0
3466

Абсолют

М. К. Ешер, Локва, 1952 г.

OMG бе докоснал неволно мембраната на Математиката, отвъд която безгрижно се бе разположил нищо неподозиращият Абсолют. И всички досегашни уравнения и конвенции за тукашното и тамошното се свлякоха пред очите му като изядена от молците театрална завеса.

В началото бе Математиката. Тя се оказа най-удобната допирна точка за общуване между Абсолютното и онова, което е обречено да пребивава в Променливото и Нетрайното. Без нея бе невъзможно да се осъществи каквото и да било, защото само тя беше в състояние, без да бъде нещо конкретно или даже да бъде каквото и да е, или пък да има някакво местоположение, да присъства едновременно навсякъде и освен това да бъде допусната от двете страни на онова, което ги разделяше. Създателят Абсолют просто трябваше да пусне в ход Процеса на Мирозданието и да му зададе отправна точка. На Математиката след това оставаше единствено задачата да го опише и подчинявайки се на нейните закони, Мирозданието да следва непреклонно зададените правила в Процеса на така нареченото си Съществуване. По този начин се изграждаше ред, в който нещата да се случват точно така, а не иначе. Самата Математика не можеше да бъде еластична в един, така или иначе променлив свят, защото, ако се поддадеше на такова изкушение, щеше да загуби връзката със своя причинител, както и своебразното си родство с Абсолюта. А Той по начало беше единствената причина за нейното възникване. Математиката не можеше да възникне от Отсамното, а само от Оттатъшното. Сътвореното отсам беше по рождение сляпо да види сътворилото го, както и обратното. Но между тях стоеше с двете си лица Математиката, като опъната огледална ципа, едновременно непоколебима и невидима, но достатъчно осезаема, за да представлява неизбежното бариера между двете. Вследствие на своята двойствена позиция Математиката успешно се бе превърнала в Основен Закон на Мирозданието и чрез нейните уравнения и теореми беше станало възможно всичко съществуващо да бъде закрепено и управлявано по толкова перфектен начин, че нищо, което се случва някога, някъде или дори навсякъде, да не бъде извън безпрекословния контрол на нейните постулати. В резултат Абсолютното получаваше неограничен достъп до Временното и Променливото, а посредством Математиката успяваше да наложи контрола си върху него. Математиката стана, така да се каже, Губернаторът на Мирозданието, което понякога се наричаше също с думата Вселена, и трябваше да управлява Процеса на нейното съществуване. Този прецизен и неумолим управител беше съставен от закони, правила или забрани, които постепенно се осъзнаваха като неизбежни от онези нейни обитатели, които имаха шанса да са възникнали междувременно и да притежават аналогови устройства, ползващи принципите на математическата логика, като например апарата Мозък. Естествено, имаше неизброимо повече обекти, живи и неживи, които просто си пребиваваха в образуваната от Процеса постоянна динамика, приемайки пасивно нейните правила, без да се опитват да ги проумеят, тъй като това не им бе необходимо, за да бъдат такива, каквито са, тоест неизбежно и непрекъснато да се променят. Нито пък се съпротивляваха срещу необходимостта да бъдат трансформирани от едно нещо в нещо друго, съгласно Принципа на Постоянните Метаморфози, които, както се оказваше, са непредотвратими. Тези промени, разбира се, бяха подчинени на строги математически правила и никога не можеха да бъдат оставени на произвола, защото иначе те щяха да бъдат невъзможни. Ако понякога, каквото и да било явление или нещо друго изглеждаше уж произволно за разполагащите с устройство за разсъждение, каквото беше мозъкът, то тази произволност скоро се опровергаваше, защото с помощта на Математиката се разкриваше някакъв нов вид уравнение, което беше съществувало и преди, но те не се бяха досетили за него. В Процесите на Вселената не можеше да се промъкне нищо спонтанно или случайно, включително и абсурд от типа на „свободна воля“. Напротив, навсякъде цареше пълен ред и Вселената, веднъж възникнала, се развиваше по предначертан и математически контролиран коловоз, който никога, нито на един ангстрьом, не се отклоняваше от веднъж зададените принципи.

