0
2790

Авраам среща Ибрахим

Писателите Сибиле Левичаров и Наджем Вали с обща книга за приликите и различията между юдаизма, християнството и исляма и вечните въпроси пред човечеството – вината и справедливостта, наказанието и прошката, насилието и помирението, както и за кризите на нашето време.

Всеизвестно е, че между юдаизма, християнството и исляма има прилики, но по-интересни за двама писатели като Сибиле Левичаров и Наджем Вали са различията, които те разглеждат през свещените книги. Тя е протестантка и се спира на християнството, той, от позицията на мюсюлманин, станал атеист – на исляма. Общата им книга се радва на голям интерес в Германия.

Сибиле Левичаров е родена през 1954 г. в Щутгарт, дъщеря на български емигрант от 40-те години на миналия век. Тя е сред известните писатели на днешна Германия. Завършила е религиознание в Свободния университет в Берлин. Живее в Берлин. Още за първия си роман Понг получава наградата „Ингеборг Бахман“. Романът Апостолов (с българска тематика) ѝ донася наградата на Лайпцигския панаир на книгата през 2009 г. През 2013 г. тя е удостоена с престижната награда на името на Георг Бюхнер.

Наджем Вали е роден в Басра през 1956 г. Следва германистика в университета в Багдад, а по-късно е призован за военна служба. Когато избухва Ирано-иракската война, той бяга в Германия. Живее в Берлин и освен автор на романи е и кореспондент на арабския всекидневник Ал Хаят. За романа си Bagdad Marlboro (2014) получава наградата „Бруно Крайски“. През 2018 г. излезе романът му Часът на Сара.

В Авраам среща Ибрахим. Екскурси върху Библията и Корана двамата писатели разглеждат в кореспондиращи есета девет фигури от свещените книги – от Ева, Авраам и Моисей, през Лот, Йов, Йона, цар Соломон, Дева Мария – та до дявола. Както признават, често спорели, но всеки е написал своите текстове самостоятелно. Освен сюжети от свещените книги разглеждат и съвременни теми. Двамата подхождат по съвършено различен начин както към темата, така и към стила. Докато Вали търси корените на историите, които Коранът заема в голямата им част от юдейската Тора (Петокнижието) и Библията, Левичаров се интересува повече от тълкуванието на библейските текстове. Вали пише за немските читатели, слабо познаващи Корана, затова цитира изобилно и предлага много фактология. Сибиле Левичаров тръгва от предположението, че читателите са запознати с библейския текст, и често го ползва като изходна точка за литературни и изкуствоведски проекции. Критиката отбелязва като особено интересен вътрешния диалог на двамата автори около различията в християнството и исляма. Сибиле Левичаров е известна с усета си към противоречивостта и нерешимите конфликти и ги търси в библейските личности. Докато Наджем Вали демонстрира как тези конфликти биват заличени в Корана – например Авраамовата жертва, богоборчеството на Йов, рождението на Иисус, което в Корана става по чудодеен начин, отсъствието на кръстната смърт. Причината е във всемогъществото на Бога, пред което бледнеят всички човешки противоречия. Това обаче води до рационализация на историите в Корана и до тяхната едноизмерност от литературна гледна точка.

Книгата започва с разказа за Авраам, като основополагаща фигура в юдаизма, християнството и исляма, и за двамата му синове Исаак и Исмаил. Тук се разделят според авторите пътищата на християнството и исляма. Еврейската Библия продължава с наследниците на Исаак, а Исмаил изчезва. В Корана Исаак постепенно изчезва, а значението на Исмаил е голямо. Той, първородният син на Авраам от египетската робиня Агар, се смята за родоначалник на арабите. Исаак – единственият син на Авраам и Сара, е един от тримата праотци на еврейския народ. Частта, посветена на Моисей – Муса, се спира на старозаветните проекции на разказа в Корана, а Левичаров пише за „цивилизационната енергия“ на Моисеевите закони. За разлика от Библията, където това не е тема, в Корана е отредено много място на оправдаването на Мария. В Корана Иса не умира в страдание, Той не е Божи син. В исляма му е отредена ролята на пророк и посланик на Аллах. Различия между Корана и Библията има и по отношение на Адам и Ева и техния дял от вината за грехопадението – в Корана двамата си поделят вината, докато в Библията ясно е посочено, че Ева е главната извършителка.

