1
682

Австралийците Nite Fields – голямата изненада

01
Nite Fields

Инди-рок квартетът Nite Fields от Бризбейн, Австралия, ще изнесе концерт в София на 5 февруари (от 21 часа в малката зала на Mixtape 5). Интервю с фронтмена Дани Вензин.

Фактите са не само прости, но и светкавични: първи албум (Depersonalisation, 2015), първо голямо европейско турне, придвижване с влакове и автобуси между Санкт Петербург, Москва, Киев, Солун, Скопие, София и балтийските страни, единодушно позитивна критика от повечето световни музикални издания… И много, много публика навсякъде. Ще рече човек, че живеем в златните години на рокендрола, а не в пренаситения с информация днешен свят. Ефектът е много подобен на този, който преди няколко години предизвикаха италианците Soviet Soviet, които между другото са издавани от същия калифорнийски лейбъл като Nite FieldsFelte. И тук можем да отворим дългата тема за усета на малките промоутъри като Indioteque първи да забелязват нови групи в процес на развитие, малки групи, на които им е писано един ден да станат доста по-големи.

Първото ви голямо турне извън Австралия явно е голямо приключение, нека да започнем от него. Коя е най-странната или най-неочаквана случка досега?

Бих казал, че навярно най-странното преживяване дотук беше при пресичането на руско-украинската граница. Трябваше да я прекосим пеша и вървяхме около 500 метра (тук другите от групата го поправят) – даже може би около километър. На излизане от Русия нямахме никакви проблеми, но вече на украинска територия граничният полицай, като погледна паспорта ми, просто отговори: „Не”. Попитах „Защо не?” и той ми посочи накъде да се насоча, ама там нямаше нищо освен кабинки за тоалетни. Отидох, после се върнах при него и като погледна отново паспорта ми, каза „Окей”. Този човек се оказа или прекалено мързелив, или прекалено глупав, и първия път въобще не беше погледнал следващите страници в паспорта ми, за да види, че всъщност имам виза. Това е, за което се сещам. А ако говорим за тълпите на концертите ни, това също беше истинска изненада. И в Русия, и в Украйна те направо полудяха, ако сравним двете страни с това, на което сме свикнали в Австралия. В Австралия, както можете да си представите и каквато аз я знам, много често публиката си стои далеч от сцената, хората си говорят с приятели, разхождат се или седят в ъгъла и повдигат рамене… Пълен контраст, ако сравним със Санкт Петербург, например, където свирихме на един фестивал и накрая на концерта ни на самата сцена имаше сигурно 40 души, които екзалтирано скачаха от нея и почти изпочупиха микрофоните и басовата апаратура. Ако чуеш музиката ни, е ясно, че тя не е хардкор-пънк или нещо такова, но публиката полудя по нея точно като на хардкор-пънк концерт.

Вие сте група от Бризбейн, но историята ви е свързана и с по-големи градове. Доколкото знам, сте се запознали, докато ти самият си живял в Мелбърн…

Да, аз съм от Бризбейн, но по онова време живеех с приятелката си в Мелбърн, което е често срещано. Бризбейн е малък консервативен град и обикновено, когато завършиш училище, се насочваш към някой университет в Сидни или Мелбърн. Живеех в Мелбърн, когато се запознах Крис, който пък живееше в Бризбейн и искаше да направи такава група. Бяхме късметлии, защото като цяло е трудно да откриеш хора, с които да имате сходни музикални вкусове. И така, започнахме да обменяме идеи по имейл и някъде тогава  – в края на 2010/началото на 2011 – се върнах Бризбейн и започнахме лека-полека да пишем песни заедно, намерихме се и с другите в групата. Лайза, барабанистката ни, живееше в Сидни, но и тя е израснала в Бризбейн. Това също е доста типично за Австралия: хората непрекъснато да са в движение и да не се задържат за дълго някъде… Много от идеите за сегашните ни песни са родени във всички тези градове… Но определено от Бризбейн тръгва всичко за всеки от нас: там сме израснали, там сме започнали да ходим на концерти, тамошни групи са ни оказали влияние, така че сме си точно бризбейнска банда. Сидни е повече град за парти. В Мелбърн пънк-рок сцената е по-силна. Бризбейн е в по-голяма степен DIY-град (do it yourself, направи си сам) и всички на тази сцена се познават и си помагат. Когато сформирахме групата, живеехме като съквартиранти с басиста ни. А Крис, китаристът, живееше в къща с може би двайсетина други музиканти. Положението не е като в големите градове Сидни и Мелбърн. Публиката за нашия тип музика в Бризбейн сигурно наброява не повече от стотина души, но всички се познаваме и се поддържаме.