От другата страна, откъм Абсолютното, цареше пълна спокойствие и след като беше инсталиран Върховният Надзирател – Математиката, осигуряваща реда, нямаше особена нужда от намеса или някакви допълнителни корекции. Временното непрекъснато усещаше присъствието на Абсолютното и дори без да го вижда, го осъзнаваше посредством невидимата и вездесъща математическа диктатура, на която се подчиняваше безпрекословно. Поради самото си естество Абсолютното нямаше никакви основания да бърза, да изпреварва хода на събитията или пък постоянно да променя пространствената и времевата геометрия на Вселената, успешно създадена и управлявана по толкова прост и ефективен начин. Всъщност Времето беше категория, която така или иначе беше напълно безмислена за Него, както впрочем и пространството. Това бяха просто едни математически трикове, които родените и съществуващи единствено благодарение на различни уравнения заселници във Вселената можеха да използват, опитвайки се да разрешат загадката на своето собствено съществуване. Те, или поне една част от тях, бяха в състояние да формулират уравнения, дори да решат по-лесните, но никога не можеха да разберат защо условията са зададени точно по този начин и от Кого. Абсолютът не се безпокоеше от тези слабосилни упражнения, доколкото онези, от другата страна, не бяха в състояние да достигнат до истинско познание за самия Него, а само да доловят частично неговата сянка. Обитателите можеха да се докоснат само до едната страна на интерфейса, обърната към тях, а именно до Математиката, но никога до цялата картина отвъд нейната бариера. Това Му позволяваше да работи върху други проекти, с друга архитектура, с други видове математика и дори изобщо без такава. Такива бяха например изключително краткотрайните Вселени, базирани на подбрани от Него по-интересни сънища. Многообразието при тях беше гарантирано и не изискваше почти никакви усилия, за разлика от физическите вселени, които изискваха доста труд, за да се измислят и да се съгласуват правилата, по които да функционират. Забавни бяха също едни на пръв поглед незначителни Вселени, чието съществуване например съвпадаше с раждането, живота, летежа и хоботчето на един-единствен комар, който, според моментното хрумване на Абсолюта, можеше с него да изсмуче изцяло една колосална Вселена, състояща се от няколко трилиона звезди. Имаше и отделни проекти с Негативни Вселени, тоест такива, които не просто бяха несъществуващи, но съществуваха по обратен начин. Казано с други думи, срещу всяко „да“ на Вселена от по-обикновен вид, негативните противопоставяха своето незабавно „не“. Може да се каже, че те не бяха даже истински Вселени, защото у тях нищо не беше вселенно. Те предлагаха известна разтуха на Абсолюта при тяхното създаване, дори му се налагаше да свиква с тяхното управление, подобно на усилието на един шофьор да управлява автомобил, който завива наляво, когато завърти кормилото надясно. Веднъж Той създаде Вселена, състояща се изцяло от един и същ вид частици, не прекалено едри, по размер приблизително колкото една котка на Шрьодингер. Изключително голям брой котки, всичките привидно живи, но математически привидно мъртви, бяха използвани като доказателства, че каквито и да са намеренията, на когото и да било, ефектът накрая е един и същ. Задачата на котките беше да се провери не само квантовия им темперамент, но също как ще се държат помежду си в условията на пълната еднаквост. Това беше опитвано и преди,  разбира се, в други вселени, с различни от котките същества, под формата на колективното уеднаквяване. Разликата в случая беше, че вместо котките на Шрьодингер, експериментите в онези случаи бяха организирани от самите участници в тях, някои от които си бяха присвоили временно даже ролята на Абсолют. Останалите участници бяха заставяни по метода на противоналягането да се самонатикат в специални форми, с цел да бъдат превърнати в идентични отливки. Експериментът беше пропаднал, разбира се, но и Котешката Вселена с идентичните котки на Шрьодингер, измислена от Абсолюта, също не просъществува, защото котките незабавно се сбиха и вместо да останат наполовина живи и наполовина мъртви, загинаха незабавно. Така че тази Вселена се наложи да се закрие преждевременно. Тук Абсолютът се сблъска неволно с един създаден от самия него посредством Математиката проблем, а именно Теоремата за Подобието и Идентичността. В частен вид тази теорема беше по-скоро Въпрос и гласеше следното:

