Иконографът на бъдещето. Разговор с Иван Станков

Иконографът на бъдещето. Разговор с Иван Станков

Захарий Стоянов не е историк. По същия начин, по който не е и писател, не е и журналист, не е и хуморист. Това е единствената възможност да бъде всичко в едно и също време. Историк наистина не е, въпреки че е събрал много документи за националноосвободителното ни движение. Но историкът е кабинетен учен, работещ с изворите, с документите. Човек на науката. Хладен ум. А в главата на Захарий Стоянов е вряща, клокочеща лава, която просто трябва да изригне. Такъв човек не може и не трябва да бъде историк. Нещо повече. Той не знае да бъде историк. А най-вече – не иска да бъде историк. И логиката му е изящна – ако Шекспир е можел да чете „Софокла и Еврипида“, той нямало да напише своите пиеси. Мисля си, че без страстните, горещите, личните изречения на Бай Захари, някоя друга академична книга за Левски и Ботев можеше да даде различна посока на мисленето ни за Историята въобще. Защото митовете, глад за които изпитва всяко едно национално съзнание, не се пишат на професорски бюра. За разлика от космогоничните и есхатологичните, историческите митове са патетични, емоционални, издраскани са изцяло върху дясното полукълбо на мозъка ни. [...]

Сепаратизъм. Какъв сепаратизъм?

Виждаме, че се прави опит за налагането на серия от излишни и неприложими мерки, които при това нямат някаква ясно поставена цел. В най-добрия случай те няма да доведат до нищо, а в най-лошия – ще допринесат за ограничаването на религиозната свобода като цяло. Накратко, нещата опират до чиста реторика, но не и до комуникация. И това изобщо няма да върне френската държава в „забранените зони“. Защото, ако искаш да правиш истинска политика, първо трябва да намериш средствата за това. [...]

Руси Чанев: Не се оплаквам

Представил съм официално адаптацията си на „Под игото“ в Министерството на културата преди два-три месеца. Тя е нагодена за деца от 9 до 15 години, които са от български произход и живеят в чужбина. Основана е на романа „Под игото“ и на едноименната пиеса от самия Вазов, играна в Народния театър в началото на миналия век. Пиесата му ми даде смелостта да съкратя сюжета на романа, запазвайки емоцията му, а също и да заменя трудни и непознати за днешните деца думи и понятия с по-ясни за тях. [...]

Стига са умирали!

Срамота е да се приказва толкова гръмогласно за национална култура, а да оставяме да измират едно след друго всички големи имена на българска­та културна история. Защото не само Пърличев е умрял без помен. Нима е по-жив един Г. С. Раковски? Името му се помни по легендите за хайдутските му дела, но кой го помни като поет? Така са мъртви днес произведенията и на Любен Каравелов, и на Илия Блъсков, и на стария Славейков, ще започ­нат да измират и богопомазаници като Иван Вазов. [...]

Призивът на Светлана Алексиевич

Виждаме народа като свободна общност от мъже и жени на различна възраст, с различно образование и стремежи, обединен от общото желание за истина, справедливост, модерност. Тази обединяваща сила стана изведнъж по-мощна от всякакви различия и противоречия. Тук най-поразителна е спойката от безстрашие и упоритост с принципната и вътрешно мотивирана презумпция за ненасилие. Виждаме не „устремени към свободата“, а ВЕЧЕ СВОБОДНИ хора, реабилитиращи с несравнимото си поведение думата „патриотизъм“... [...]

Гински записки (2)

Винаги съм мечтал, но никога не съм се надявал да имам такова работно място – не кабинет, а именно място, място за работа, каквото ми предлага сега тази прясно варосана селска къща с постоянно отворени врати и прозорци, така директно и непринудено общуваща с планината. Усещам странна потребност от волността и артистичния ѝ безпорядък – от тези купчинки книги и изписани листове, пръснати по маси и масички, накамарени по столовете или струпани направо на пода, неволно мушнати тук и там химикалки... [...]