0
1506

Август‘ 1968

Андрей Киска

Държавно отличие на Словашката република за Едуард Генов (посмъртно), Валентин Радев (посмъртно) и Александър Димитров, които през есента на 1968 г. протестират срещу българското участие в окупацията на Чехословакия.

На 16 ноември 2018 г. (петък) на специална церемония в посолството на Словашката република в София посланикът Мануел Корчек ще връчи тържествено държавното отличие на Словашката република „Бял двоен кръст“. С този орден президентът на Словакия Андрей Киска награждава тримата български студенти от специалност „История“ на Софийския университет – Едуард Генов (посмъртно), Валентин Радев (посмъртно) и Александър Димитров, които през есента на 1968 г. протестират с разпръснати позиви в София и Пловдив срещу българското участие в окупацията на Чехословакия. За дейността си получават порицание, изключване от Комосомола, изключване от Софийския университет и различни срокове затвор.

Датата не е избрана случайно. На 17 ноември в Словакия се празнува Денят на студентите, който през 1989 г. дава и енергията за „нежната революция“. 

По повод на награждаването на тримата български студенти публикуваме словото на президент Андрей Киска, произнесено при отбелязването на 50-годишнината от интервенцията на 21 август 2018 г.

Август‘ 1968

Преди петдесет години милиони жители на Чехословакия бяха потресени. Радиорепортерите съобщаваха нечувана вест: в нашата страна са нахлули чужди войски. По улиците на градове и села сновяха танкове, хората стояха пред тях с голи ръце. На много места се чуваха изстрели.

Всичко това изглеждаше като невъзможен, чудовищен филм. Наистина кой да повярва, че изведнъж ще ни окупират армиите на така наречените братски страни, съюзниците от Варшавския договор? Можехме ли да допуснем, че завоевателите ще хванат ръководителите на държавата ни начело с Александър Дубчек и ще ги отвлекат в Съветския съюз?

Жалко, случи се наистина. Нашето отечество беше окупирано от половин милион войници, повече от 6000 танка, 800 самолета и 2000 оръдия. Съветските дивизии ни нападнаха през нощта от изток, от запад, от север и от юг. Към тях се присъединиха полските, унгарските и българските войници. А частите на източногерманската армия стояха на границата като резерва.

Най-мащабната операция в историята на Варшавския договор се оказа успешна, до сутринта обсадиха цялата република. Не намериха никакви контрареволюционери, но в страната, в която дотогава живееше надежда за по-свободен живот, избиха десетки невинни.

След подписването на Московския протокол филмът на ужасите се превърна в жестока реалност. Започна да се потиска свободата на печата, словото и вярата.

По работните места тръгнаха унизителни проверки, десетки хиляди служители бяха тормозени, изхвърляни от работа, забраниха на децата им да следват. Много способни и образовани хора емигрираха. Властта премина в ръцете на безхарактерни индивиди, поддържани от съветските щикове.

Днес говоря от Слиач – града, от който след дълги 23 години се изтеглиха последните чужди войници. Оставиха подир себе си опустошена земя, разнебитени жилища, но най-вече потъпканата надежда за промяна от 1968 година.

Задължение на днешните демократични политици е да пазят свободата ни, възможността да решаваме нашето бъдеще без страх, че решенията ни ще бъдат пречупени с груба сила.

Затова са ни нужни съюзници с еднакви ценности и еднакво уважение към свободата, човешките права и демокрацията. Такива съюзници и партньори имаме в Европейския съюз и Северноатлантическия договор, два опорни стълба за нашия просперитет и безопасност.

Позволете ми да отправя една молба. Днес повече от половината жители на Словакия осъждат окупацията на нашата страна от войските на Варшавския договор. Но броят на хората, които знаят малко или изобщо нищо за нея, нараства. И те са преди всичко млади хора.

Затова моля родителите, учителите, роднините, както и тези, които помнят, да намерят време да споделят своите спомени и опит с по-младите и с децата. Да им разкажат за времето на надеждата, но и за моментите на предателство, отчаяние и унижение.
Да си припомнят жертвите на окупацията и промяната, която ни донесе Ноември‘ 1989. Да им помогнем да разберат, че думите „никога повече“ означават не само решимост, но изискват и разумно, отговорно поведение, което да изпълни тази мечта със съдържание.