Митът Леонардо

Митът Леонардо

„Да съставяш много книги, то няма край.“ За личността и творчеството на никой художник не се е писало толкова много, колкото за Леонардо. Писането за човека от Винчи не ще има край, поне докато я има нашата цивилизация, защото той е не само фигурата, която олицетворява Ренесанса или изкуството, но творецът, който въплъщава нейния гений. Не се заблуждавам, че разбирам Леонардо, но се опитвам да разбера поне неразбирането, което неговата личност и творчество пораждат. Всичко започва с Джорджо Вазари, който разказва, че преди смъртта си на 2 май 1519 г. Леонардо да Винчи „дълги месеци бил болен и виждайки близкия си край, се обърнал с любов към нашата света католическа вяра. [...]

Очаквам Възкресението

Боже мой, когато се вслушам по-внимателно в надеждата за вечност, установявам странна трудност: от една страна, не обичам да говоря за „душата“, която сама влиза през портата на смъртта в този живот, защото се усещам грубо „телесен“. Ала от друга страна, представям си моето „отвъдно“ (в което вярвам) също така изцяло абстрактно и демитологизирано. Моята представа за отвъдното сякаш уморено се свива до убеждението, че едва в смъртта ще намеря сам убежище в твоята мощ и любов, и блаженство, без да знам как. [...]

Разпънат между Италия и Франция

Леонардо прекарва последните три години от живота си в долината на Лоара, по-точно в град Амбоаз, където през 1516 г. на 64 години приема поканата на краля на Франция Франсоа I. Носи в своите куфари ръкописи, бележки и три картини – „Мона Лиза“, „Йоан Кръстител“ и „Света Ана с Мадоната и Младенеца“. Назован е „първи художник, инженер и архитект на краля“ от Франсоа I. Историческа истина, която си струва да се припомни на Италия, е, че Леонардо да Винчи отива във Франция, примамен от предложената му висока заплата. [...]

Българските закъснения. Разговор със Светлозар Игов

Още като студент четох някои автори от сръбската поезия, които просто обикнах и веднага ги усетих като големи световни поети. Мога да кажа това и след повече от 50 години: аз мисля, че най-големият европейски поет от втората половина на XX век е Васко Попа. Обикнах някои поети – Миодраг Павлович с първата му книга (1952 г.), Васко Попа с „Кора“ (1953 г.), а няколко години след това излезе една втора вълна на модерните поети Бранко Милкович, Иван Лалич, Йован Христич. [...]

Павел Койчев: Аз съм работещ песимист

При съзиданието цялата енергия на човека е обърната навън, докато Бог е казал навътре да е посоката. Защото добре, приказваме си: „Да се развиваме!…“. Ала какво означава да се развиваме, накъде да се развиваме? Има се предвид основно материалното – да правиш високи сгради, бързи коли, нови телефони… Всичко, всичко… Но само и единствено в материалната посока. А е казано: „Познай себе си!“. Значи трябва да се развиваме навътре. Това е развитието, другото е пагубно, ще умрете! [...]

Защо Луи дьо Фюнес?

Луи дьо Фюнес не бил достоен за Френската синематека? Има с какво да се гордеем: само във Франция една ретроспектива в храма на „киноманията“ може да разпали полемика около най-популярния комик за последния половин век. Има само една причина актьорът да не попадне под славата на прожекторите. И тя е, че киното е преди всичко дело на режисьорите. Ето защо над всяка ретроспектива, посветена на актьор, бил той и най-великолепният – примерно, Кари Грант или Мастрояни – винаги витае подозрението в „кинобезчестие“. [...]