Двете завършващи глави са посветени на дявола, който в Корана е джин и дори има потомство, както посочва Вали, а Левичаров търси неговите следи в творбите на Данте, Гьоте и историята на изкуството, та чак до актуалните хоръри.

„Техният литературно-философски диалог между световните религии докосва вечните въпроси пред човечеството – за вината и справедливостта, за наказанието и прошката, насилието и помирението, както и за кризите на нашето време“, пише списание Шпигел. Интервюто с двамата е публикувано в неговия 19-и брой.

Людмила Димова

* * *

Между вярата и съпротивата

Госпожо Левичаров, господин Вали, вярващи ли сте?

Сибиле Левичаров: Бих я нарекла рядко срещана форма на вяра. Израснала съм в религиозно семейство, имам хубави спомени, особено за пленителната набожност на моята баба. Но разбира се, съм модерен човек, който не ходи редовно на църква и се чувства неустойчиво, когато иде реч за участие във вярата. Въпреки това живо се интересувам от теология и религиознание, следвала съм това.

Наджем Вали: Аз не съм вярващ. За мен въпросът за Бог е решен. Още като момче, на 11 или 12 години, в мен се породиха съмнения. Бях в седми клас, когато изразих моята скептичност, а малко след това трябваше да се явя пред директора на училището и да дам отчет. Някой от моите съученици ме беше издал – в класа има неверник.

Доносът изплаши ли ви?

Н. Вали: Напротив, почувствах го като триумф. Вече не бях един от масата, бях нещо особено. Защо иначе директорът ще да се интересува от мен? Оттогава усещам колко окриляващ е духът на съпротивата. По онова време, в края на 60-те години – Саддам Хюсеин още не беше завзел властта – Ирак беше секуларно общество, а ислямът – народна вяра. Израснал съм в Южен Ирак, в шиитска среда. В моето семейство се молехме, но ислямът беше лишен от каквото и да е политическо измерение.

Госпожо Левичаров, какво е в основата на вашата рядко срещана вяра? Каква е представата ви за Бог?

Сибиле Левичаров

С. Левичаров: На първо място, онова, което е останало от детството. Моята баба, която обичах повече от всичко, пееше прекрасни песни и разказваше чудни истории от Библията. И така се разтваряше един паноптикум, който трогваше и възхищаваше детската ми душа, а беше и толкова миролюбив. От тази детска вяра е останало нещо. Само трябва да се почувствам зле, трябва да ме хванат за яката и здраво да ме разтърсят, и се появява нещо дълбоко вкоренено. То, разбира се, е наивно, но действа като един вид подкрепа свише. Религиозното винаги ми се е явявало като дружелюбно, отзивчиво.

Богът от вашето детство не е заплашвал, застрашавал или наказвал?  

С. Левичаров: Не, изобщо. „Бог те вижда, идва и те залавя“ – никога не съм била заплашвана по този начин.

Н. Вали: Прекрасно. Ала Бог обича да наказва, преди всичко непослушанието. Това прави религиозното толкова опасно – и толкова политическо.

Бог се обръща към хората, но той остава непостижим, няма образ и име. Това не го ли прави по-скоро зловещ, отколкото милосърден?

С. Левичаров: Решаващо е значението на божественото. Та при разбирането на Бог иде реч директно за разграничаване между добро и зло. Това е основното.

Н. Вали: Бог няма образ, но и трите религии са единни в това, че Бог е от мъжки пол. В арабския език думата Аллах е от мъжки род. Това е решаваща промяна, настъпила в религиите на Откровението. В политеистичните религиозни светове преди това е имало богини, случвало се да бъдат по-мъдри и силни от мъжките си партньори и противници. В мачистката представа за Бог Отец властовият и наказващ елемент е същностно заложен. Единият Бог е тиранин и това прави тираничната власт в Негово име политически възможна.

С. Левичаров: Представата за Бог като мъжко същество има своите основания. При почти всички народи и култури женското е по-силно свързано със земята, просто защото жените износват и раждат деца. Мъжкото пък отговаря за абстрактната представа за света. Когато божествената фигура вече не се явява, както в митологията, в образ, подобен на човешкия, и не е полово определена, тогава е ясно, че мъжката форма е избрана като по-общата.