“Възможно ли е да има едновременно две различни, но идентични неща и ако да, то тези две неща две неща ли са все още, или са вече едно и също нещо?“

Някои от обитателите на Вселената, управлявана с Математически средства (нека приемем да наричаме за по-лесно “обитатели” само онези, с аналоговите мозъчни устройства), по свойствения си мъчителен път на мислене, бяха стигнали до същия въпрос и естествено бяха рухнали в подножието му. Те не познаваха например никакъв способ, по който да наблюдават и отличават една от друга две еднакви елементарни частици, ако разбира се, тези частици бяха толкова елементарни или пък толкова еднакви, колкото изглеждаха. Въображението им, когато го използваха, не им стигаше да проумеят, как е възможно две неща да са напълно еднакви и ако да, как да ги различават едно от друго. Още по-малко разбираха Защо изобщо е трябвало да бъдат еднакви, след като не са едно и също нещо и никога не могат да бъдат идентични, дори ако го пожелаят. Тези и подобни въпроси принуждаваха „обитателите“ да прекарват дълги и студени нощи, тракайки със зъби, дъвчейки за успокоение парчета лед и понякога да наблюдават Северното сияние със смътна и неясна тревога, която те наричаха търсене на Истината. По този начин, те в известен смисъл приватизираха този въпрос, превръщаха го в свой въпрос, отнемайки го от проблемите, подлежащи на разрешаване единствено от Абсолюта. Това веднага снемаше от Абсолюта отговорността за неговото задаване и му позволяваше да се заеме с други проекти, където заплахата от парадокса на еднаквостта беше престанала да му бъде тема. Освободен от подобни безизходни въпроси, Той ги забравяше и те повече не можеха да засенчат разгула на неговото творчество. 

Истината е, че макар и стисната здраво в менгеметата на Математиката, Вселената заедно със своите обитатели, не толкова беше в състояние на пълен покой или в риск от изпадане в повсевместна еднаквост, а беше постоянно раздирана от експлозии на звезди, от взривове или от неочаквано възникнали и непланирани фойерверки. Имаше раздрусвания, премествания на тектонични плочи, слънчеви или ураганни ветрове, сърдечни, социални и океански вълнения, колизии, разцепвания, безпричинно съединяване на различни атомни ядра, причудливи форми на размножение, последвани не след дълго от ненужна смърт, необосновани явления като възторзи, съседстващи с ежедневно злорадство, имаше ярко осветени и съвсем наблизо тъмни пространства, имаше влажни пещери и високопланински проходи, многостенни кристали, дюни, кратери, камъни и организми. Това, което ги обединяваше обаче, беше едно непрекъснатото движение, едно безпокойство, една устремна забързаност в напълно неизвестна посока. Още по-малко можеше да се определи Защо е всичко това. Всичко бързаше; кое по-бързо, кое по-бавно. Но личеше, че над цялата стихийна и непрекъсната активност стоеше необходимостта, даже задължителността, да се вместят в рамките на една категория, която вътре в самата Вселена, поради липса на по-смислен термин, нейните обитатели бяха определили като „Време“. Това беше като че ли остта, около която всичко останало се обособяваше и струпваше в различни множества, форми и образувания, клетки, звездни купове, рибни пасажи, общества и прочие, но които именно през Времето и благодарение на него в крайна сметка се разпадаха и се превръщаха в междузвезден или даже обикновен уличен прах. Времето беше онзи универсален мелничен механизъм, който не само служеше за обособяването на отделностите, но стриваше в крайна сметка всички тях и макар че не успяваше напълно да превърне различните неща в еднакви, все пак се стремеше към това и постигаше доста задоволителни резултати. Защото целта, доколкото в една такава активност можеше да се долови някаква цел, беше не толкова резултатът, колкото движението от нищо в нещо и обратно. Или казано другояче, от прах се образуваха различни обекти, явления, мъглявини, планети и дори животни, които на свой ред след това се разпадаха и се превръщаха в прашни облаци, в безредни агломерации от частици и крайни форми от разграждането, гравитиращи към своеобразните космически тоалетни, наричани от местните наблюдатели „Черни Дупки“. Там изчезваха безследно, както прашните облаци, така в крайна сметка и обречените наблюдатели, без да подозират, че това ще им се случи. 

