0
2945

Австрийски консул за съденето на Васил Левски

Димитър Гюдженов, Васил Левски, 1958 г.
Димитър Гюдженов, Васил Левски, 1958 г.

„Истинският Васили Дяколевски биде заловен в Търновския санджак и отведен в София на 16-и същия месец. Той се противопоставил на преследвачите и в борбата получил рана в главата.”

Известният сръбски учен, издирвач на стари архиви, професор Алекса Ивич, обнародва няколко консулски доклада на немски език от годините 1868-1875 г. със сведения за българските революционери от онова време (Аустриски извештаи о бугарским революционерима) в Сборник на Българската академия на науките, кн.XXXI, 1937 г. Между тези документи има един консулски доклад за съденето на Васил Левски. Докладът е бил изпратен от австрийския консул в Русе Оскар Монтлог с дата 24 януари 1873 г. Монтлог е бил австрийски консул в Русе в течение на 8 години – от 1871 до 1879 година. Докладът е изпратен до тогавашния австроунгарски министър-президент Юлиус Андраши (1823-1890). Съдържанието на този доклад в превод е следното:

„Запреният при Хърсово, както имах честта да съобщя на 10 този месец (януари 1873 година), Васили Дяколевски (Wasillie Diakolewsky) биде освободен от следствената комисия, след като тя разпознала в негово лице един съвършено безвреден турчин на име Осман. Истинският Васили Дяколевски биде заловен едва по-късно в Търновския санджак и отведен в София на 16-и същия месец. Той се противопоставил на преследвачите и в борбата получил рана в главата. Заедно с него били запрени и двамата му спътници. Господин Лутероти съобщава за резултата от първия му разпит: „Показанията на Дяколевски, като на главен деец, представят най-голям интерес. Отначало Дяколевски отричаше и само пред наличността на намерените у него, както и на няколко други писма още по-рано попаднали в ръцете на властите, започна да признава. Според доверителните съобщения на мой приятел, който е в близки връзки с един член на комисията, Дяколевски бил заявил, че Букурещкият комитет знаел за орханийското дело и писмено бил изискал сведения от Дяколевски дали това разбойническо нападение било извършено от люде на комитета или от лица, които стоят извън него. В първия случай комитетът щял да издава заповед на своите готови люде във Влашко да преминат Дунава и веднага да обявят въстанието. Във втория случай Дяколевски би имал заповед да продължи наченатата мисия. Според същия източник Дяколевски бил отговорил на комитета, че това не са били негови членове, тъй като сам отначало не вярвал. Обаче след като Букурешкият комитет узнал, че този обир бил извършен от негови хора, писал на Дяколевски, че те били изключени от неговата среда; поради което и той, Дяколевски, възнамерявал да се отправи към Цариград, за да открие всичко на правителството. На път затам обаче бил запрян в едно село заедно с двамата си спътници. За получаване на заповеди той четири пъти бил пътувал до Букурещ. Той не бил познавал първенците на тогавашния комитет, защото те винаги, когато говорели с него, носели маска на лицето. Като места, които посещавал, за да изпълнява нарежданията на комитета, той посочил Свищов, Ловеч и Пловдив. Последното място той бил посетил при сетното си завръщане от Букурещ през Цариград.”

Сведенията на този кратък доклад на съдебния процес на Васил Левски могат да бъдат преценени, когато се съпоставят с онова, което се знае от някои други документи от времето. За залавянето на едно лице, обвинено, че е Левски, Йорданка Филаретова съобщава на Найден Геров в писмо от 24 декември 1872 г. следното: „От преминалата седмица се раздаде слух, че дошло с телеграфа известие до тукашното началство какво някой си дякон на име Аслан-оглу, който бил според названията на Сърплий Димитра (Димитър Общи) глава на тази работа и местопребиваването му било около Пловдивското окръжие, бил се хванал от т. правителство около Русе и го карали в града на съд, следователно става близо 10-ина дена откак се е раздал този слух и още нищо няма да се види; но както и да е, аз любопитствам да зная какво гърми, както и хванат ли е навярно.” За запряното при Хърсово лице Йорданка Филаретова дава по-обстойни сведения в друго свое писмо от 30 декември 1872 г. пак до Найден Геров: „Друго по-ново от тези работи не зная, освен че от 3-4 дена насам се очаква в града ни Дяконът (Левски), който казват, че бил уловен от т. правителство на Хърсово, като се качвал на парахода да премине от насрещната страна; още завчера слушах, че отишли оттука заптиета да го пресрещнат, но до този час още не са го докарали. Някои казват, че още като наближи града, щели да му излезнат с музиката да го посрещнат, но това не ще да е дотам вероятно, защото са все повече сокачки приказки…”. От доклада на Монтлог научаваме, че това лице – за което той съобщил на граф Андраши с писмо от 10 януари 1873 г. – било освободено, защото се установило, че съвсем не е Левски, а един „съвършено безвреден турчин”.

Само няколко време по-късно Васил Левски е заловен, благодарение на предателство, откаран в София и изправен пред съда. Двамата спътници, с които бива заловен Левски в Къкрина и за които споменава Монтлог в доклада си, били Никола Цветков и ханджията Христо Латинеца. Неточна е датата, която указва Монтлог за откарването на Левски в София – 16 февруари, защото още в първия ден на разпита Левски вече е бил подлаган на разпит.