О, госпожо Левичаров, внимавайте! Това изказване някои феминистки могат да изтълкуват като безсмислица. А дори да е вярно онова, което казвате, в тази абстракция се забелязва една очебийна липса. Майчинското не носи ли утеха? Неслучайно католиците са запълнили липсата с почитта към Дева Мария.

С. Левичаров: Намирам за грандиозно и забавно, че по време на католическата литургия свещениците се движат в женски одежди. Симбиоза на двата пола в една Църква, в която на жените не е позволено да бъдат свещеници. За мен като протестантка Мария, естествено, не значи толкова много. Никога не ми е хрумвало да се обърна в молитвите си към нея.

Н. Вали: В Корана Мария – девата майка на пророка и съответно посланик на Аллах Иса, е спомената по име общо 34 пъти. Посветена ѝ е цяла сура, сура 19. Единствената, наречена на жена сура в Корана, което само по себе си е доказателство за голямото значение на Мария за хората, към които Мохамед се обръща в Мека и Медина. В Корана изобщо не се говори за това, че тя е сгодена за дърводелеца Йосиф. Тя забременява с Исус по Божия заповед. Моят дядо, селянин, беше напълно сигурен, че Мария е родила сина си Иса от своето бедро. Как иначе една свята жена като нея би могла да бъде девица след раждането на дете? Дядо ми трябваше да реши някак този проблем.

Много хора се връщат при утешителната детска вяра, когато смъртта наближи. Вярвате ли в живот след смъртта?

Н. Вали: Не мисля за това. Смъртта е краят. В природата кръговратът на живота продължава в един вид рециклиране. Ала индивидът е заличен. Не вярвам в реинкарнацията, нито пък във възкресението. Тъй наречената душа не може да се отдели от тялото. Азът съществува само докато тялото е живо. Моята собствена личност изчезва със смъртта. Остават мисли, дела, произведения, следи от тях се пазят известно време в спомените на други хора.

С. Левичаров: При мен е съвсем различно.

Н. Вали: Ти искаш да живееш вечно.

С. Левичаров: Не, това не е персонално желание, скъпи. Аз например не вярвам, че съществува добра смърт без искрата надежда, че има нещо друго. Човек никога не умира като атеист, почакай.

Н. Вали: Това все още не означава, че е вярно.

С. Левичаров: Нищото не е подвластно на човешкото въображение, то просто е немислимо, а хората обличат всичко в мисли. Затова една бедна душа, изплъзнала се от закрилата на Бог, се връща поне на смъртното ложе към детската мечта за защитеност. По мое мнение от нас остават определен полъх от душата или интелигентна искра от нея, важна съставна част. А и категорично изхождам от това, че извършеното от мен в живота, включително и злото, подлежат на съд.

Един друг, различен от човешкия съд? Присъдата на историята?

С. Левичаров: Вярвам дълбоко, че след смъртта човек получава нещо като оценка. Защо си живял? Какво добро си сторил, къде си съгрешил? Вярвам, че следва нещо като равносметка, преглед в един по-висш порядък.

Господин Вали, ваша е идеята за тази книга, да се представят в сравнителен план историите на пророците и други ключови фигури от Библията и Корана. Какво целяхте с това преминаване на границата?

Наджем Вали

Н. Вали: Изпитвам потребност да посреднича, защото произхождам от страна, потънала във военна разруха, и винаги мисля за мира. Нося идеята в себе си от 20 години. За мен е важно да се съпротивлявам на политическата експлоатация на религията. Нали до евреите, християните и мюсюлманите са стигали едни и същи истории – чрез техните свещени книги, често без те да знаят какво точно е написано в книгите. Ала моето наблюдение не биваше да се приема като едностранчиво. Затова се наложи книгата да се състави като обща творба, като един интеррелигиозен диалог.

Как стигнахте до госпожа Левичаров?

Н. Вали: Срещнахме се за пръв път преди три години, на Фестивала на Нибелунгите във Вормс. Познавах нейните книги, но никога не я бях срещал лично. На една вечеря седяхме един до друг, тя на вода, аз – на много вино, тогава внезапно ѝ предложих заедно да напишем тази книга. На следващата сутрин, на закуска, тя даде съгласието си. Аз, глупакът, бях много смутен – толкова твърдо решена изглеждаше тя.