Абсолютът, благодарение на надеждната мембрана на Математиката, разпъната между него и Мирозданието, наречено Вселена, беше защитен от необходимостта да съзерцава безрадостната гледка на тази обречена активност и не изпитваше особени угризения в протежение на много дълго Време. Според собствените му измерения, може би един цял миг, но това можеше да означава поне няколко милиона години, в зависимост от бързината, с която се движи онзи притежател на часовник, който би се осмелил да измери едно толкова променливо и относително нещо, каквото е така нареченото Време. 

О.М.Гьодел, наричан за улеснение OMG, имаше часовник. Не особено красив, по-скоро един клонящ към посредственото ръчен часовник, със седемнадесет полускъпоценни камъка. Продавач на подобен часовник би настоявал, че камъните са рубини, но купувач, който разбира от часовници, би се изсмял на такова твърдение. Навиваше се ръчно всяка нощ и ту изоставаше, ту избързваше, което дезориентираше OMG и го караше да копнее за една по-голяма сигурност относно това, къде се намира във времево и особено в пространствено отношение. Казваше си: „Ех, по-добре хич да нямах часовник, отколкото постоянно да се разколебавам от тези неточни данни…“ Въпреки всичко той продължаваше прилежно да го навива всяка нощ по навик, тъй като този часовник му беше подарен от жена с необичайното име Константа. Тя никога не можа да му роди дете (не че се беше опитвала), но за сметка на това успя да  породи у него компенсаторна страст към алгебрата и към големите числа. Това може би се дължеше донякъде и на факта, че OMG отказваше да яде кнедлите, които тя му готвеше, защото смяташе, че са отровни. Когато тази жена го изостави, подарявайки му на сбогуване ламариненият часовник за спомен, той изпита толкова остро чувство на самота, че се оттегли в своята единичност и се посвети всеотдайно на теорията за множествата. Така неговата раздяла стана по-приемлива и даже в миговете на пълна дезориентация, причинена от неточните показания на часовника, той по алгебричен път все пак успяваше да запази пространствено-времево равновесие и да се присъедини към групи и множества (наистина първоначално само числени), където да се почувства приютен и в някакъв смисъл част от обществото. Но колкото и да му помагаше в личния живот усърдното занимание с алгебрата на множествата, един ден, докато се мъчеше да изравни с подострения си молив двете части на едно особено жилаво уравнение, така че едната половина да е равнозначна с другата, върху него връхлетя с неизбежността на Математиката едно страшно прозрение. Това беше прозрението за Безкрайностите. Той погледна часовника си и преглътна уплашено. Беше 3-ти март, 3 часа и 33 минути, сряда следобед, 3333 година след Христа. Не беше сигурен за часа поради нискокачествения си часовник, но иначе изчисленията му бяха абсолютно верни. Беше разкрил внезапно, неволно и напълно ненадейно, че съществува повече от една безкрайност! Прозрението му бе не само това, но и че може да съществуват безкрайно множество безкрайности, което той можеше да докаже по чисто алгебричен път. Освен това беше доловил, че безкрайностите могат да бъдат различни по големина, оставайки си въпреки това безкрайни. От друга страна се оказваше, че ако си вътре в самата безкрайност, не можеш по никакъв начин да я опишеш, но ако си отвън нея, разположен в друга, по-голяма безкрайност, тогава вече можеш, с всичките произтичащи от това рискове, разбира се. Гьодел се вцепени и за секунда, която му се стори като истинска безкрайност, не знаеше къде е, защо е точно тука и сега, а ако е, дали е част от Малката или Голямата Безкрайност. Погледна към листа с уравнението, което току-що бе изписал и след това към часовника си. 