02a
Nite Fields

В дебютния ви албум прави впечатление особеното настроение, което за мен е по-важно дори от структурата на песните, както и една първична, как да я нарека, непреднамереност…

Нищо в нашата музика не е предварително планирано или преднамерено. Формирахме се като малка местна бризбейнска група, за да свирим музиката, която искахме да свирим. Не сме имали амбицията един ден да ни издава американски лейбъл и да правим големи европейски турнета, както стана впоследствие. Просто всеки от нас е това, което е, и музиката ни е резултат от срещата между собствените ни начини на свирене и себеизразяване. Понякога се изненадваме един друг. Досега всеки от концертите на това турне беше различен от предишния. Защото, както ти отбеляза за музиката в албума, настроението, която тя носи, е основното. И това пренасяме на сцената, не просто дословното изсвирване на тази нота след онази… Затова всеки път се получава различен концерт: всичко зависи от това как се чувстват в момента членовете на групата, каква е атмосферата на мястото, как реагира публиката… Но това е съвсем естествено за живата музика. И мисля, че хората не трябва да се настройват, че ще чуят песните ни точно по начина, по който са записани.

Големият брой положителни рецензии за албума в специализираните издания сигурно е много приятен феномен. Често ви сравняват с ранните The Cure или с New Order, или с Joy Division, което обаче е и клише. Кое е най-абсурдното или странно сравнение, което води класацията ви досега?

Най-много се смяхме на ревюто на Pitchfork, там бяха намесили имената на „Корн” и Мерилин Менсън, не толкова по отношение на нашата музика, но в същия контекст все пак, въпреки че ние сме доста далеч от тях. Ще ни видиш утре, ние не сме такива сериозни хора с готическа визия на сцената – може би пишем музика, която е съзвучна и с тази сцена, но ние не сме такива, а просто хора, които са слезли от влака след 4-часово пътуване. Смешно е, но мисля, че това си е просто мързеливият начин – хората винаги да търсят с кого да те сравнят. Но предполагам, това е и начинът, по който да дадеш насока за музика, която малцина познават. Ако кажеш, че еди-коя си група звучи като New Order, това сигурно ще ориентира феновете на New Order поне да я чуят. Но не сме имали наум никакви такива идеи – сега трябва да звучим като този или като онзи – не знам доколко съм обективен, но сме писали музиката си така, че да звучи като нас самите, като Nite Fields. Но може би от китарния ни звук идват някои сравнения, защото да, обичаме да използваме китарите по един осемдесетарски начин и хората си казват: „А, това звучи като 80-те” и сигурно е така, но всеки сам си решава как да чуе музиката ни.

Друг важен елемент от музиката ви е балансът между мрак и светлина…

Да, абсолютно вярно. В албума има и песни за фрустрацията, за депресията, за мрака, но също така и песни, да кажем, за приемането на нещата…  Последната песен в албума, Winter’s Gone, е може би най-оптимистичната като текст, макар да звучи мрачно като музика. Докато You I Never Knew звучи по-енергично чисто музикално, но като текст е най-мрачната песен в целия албум. И мисля, че често в песните ни го има точно този контраст. Ако Крис напише някоя по-весела мелодия за китара, аз добавям малко по-зловещ текст, или обратното. Като цяло винаги ги има и двете страни – можеш да слушаш нашата музика и когато си депресиран, и когато си щастлив – от теб самия зависи каква емоция ще извлечеш от нея. Понякога песните ни на концерт са по-дълги, отколкото се очаква, но и това зависи от настроението и атмосферата. Крис обича по-дългите форми, аз пък – по-кратките и ударни песни. Понякога финалът си идва естествено по-рано, понякога го удължаваме, ако почувстваме нещата така. Реакциите са всякакви, защото има хора, които искат да чуят песните точно както звучат в албума, но има и хора, които искат да ни чуят да свирим по различен начин. Ние обаче се чувстваме все повече като група, която предпочита да свири на живо, отколкото в студио.

И накрая – няколко думи на предизвикателството да се впуснете на турне с влакове и автобуси. Много солови артисти го правят, но цели групи – все по-рядко…

Може би е важно да отбележим, че когато планирахме това турне, въобще не очаквахме толкова много позитивни реакции от музикалната преса и толкова голям интерес от публиката. На всички концерти досега имахме поне двойно повече публика, отколкото очаквахме в началото. Не сме група, която може да си позволи да наеме шофьор или тур-мениджър, така че го направихме по нашия си DIY-начин. А и понякога така е по-лесно. Вчера в Скопие пробвахме да наемем шофьор, който да ни откара до София, и цената беше 200 евро, а с автобус плащаме просто по 15 евро на човек. Голямо предизвикателство е придвижването ни от град на град на това турне. Но и ние обичаме приключенията.