С. Левичаров: Всъщност вече се бях презастраховала, защото не познавах господин Вали. Прочетох големия му роман Ангели на Юга, който ме възхити. Вече бях сигурна, че решението е добро.

Н. Вали: Ангели на Юга разказва за безчет етноси и верски общности, които открай време населяват Ирак, старата Месопотамия. Техните истории са се преплели така, че са станали общо притежание на всички култури. Културите обединяват и посредничат, политиката разделя и разединява. Моето намерение е да просвещавам, да строя мостове. Никой няма права върху първата и последна истина. Всички разкази на така наречените свещени писания имат предшественици. Религиозната литература пътува през паметта на човечеството.

Въпреки всички общи неща между религиите съществува дълга светска история на конфликти. Кървавото минало не отминава.

С. Левичаров: Конфликтите между роднини винаги са особено ожесточени. Съперничество е съществувало още от самото начало. Всяка религия трябва, от една страна, да отдаде почит на архаичното, а от друга страна, да скъса с нещо и да положи ново начало. Такъв системен преход не преминава без сътресения. То е като братска свада за бащиното наследство, при която роденият по-късно винаги претендира за привилегия пред по-стария.

Н. Вали: Религията се превръща в оръжие, когато се съюзи с държавата. Когато Западът днес говори за исляма, той има предвид всъщност само една особена интерпретация на исляма: уахабизма на саудитската династия. Там е покълнало злото.

С. Левичаров: Секуларизацията е благо, макар че е трябвало да бъде платена със загубата на метафизика. Освободени от държавната конструкция, религиите са могли да застанат на друго равнище на готовност, да се концентрират върху повелята за любовта към ближния и помощта към изпадналите в нужда. Това в моите очи е същностното, основното послание на всички големи религии.

Не сме ли свидетели на опит за реполитизация на християнството в указа на баварското правителство (от 1 юни 2018 г. във всички учреждения в Бавария трябва да бъде поставен християнският кръст – б.пр.)? И то преди всичко като реакция срещу исляма?

С. Левичаров: За съжаление е така. Дебатите за кръста са едновременно смехотворни и ужасяващи. Тези, които ги замислиха, не целят нищо добро с политическите си намерения към християнството. Кръстът не може да се тълкува политически, той не бива да е държавен знак, с който да се върви към победа. Имам по-различно мнение по друг въпрос: с оглед на хуманизма сме задължени към юдео-християнското наследство в Западна Европа. Ако то правилно се интерпретира, винаги в хуманистична насока, тогава ние наистина разполагаме с грандиозно наследство и нямаме право да го пропиляваме. Ние трябва да го приемем и пазим, ала не като закачим във всички учреждения кръстове като културни символи. Това е абсурд.

Н. Вали: Всичките три религии съдържат елемент на милосърдие, но всички те съдържат и елемент на агресия. Символът на кръста напомня на мюсюлманите за насилие, донесло им страдания. Когато изследваме историите, представени в Библията и Корана, винаги се натъкваме на два аспекта: заплаха и обещание. В моя прочит на писанията Бог натежава не като обичащ, а като разярен. Любовта към ближния, миротворството за мен са поведение, за което нямаме нужда от религия. На Бога с Неговата амбивалентност не можем да се осланяме.

Въпреки това в християнството, както и в исляма благочестивият човек е равнопоставен на добрия човек. Помага ли вярата да водим благочестив живот?

Н. Вали: Споменатият вече мой дядо обикновено отиваше в ъгъла, за да се моли с лице към стената. Като дете исках да разбера защо го прави. Той отвърна: за да съм сам с Бог. Вярата е нещо интимно и лично. Докато остава такава, може да помага на отделния човек да води добър живот. Когато обаче навлезе като правата вяра в публичното пространство на държавата и обществото, вратата пред нетърпимостта се отваря. За щастие Западът вече е излязъл от този стадий. Кръстовете в учрежденията не отменят секуларизацията. Разделението на държавата и религията е единственото решение за ислямския и арабския свят. Тогава би станало видно, че няма един ислям.

Могат ли човешкото достойнство и правата на човека да се мислят без връзка с религията?

С. Левичаров: Според мен десетте Божи заповеди са запалили факела на хуманната цивилизация. Едно робовладелско общество без религиозната вяра, че всички хора са Божии чеда, че пред Бога всички хора са равни, не е пригодно за демокрация. Наложената толерантност към привържениците на други религии има граница, когато те масивно нарушават нашите права. Аз намирам за напълно възмутително, че в Германия може да се носи бурка. Забрадката ми е безразлична. Но пълното забулване отнема образа на човека. Безликостта е абсолютна агресия.