Той беше спрял.

ОМГ!… – възкликна той горестно и се разрида. 

OMG беше докоснал неволно мембраната на Математиката, отвъд която безгрижно се беше разположил нищо неподозиращият Абсолют. И всички досегашни уравнения и конвенции за тукашното и тамошното, за сегашното и бъдещото и за видимото и невидимото се свлякоха пред очите му като изядена от молците театрална завеса, зад която започва истинският спектакъл. И никой друг, освен може би Абсолютът, не знаеше какъв е неговият окончателен сценарий! Какво ли можеше да каже бедният OMG, след като дори не знаеше точно колко е часът? 

Изтерзан от своето откритие и връхлетян от своята голяма тревога, той натисна с всички сили хартията в края на уравнението и моливът му се счупи точно там, където уравнението свърши. Без да иска и без дори да си даде сметка какво прави, Гьодел бе пробил мембраната на Математиката, промушвайки счупения си молив от другата страна на Мембраната, в царството на неопределеността, където неволно докосна по ноздрата дремещия Абслют. Абсолютът кихна, събуди се и с недоумение се втренчи в счупения молив. Кой се беше осмелил да пробие самия купол на така нареченото Мироздание? Да продупчи покривът, под който досега спокойно протичаха процесите на възникване и изчезване, и където течеше някакво, макар и относително Време. Да наруши Процеса, където определени неща се въртяха с определен спин, а други, макар и напълно еднакви, се въртяха наобратно, съществувайки рамо до рамо, но напълно едновременно? Та от тази дупка можеше да шурне и да изтече като от пробит казан с чорба цялата Вселена с всичките правила и предпоставки, можеше да се излее целият Абсурд, успешно поддържан досега единствено чрез диктатурата на математическите предпоставки, и да взриви великолепното спокойствие, в което Абсолютът, досега необезпокояван, пребиваваше във Вечността! Не, това не можеше да се допусне!

– OMG! – възкликна стреснат Абсолютът на свой ред и издърпа счупения молив от мембраната към себе си. 

Откри се малка дупчица и оттам се чу плах глас.

– Аз съм. Тук съм!
– Кой си ти? Какъв е този молив? – повелително и гръмогласно попита Абсолютът.

Гласът почти секна, но събра малко кураж и отвърна:

