. Заловен след разгрома на въстанието, минава през много затвори, спасява се с хитрост. Освободен през септември 1876 г. от Пловдивския затвор. През Руско-турската освободителна война избягва нелегално в освободеното Търново. След Освобождението се установява в Русе. Редактира в. „Работник” (1881), сътрудничи на в. „Братство”. През 1882 г. бяга в Пловдив поради преследване от властите за издадения в Русе „Искендер бей“. Служи като съдебен следовател в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882–1885). Председател на Българския таен централен революционен комитет (1885), осъществил съединението на Източна Румелия с Княжество България. След Съединението отива в Русе, където редактира и издава съчиненията на Л. Каравелов, довършва „Записки по българските въстания”, написва биография на Хр. Ботев. След 1886 г. става активен член на Народнолибералната стамболовистка партия и застава начело на органа ѝ в. „Свобода“. Народен представител в Народното събрание (1886), подпредседател (1887) и председател на V народно събрание (1888–1889). В българската литература остава със знаменитите си книги „Записки по българските въстания. Разказ на очевидци, 1870–1876″ (Т. 1–3. 1884–1892), „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му” (1883), „Христо Ботйов. Опит за биография” (1888), „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867–1868″ (1885). Умира на 2 септември 1889 г. в Париж, където е на международна изложба.

Зигфрид Кракауер

Зигфрид Кракауер (1889–1966) е немски социолог, филмов теоретик и философ на историята. Автор на първата емпирично-социологическа студия в Германия („Служителите“) и един от съоснователите на филмовата социология. На български език са преведени книгите му: „От Калигари към Хитлер“ („Наука и изкуство“, 1991) и „Детективският роман. Служителите“ („Агата-А“, 2016).

Иван Вазов

Иван Вазов е роден на 27 юни 1850 г. в гр. Сопот. Учи в родния си град, в Калофер и в Пловдив. Живее за кратко в Румъния, където срещата с хъшовете насочва младия поет към патриотично-граждански теми, на които остава верен цял живот. Работи като учител и преводач, включва се в различни родолюбиви начинания – преди и след Освобождението, за кратко е министър. Но основното му призвание – писателството – дава облика на живота му. След 1870 г. публикува поезия в периодиката. През 1876 г. излиза първата му стихосбирка „Пряпорец и гусла“, следват „Тъгите на България“ (1877), „Избавление“ (1878), „Гусла“ (1881), „Италия“ (1884), „Поля и гори“ (1884), „Сливница“ (1885) и др. В прозата започва с мемоарите „Неотдавна“ (1881) и продължава с „Повести и разкази в три тома“ (1891–1893), романите „Под игото“ (1894) и „Нова земя“ (1896). Автор на първия български роман и на текстове, дали българската мярка за жанр и класичност във всички литературни жанрове – сред тях повестите („Немили-недраги“, „Чичовци“), комедиите („Службогонци“, „Вестникар ли?“), пътеписи („Великата Рилска пустиня“), поеми („Грамада“)... Пише литературна критика, мемоари, стихове за деца; участва дейно в литературния живот. Сам себе си обявил за хроникьор на епохата, Вазов остава такъв до край. Текстовете му могат да се четат и като история на българите. Умира през 1921 г. сред всенародна почит и признание.