Н. Вали: С твое позволение, Сибиле, на мен повече ми приляга да говоря за бурката. Би било по-добре, ако всеки започне с критика към собствените редици и да наблюдава екстремното при себе си.

С. Левичаров: Съгласна съм. Но от християнството в Европа днес вече не можем да се страхуваме. То е обезоръжено.

Н. Вали: Иракчанинът би казал, че страната му е била нападната от един християнски пълководец, прокламирал войната срещу Оста на злото. Иранецът ще се бои да не бъде следващият.

С. Левичаров: Въпреки това от подстрекателите на исляма идва една съвсем друга степен на заплаха. Макар веднага да признавам, че Западът с неговото ужасяващо колониално минало носи пределната отговорност. Християнството вече не хапе.

Н. Вали: Къде се намират подстрекателите на исляма? Къде е разпространено пълното забулване? В Саудитска Арабия, съюзник на Запада и добър клиент на американската и европейската оръжейна индустрия. Кой финансираше талибаните в Афганистан? Кои бяха атентаторите от 11 септември 2001 г.? Петнайсет от тях идваха от Саудитска Арабия. Повтарям: трябва да се противопоставим на уахабизма, а не на дифузната величина, наречена ислям. Само тогава ще стигнем до същината на фанатизма.

Междувременно се заговори, че строгите предписания за разобличение и неуважението към жената по-скоро не могат да бъдат изведени от Корана.

Н. Вали: Последователите и на трите големи религии на Откровението са били единни в това, че жената стои по-долу от мъжа. Аз самият не знаех, че Коранът разказва съвсем по друг начин историята на Адам и Ева. Следва да се отбележи, че двете религии тук са си сменили ролите: първият подстрекател към непослушание, който се поддава на нашепванията на дявола, в Корана е мъжът – една точка в полза на Корана.

С. Левичаров: Ева е първата фигура в Библията, чието любопитство, казано на модерен език, чийто стремеж към познание дават тласък на човешката история. От наивна гледна точка тя все още е отговорна за допускането на злото. При по-внимателен прочит обаче се разкрива като неустрашима героиня на прогреса. Отхапването на плода олицетворява по-скоро изхода на човека от детското непълнолетие в Рая.

Защо Бог допуска грехопадението и злото в света изобщо? Това е кардинален въпрос.

С. Левичаров: Бог нанася на своя верен раб Йов много рани без причина. Дали при наказанията, които Йов понася, става дума за акт на справедливост, или за сляпа сила? Йов се държи здраво за Бог дори когато протестира с цяло гърло. Атеистът няма по-висша инстанция, към която да се обърне. За вярващия обаче всичко е под въпрос, когато Бог не изпраща знак срещу крещящата несправедливост.

В християнството Бог изглежда уморен, Той до голяма степен е изгубил своето присъствие в западния жизнен свят. В исляма божествената енергия изглежда в голяма степен неупотребена, ала тя, за жалост, се манифестира с огън и меч. Как да живеем с това противоречие?

С. Левичаров: Да, в модерните западни общества Бог се е превърнал в смътна неопределеност. Той се е сдобил с един изключително мощен противник – парите. Фантасмагориите, които циркулират около парите, са почерпили от религиозното и са се заредили с мистицизъм. Свободно функциониращите парични потоци са с огромна динамика, на която се приписва нещо богоподобно и същевременно смъртоносно, защото тя не се придържа към етични закони.

Н. Вали: Би могло да се каже, че дяволът е приел образа на универсалния корумпиран капиталист. Бог е влязъл в облог с този дявол заради човечеството. Оставаме с впечатлението, че го е изгубил: на едната страна – смърт, разрушения, беди и немотия, на другата – богатство, алчност и бездушие. И за жалост, мир не се вижда.  

Със съкращения, сп. Шпигел, бр. 19/2018 г., заглавието е на редакцията.

Превод от немски: Людмила Димова

Текстът е публикуван в бр. 133 на сп. „Християнство и култура“, който предстои да излезе.

На главната страница: Юлия Станкова, Гостите на Авраам и Сарра, 2016 г.