– Аз съм ОМГ… С този молив, без да искам, докато пишех, се сблъсках с множествата за Безкрайността и за Вечността! И листът не издържа и се проби. Наистина стана неволно! Извинявам се, не съм искал да безпокоя ничие спокойствие, съвсем случайно стана…
– Как така случайно, не виждаш ли, че безмалко щеше да ми извадиш окото! Щеше да ме ослепиш! – се разлютяваше все повече Абсолютът. 
– Не знам как се случи! Просто, докато пишех, Математиката изведнъж се скъса! Изглежда точно на това място беше съвсем изтъняла!
– А  сега, как ще я залепиш? – настояваше за отговор Абсолютът.
– Не знам! – виновно отвърна OMG и боязливо се опита да запуши с показалец дупката откъм своята страна.
– Махни се оттам! – прогърмя от отвъдния край – Какво очакваш да стане? Веднъж като си пробил мембраната, всичко е свършено! Тя е девствена, не може да я запушиш с пръст, след като си я пробил веднъж!… – тътнеше Абсолютът – Освен ако не измислиш Нова Математика!…
– Аз ли да я измисля? – предложи виновно OMG. 
– Остави ме да се съсредоточа, не ми пречи! – заповяда Абсолютът и потъна в тежък размисъл, който продължи нечетен брой години. Това обаче нямаше особено значение, защото така или иначе часовникът на Гьодел вече беше спрял и не отчиташе отминаващото време. Когато най-накрая Абсолютът реши да проговори, първото, което забеляза, беше, че дупчицата междувременно се беше доста разширила и оттам бяха започнали да изпадат различни неща. Наистина това бяха относително дребни неща, на първо време няколко електрона и два-три долни и доста невзрачни кварка, но все пак, въпреки че бяха закачени за отсамното Мироздание чрез квантови примки, те будеха безпокойство. При положение, че пробойната не се запуши, оттам можеха не след дълго да рукнат цели потоци от фотони, ядрени агломерации, молекули, скали и все по-големи и нарастващи обекти, а скоро дори цели звезди и може би галактики. Това не можеше да се позволи. Абсолютът за пръв път от почти цяла Вечност усети да го обхваща нещо като паника. 
– OМG! – извика той – Има опасност от нахлуване на частици от Нещото в Нищото! Това трябва да се предотврати! Нареждам незабавно да се спре процесът!…
– Как? – с готовност откликна ОМГ.
– Незабавно!
– Да запуша ли с нещо отсам? – предложи математикът услужливо.
– Не, ти не можеш да запушиш пробива! Единственият начин е да пренапишеш онова проклето уравнение, което Мембраната не можа да издържи и някак си да не ти излезе резултатът… Иначе всичко е загубено!
– Но, моливът ми се счупи! – безпомощно простена виновникът за бедата.
– Ето ти друг! – протегна Абсолютът нещо от отвъдното. Това обаче беше не молив, а малък, чудовищно изглеждащ генератор, от който струяха мощни квантови потоци, заострени накрая като молив.
– А как се пише с това? – попита стреснат OMG.
– С въображение! – отвърна Абсолютът – Да не си мислиш, че такива бедствия могат да се спрат с писалка или с молив? Те могат само да се причиняват, но никога не могат да се спрат, ако един път са започнали! Затова сложи едната си ръка върху генератора, а другата върху лявото си слепоочие, и напрегни до край цялото си аналогово въображение преди да е станало абсолютно късно! Спасението е единствено в твоето въображение!

Междувременно вече се забелязваше, че през пробива бяха започнали да изпадат различни предмети с все по-голяма скорост. Между тях, освен атоми и газове, започваха вече да валят доста по-съществени обекти, например отделни несвързани помежду си спомени, тантелени ръкавици и даже снимки на Константа като млада, протегнала чиния кнедли в лявата ръка. Това стресна още повече OMG и на свой ред ужасен, той възкликна: 

– О, Боже Мой! 
– Oh, My God! 

Без да се суети или бави повече, OMG протегна длан, докосна генератора и заземи другата ръка към слепоочието си. Чу се някакво странно жужене и из цялата разтревожена Вселена изведнъж замириса на колендро. Така мирише при пролетен дъжд в ливади, където току-що е паднала мълния. Всички безспирни дотогава процеси из ъглите на Мирозданието, с неговите галактики, квазари, ледовити планети, мравояди, облаци, рифове, спирали, ята птици, астероиди, диви пчели, замръзнал метан, канализация, цивилизация, радиация, шлифери, амеби, уран, еделвайси, магарета и диаманти постепенно започнаха да замират и да се заслушват в това все по-обезпокоително жужене. От главата на OMG започна да се издига пушек, подобен на дима от кратера на вулкан, малко преди да изригне. Цялата Вселена постепенно започна да се придвижва спираловидно и да се струпва около него, все по-близо до разширяващата се пробойна, замирайки в напрегнато очакване на неизбежното. Беше очевидно, че е настъпил мигът, в който всичко ще се реши окончателно и Вселената или ще продължи да съществува както дотогава, или ще рухне в царството на Абсолюта. Притихнал, надничащ от другата страна на дупката, почти като през някаква космическа ключалка, силно обезпокоен, самият Абсолют се взираше в онова, което се случваше оттатък, за пръв път принуден да наблюдава собственото си Мироздание от първа ръка. OMG беше започнал да трепти и да осцилира все по-силно и дори физически бе започнал да се променя, заприличвайки едновременно на лъв и на едно човекоподобно божество, наричано в миналото Зевс. От носа му бяха започнали да святкат и трещят виолетови мълнии, ръстът му бе нараснал до свръхчовешки размери и от някогашния самотен и прилежен учен не беше останала никаква следа. Пространствено-времевата рамка, в която всички неща дотогава бяха надеждно закрепени посредством различни уравнения, започна да трепери все по-силно и да се пропуква, усилвайки тревожността и от двете страни на Мембраната. OMG все по-бързо започна да се нагрява и да свети, тялото му засия, излъчвайки необикновени кванти от енергия в разнообразни, все по-плашещи честоти, напълно непознати дотогава за настръхналата в очакване Вселена. Наближаваше да се случи нещо, за което всички – от най-колосалните звездни купове, до най-последния молюск – бяха напълно неподготвени. Неподготвен беше дори самият Абсолют.

