0
1145

Август

 

Когато човек прибягва до Симеон Радев и Христо Бръзицов, примерно, твърде е възможно да си кажат четящите, че след премеждия и опити за удоволствие се стига до безсилие. Но, уверявам ви, не безсилието и мързелът, не лятното безхаберие ме вкарват в прибежището на писмена, които не са мои.

Прочутите кръстове на Гърло не се виждат от върха, на който си седях до преди малко. Но на същия този връх се зачетох в Христо-Бръзицовите спомени за срещи, събрани в изданието „Някога в София“.

А във втория том на „Строителите на съвременна България“ Симеон Радев пише и това:

Българската опозиция, рабски послушна към руските съображения намираше също вината на разрива на Каулбарса у Регентството. В своите вестници тя оплакваше България, че е напусната от естествения ѝ покровител-руския цар, – и предвиждаше за едно близко бъдеще най-страшни бедствия. Каравелов, когото самите събития тласнаха вече мимо него към русофилския лагер, подемаше горе-долу същия план. Откакто си подаде оставката, той нападаше яростно управляващите, че извадили на пазар българската корона и не можели да намерят никого, който да пожелае да я тури на главата си. От заминаването на генерала и той очакваше едно ново озлобление на Русия, което не можело да не се изрази в материална намеса, по всяка вероятност: във вид на окупация…

Каулбарс напусна София на 8 ноември… На Цариградското шосе бяха излезли петдесетина русофили. Каулбарс им каза: „Напускам страната, защото тя е управлявана от хора, които не искат да слушат гласа на Русия. Сбогом и благодаря.“… Пътуването на Каулбарса се ознаменува с няколко безвредни инциденти. В Ихтиман, докато той обядваше, гавазинът му разнасяше по кръчмите на селото едно обявление, на което бе напечатана последната нота до българското правителство. На заминаване генералът руга Регентството пред една група от файтонджии-турци, слуги на хотела и десетина зяпачи… На пловдивската гара Игелстром чакаше да замине със същия трен. Щом генералът слезе, почна сам да раздава своите ноти. Кога забеляза един пристав, връчи му цял сноп от листове и му каза: „Раздайте ги на населението.“ Приставът не рачи да ги вземе, извинявайки се, че поради военното положение никакви обявления не могат да се разпространяват без разрешение от коменданта. Каулбарс му извика: „ Ще ви науча аз… Потрайте само за няколко седмици.“ Гласът му бе пресипнал. Той изглеждаше крайно възбуден. Когато да се качи на трена, един от стражарите не му отдаде чест; той се завърна, хвана го за раменете, раздруса го силно и го накара да държи под козирог. На перона имаше малко публика. У нея не се забелязваше нищо друго освен любопитство.

Гърция изгони руски дипломати, но го направи с демонстративна елегантност, излизайки суха след месеци на игри в мочурището. Защото Гърция не изгони руски дипломати тогава, когато такъв един акт се очакваше да засвидетелства съпричастността на европейските демокрации с общото.

Сега гръцките управници обявяват за personae non gratae лица на руска дипломатическа служба. Сега, когато хората позабравиха случая „Скрипал“ , и след като правителството на Тереза Мей мина през своя purgatorium.

Сега вече Гърция може да си позволи рязък жест, с който да се впише. Тъй като неговата показност обслужва една непреходна новогръцка традиция – късането на ризи в името на нацията, на любовта към името и почитта към флага.

Не замазвам с баданарката: гръцкият политически живот е комплексиран до степен на разтурен мравуняк, но казвам, че правителството на Ципрас плаща не само за актуалната политическа подкрепа, но и онзи данък, който си остава традиционен за тази страна. Разбира се, че говоря за национализма.

Нали като кажеш на народа си, че гониш руски дипломати заради намесата им в такива важни национални дела като споразумяването за името на Македония, излизаш политик такъв, какъвто очакват да си.

Заедно с това не се отказваш от едно лицетворене, което те удържа в континуитет.

Мисля си, че българската държавна политика във връзка с паневропейски излъчения сигнал за разпознаване като последна почит към Британия се оказа не просто добрата, а почтената. Защото България не изигра гръцкия номер с изгонването на руски дипломати, за да озвучи свои си неща. Защото България отстоя приличието и принципа.

С почит към Симеон Радев и Христо Бръзицов.          

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияНа точното място сте
Следваща статияНациите и Европа