Сведенията за първия разпит на В. Левски консулът Монтлог предава според съобщението на „господин Лутероти”. Не е трудно да се открие кое е това лице. Лутероти или Лотероти по това време е бил австрийски пощенски агент в София. Той е бил във връзки с Йорданка Филаретова и Найден Геров. От едно писмо на Николай В. Чалики до Н. Геров, изпратено от Пловдив с дата 1/13юли 1864 г., узнаваме, че когато австрийският консул в Пловдив Берти заминавал за Виена за „изправител на вицеконсулството” бил оставен именно същият „Лотероти”. По-късно преписката между Н. Геров и Й. Филаретова ставала често за съдействието на Лутероти, който пренасял за по-голяма безпечност писмата. Йорданка Филаретова е била във връзка с Лутероти в 1869 г., както се вижда от нейно писмо до Н. Геров с дата 24 януари 1869 г.: „Желала бих, пише тя, щото, ако е възможно, да издействувате занапред да може и г-н Лутероти да ми прави потребните свидетелства, каквото да не Ви безпокоя всякога с този труд…” На 16 ноември 1872 г. Н. Геров писал на Йорданка Филаретова, за да ѝ иска сведения за затворниците по обира на пощата при Орхание и добавя: „Писмото си дайте г-ну Лутероти да ми го прати по тяхната поща, както и аз Ви пращам това писмо до него.” Писмото си до Н. Геров, в което съобщава за залавянето на мнимия Левски при Хърсово, Филаретова изпратила чрез същия Лутероти: това писмо е било поверително, подпечатано с „по-големия печат” на нейния съпруг. „И следователно, завършва Йорданка Филаретова, заради кое не се съмнявам, че и г-н Лотероти ще Ви го достави по най-сигурен начин. Като му е известно, че почти всичките мои писма до Вас се касаят върху моите частни работи до Посолството и пр.”

На 13 януари 1873 г. Йорданка Филаретова е изпратила на Никола В. Чалики едно писмо със сведения за докарването и съденето на истинския Васил Левски в София. Любопитно е да се отбележи, че в това писмо са дадени такива сведения за съденето на Левски, които се схождат твърде много с онова, което съобщил на Монтлог агент Лутероти. Дали Филаретова не е дала същите сведения и на Лутероти? Като се знаят връзките на този последния с Филаретова, това предположение не е невероятно. Дали Лутероти не указва тъкмо нея, когато пише, че своите сведения дължи на съобщения на свой „приятел, който е в близки връзки с един член на комисията”?… В това свое писмо Филаретова съобщава, че с Левски са били докарани „други още двамина”, без да може да съобщи – както и Лутероти – имената им. Тя добавя, че Левски се борил с нападателите, убил и ранил неколцина, но сам бил ранен „на дясната страна у главата” и тогава успели да го заловят. За разпита му пред комисията Филаретова съобщила онова, което могла да научи „горе-долу”.

Филаретова също предава думите на Левски, че той не бил познавал членовете на комитета, защото „всякога, когато се явявал пред тях, за да му предадат заповедите си, лицата им били покрити с маски”. Същото признание се чете и в съдебното дело на Левски.

Обнародваната засега част от съдебното сведение на Левски съдържа сведения, които потвърждават съобщението на Лутероти за думите на Левски относно Димитър Общи. „Преди обира на хазната, Васил Левски, по сведенията на следственото дело, преминал в Пловдив. Там той получил писмо от Букурещкия комитет, в което му се съобщавало за обира на отиващата в София хазна и за арестуването на едно лице на име Димитър. Ако по този повод – казвало му се в това писмо –  бъдат арестувани и комитетски хора, той да побърза да даде веднага знак за въстание… Левски обаче намерил за неудобно да се вдига въстание по един такъв повод, смятайки обира на хазната за акт на разбойничество и това си мнение той съобщил на Букурещкия комитет, както и на тукашните комитети, отбелязвайки го на полученото от Букурещ писмо, вследствие на което първият (комитетът в Букурещ) поискал неговото дезавуиране и освобождение от тази му работа. Поради това Левски намислил да тръгне веднага за Цариград, за да разкрие от началото до край на главните държавни хора цялата тази работа и да признае своето престъпление и злодеяние. На път обаче за Цариград, според неговите признания, той бил хванат…” Нещо подобно, поне по обща мисъл, съобщава и Филаретова. Според следственото дело Левски бил признал, че е работил в Ловеч, Търново, Свищов и Пловдив.

Колкото и кратък, този доклад на консула Монтлог за съденето на Левски се явява ценно потвърждение на онова, което знаем от съдебното следствие и писмото на Йорданка Филаретова. Изпращането на самия доклад до австрийския пръв министър показва с какъв интерес в Австрия са следили развоя на събитията у нас по онова време. Сам авторът на доклада – въпреки че не изглежда твърде благосклонен към делото на българските бунтовници – заявява, че показанията на Апостола „представляват най-голям интерес”… Тези показания още повече възвеличават гранитната твърдост и нравствената сила на този борец за народна свобода.

Публикувано във: „Васил Левски”. Възпоменателен брой. Издава Българското историческо дружество. Брой 1, София, 18.02. 1940 г.

Иван Дуйчев (1907-1986) е известен български историк, специалист по средновековна история. Специализира в Италия (1932-1936), където защитава докторат на тема „Българските Асеневци във Византия“ (1934). Завършва и курс във Ватиканската школа по палеография и архивистика в Рим. По-късно Иван Дуйчев последователно става асистент и доцент по средновековна българска история в Софийския университет (1936- януари 1945). Неговата книжка „Македония в българската история“ (1941) е включена от отечественофронтовската власт в списъка с „фашистки книги“, а самият Дуйчев е уволнен от университета и за няколко години е принуден да се препитава като превежда романи и научна литература от френски език. От 1950 година Иван Дуйчев е старши научен сътрудник в новооснования Институт за българска история при БАН. През 1981 г. е избран за академик на БАН. Член-кореспондент е на Британската академия (Лондон), член на Папската академия по археология (Рим), носител на Хердерова награда (1974). Автор на над 500 публикации.