Изведнъж цялата Вселена се разтресе от чудовищна мълния, при която от ушите и от носа на подобния на Зевс лъв изгърмяха едновременно няколко милиарда ярки светкавици. OMG се изправи на задните си крака, изрева с неимоверно мощен глас от опушената си уста на Зевс като дълбоко наранен лъв и цялата Вселена мигом се вцепени. След това той отвори огромната си уста и направи онова окончателно заявление, което всички предчувстваха и с трепетен ужас очакваха.  

То беше следното:

Googolplexian!…

Не, това не беше някакво име на писател, на явление или дори на кораб. Нито беше името на непознато и страховито животно или пък отговор на въпрос, зададен някоя привечер пред неизбежното за всеки огледало. Не беше даже името на самия Абсолют, прикривано под маската на Времето с безбройни имена и псевдоними. Не! Това беше името на най-голямото възможно нещо не само във Вселената, но и във всички възможни и дори невъзможни Вселени. Това беше името на най-голямото Число! То съдържаше в себе си всички възможности и като някакъв гигантски кашалот поглъщаше в необятния си корем всичко останало, без остатък. Нямаше какво повече да се изправи или възрази срещу това число, дори и ако някой се опиташе напразно да изпише всичките нули, които се съдържаха в него. 

– Ecce Numero! – изкрещя ОМГ и веднага се струполи върху Мирозданието, което след неговите думи започна да пуши и да се разпада в облаци от плазма и квантови уравнения. 
– OMG! Googolplexian! Това е числото! – развикаха се всички обитатели на очевидно обречената Вселена.

Тайната беше изречена, загадката беше решена, всички въпроси намериха своя отговор. Те се съдържаха в това неимоверно число. Числото, което никой дотогава не знаеше. Завесата на целия космически театър се прокъса, а от дупчицата, откъдето Абсолютът се опитваше да запуши пробива, започна да струи физическа материя и даже избиха отделни фонтанчета от Психика. Бентът не можеше повече да бъде спрян. Тогава Абсолютът, ужасен от това, че даже и самият той може да бъде пометен и погълнат от това число, в последния момент, преди всичко окончателно да се разпадне с всички сили изкрещя всред всеобщата паника и хаос:

– Googolplexian Плюс едно!

И внезапно всичко спря! Това вече не беше най-голямото число, не всичко вече можеше да се побере и да се обясни в него и чрез него! Най-голямото число беше опровергано! Квантите веднага забавиха своите осцилации и чинно започнаха да се прибират един по един към по-ниското си енергийно състояние, а всички кварки се слепиха заедно отново. Вселената полека забави и не след дълго спря своя гибелен ход към саморазпадане и преход от Тукашното към Оттатъшното, където неизбежно щеше да се сблъска в чудовищна колизия с Абсолюта и да погуби и себе си, и Него. OMG светкавично се скова в полета на своето вдъхновение, температурата му бързо спадна до 0 градуса по Целзий и той замря в онова агрегатно състояние, което днес наричаме замръзване. Казано другояче, той просто се превърна в ледовита статуя, в едно чупливо и застинало в героична поза издание на самия себе си, което можеше да съществува единствено и само под точката на замръзване.

Ето защо, по разбираеми причини, това издание днес е посещавано единствено и само в един Музей за ледени скулптури от деца и старци, живеещи в студените страни, където все още, макар и епизодично, хората изучават математика и където могат да съществуват ледени музеи. 

Хората от топлите страни обаче не желаят нито да познават леда, нито ледените статуи, не посещават музеи, нехаят за ОМГ и лекомислено пренебрегват неговите уравнения, а поради мързел дори отказват да изучават Математика. 

А това не е редно и не бива да продължава така…

P.S.

Истината всъщност е, че Гьодел е забележителен математик, който сякаш е разбрал, че математиката свършва точно там, откъдето Бог започва. Повечето учени, казано на съвременен език, считат, че всичко е започнало и свършва в така наречената сингуларна точка, където изглежда да са се срещнали Бог и Математиката. Но именно там тези две неща, след като се срещнали, се ужасили един от друг до такава степен, че светкавично се отблъснали взаимно, отлитайки в противоположни посоки завинаги, доколкото думата “завинаги” изобщо е уместно някога да се употребява. Ако някой все пак е предразположен към фаталистически детерминизъм, той би казал, че в тази безкрайно малка сингуларна точка, в която всичко се съдържа и откъдето е възникнала и се случва цялата Вселена, се е състояла със сигурност единствената среща между нея и нейния Създател – Абсолюта. Защото Вселената е чиста Математика, а Причинителят ѝ е абсолютно противоположното. Допустими са и догадките, че Googolplexian и сингуларността са в крайна сметка едно и също нещо, но след Гьодел едва ли някой ще се осмели да го докаже.

Отделно и доста хлабаво свързано с гореспоменатото е сведението, че Гьодел изглежда се е боял от готвенето на жена си и е имал достатъчно основания да изпитва тревога поради миризмите, които се разнасяли от кухнята на жилището, което заедно са обитавали. Това на свой ред е довело до известно, наистина само предполагаемо, охлаждане на техните отношения и е допринесло за навика му да се среща в едно виенско кафене с ексцентрични физици, както и да пише уравнения по мрамора на масата заедно с тях, вместо да стои у дома си. На нас не ни е дадено да знаем какво точно го е подтиквало, не знаем с достоверност възрастта или физическия облик на жената, защо се е казвала именно Константа, нито пък защо той е изпитвал най-различни подозрения към нея. Възможно е това да го е довело до известна самотност и накрая даже до пълна сингуларност. Доколко тези подозрения са повлияли върху неговите уравнения за математическите множества? Не знаем отговора на този въпрос. Ако обаче всички негови подозрения са били наистина основателни и са повлияли върху математическите му доказателства, тогава догадките на древните философи, че ние сме просто едни триизмерни варианти на собствените си сенки, стават напълно справедливи. Както впрочем и увереността, че всичко ценно тук – от отсамната страна на огледалото, където се намираме в момента – е било винаги заплашвано от нападението на безпределни и неопределени множества, нахлуващи отвсякъде в бита и битието, вместо да ни оставят на мира да разцъфнем през красотата на една абстрактна математика или поне във формата на някаква бележита лудост.

P.P.S.

O.M.G. е само на пръв поглед случайно съвпадение между абревиатурата на „О, Боже Мой!“ с почти идентичното по смисъл О.M.Goedel, а горният текст няма и никога не е имал намерението да служи като отмъщение срещу модерната физика.

Д-р Любомир Канов (р. 1944) работи като психиатър в Ню Йорк. Емигрира през 1984 г. след политически репресии и излежана присъда. Автор е на книгите „Човекът кукувица”, „Парейдолии”, „Ходисей”, „Между две хемисфери”, „Вселената според Гуидо”, „Стрела от тръстика”.  Негови творби са превеждани на английски, немски, чешки.

На главната страница: М. К. Ешер, Връзката на единението, 1956.