Откъс от автобиографичната книга на създателя на легендарния полски Литературен институт и на списание „Култура“, ситуирани през Студената война в градчето Мезон-Лафит край Париж.
Йежи Гедройч (1906–2000), основателят и двигателят на легендарния Литературен институт и списание „Култура“ в градчето Мезон-Лафит край Париж, е една от знаковите личности през Студената война – не само за Полша, а и за целия източен блок. Редактора, както го знаят тогава – и помнят до днес, – осъществява мечтата на живота си да поддържа културата в емиграция жива и свързана с културата в Полша.
Неговата „Автобиография за четири ръце“ е пъстра картина на живота му на фона на най-важните събития в Европа през ХХ век. Написана увлекателно, но и премерено, тя съдържа размисли за нашето време и любопитни факти и истории за личности и процеси, интересни за всеки европеец.
За Йежи Гедройч полската литература и култура са неотменима част от западноевропейските. Затова списанието и издателството печатат творби от забележителни полски писатели с независим дух – Витолд Гомбрович, Чеслав Милош, Збигнев Херберт, Марек Хласко, Йежи Анджеевски, Станислав Баранчак, Адам Загаевски, Лешек Колаковски, Славомир Мрожек, Теодор Парницки… Затова запознават полските читатели със световни писатели, повечето от които табу зад желязната завеса – Солженицин, Пастернак, Камю, Оруел, Симон Вейл, Реймон Арон, Артур Кьостлер, Милован Джилас…
Домът в Мезон-Лафит събира хората от редакцията и неспирните гости, които разговарят по важни политически и нравствени теми. Той угасва символично със смъртта на Редактора – списанието спира да излиза, а институтът остава като архив и библиотека.
Йежи Гедройч, „Автобиография за четири ръце“, ИК „Колибри“, 2018 г., превод от полски Силвия Борисова.
ЛИТЕРАТУРА И ПОЛИТИКА
Контактът с Милош беше установен от Чапски при пътуването му до Съединените щати. Тогава казахме на Милош, че ако има някакви проблеми, може да разчита на нас. До среща се стигна, когато той паникьосан се появи в Мезон-Лафит и ни каза, че е бил принуден да напусне посолството – всъщност да избяга; питаше дали може да поживее при нас и можем ли да приберем вещите му, защото се бои да се върне в жилището си. Но за Милош ние през цялото време бяхме добри фашисти, както бих казал накъсо. Първите ни дискусии бяха около статията му „Не!“, която зачеркваше ролята и значението на емиграцията като такава. Моето отношение към него се определяше от убеждението ми, че той е голям поет – винаги ме е впечатлявала поемата му Спасение – поради което наш дълг е да му обърнем внимание, без да се засягаме от заядливостта му и изказванията, че печатането в емиграция е нещо като изсипване на съкровище в дупка; в края на краищата тази дупка се оказа съвсем полезна, и то не само за него.
По-късно избягвахме дискусиите на тази тема, а Милош умишлено сведе връзките си с „Култура“ до приятелство със Зигмунт Херц. Лично моите отношения с него винаги бяха много дистанцирани. Да вземем например, макар че не е най-добрата аналогия, Кот Йеленски. Въпреки различните караници и недоразумения с него изпитвахме взаимна симпатия и доверие. Такава човешка връзка между мен и Чеслав никога не е имало. Това не ми попречи да посрещна с възхищение вестта за награждаването му с Нобелова награда и да отида на тържественото ѝ връчване. Извънредно много се зарадвах, напълно безкористно, той заслужаваше. И не сметнах това като успех за „Култура“ може би защото Милош никога не акцентираше връзката си със списанието. Но аз бях много развълнуван.
Старали сме се доколкото можем да му помагаме, защото първият му период на Запад беше много труден. В същото време непрекъснато се карахме, особено той със Зигмунт и Зоша. Той отричаше съществуването на лагерите, малко напук, повече от недоверие. Но факт е, че имахме различия в оценката на Съветския съюз и сталинизма, към който той се отнасяше доста меко. Впрочем това се вижда в текста му от краковското списание „НаГлос“, в което той твърдеше, че марксизмът е спасил Полша от изостаналостта. Такива конфликти сме имали много.
Моите отношения със „Свободна Европа“ никога не са били особено добри, но той пък намираше радиото за нечувано вредна институция и по този въпрос също сме имали спречквания. Например когато в рамките на т.нар. акция с балони в страната беше разпространен Поробеният разум в миниатюрно издание, а ние нищо не знаехме; това си беше чиста проба гангстерски акт. Разрази се колосален скандал. Милош искаше да се обърне към съда, но нямаше правни основания. Ние, както и той, научихме съвсем случайно, когато някой ни беше донесъл един такъв екземпляр. До ден днешен не знам чия е била инициативата. Новак никога нищо не пожела да ми каже. Твърдеше само, че няма нищо общо и било извън полската редакция.
Разногласията с Милош засягаха и отношението към Полша между двете войни. Също и по много литературни и културни въпроси. Милош се отнасяше ентусиазирано към Анджеевски. Много го ценеше и разпалено го защищаваше дори тогава, когато той издаде Партията и творчеството на писателя. В своите приятелства Милош беше много верен, такъв си е до днес. Ала оценките му за хората бяха субективни и на тази тема не допускаше спорове.
Освен два или три опита в самото начало, не си спомням да съм водил с Милош някакви важни разговори. И не смятам, че представата ми за положението в страната се е променила под влияние на разговорите с него. Поробеният разум за мен беше важна книга, понеже изигра много голяма роля, но я намирам фалшива, защото, както беше отбелязал Груджински, създаваше мита за кетмана, докато всъщност ставаше дума за най-обикновен страх и опортюнизъм. Тази книга не ми помогна да разбера комунистическия свят, но ме улесни в разбирането на полските интелектуални среди, като ме лиши от много илюзии. Например дешифрира Анджеевски, спрямо когото още хранех илюзии. Познавах го отпреди войната, в периода на сътрудничеството му с „Просто з мосту“, когато написа и няколко текста за „Бунт млодих“. Тогава обсъждахме религията и Църквата, защото аз смятах Съгласие на сърцето за лицемерна; колкото и странно да е, Анджеевски протестираше слабо. В първите следвоенни години не сме се виждали, срещнахме се доста по-късно, но тогава той поддържаше връзка главно със Зигмунт, който направо си беше загубил ума по него: толерираше всичките му своеволия, грижеше се за него, уреждаше му разни стипендии и изобщо прах не даваше да падне отгоре му.
Ако Милош е оказал някакво влияние върху „Култура“, то е по литературната част. Като писател аз го ценя извънредно високо. Той биваше, макар и рядко, и в ролята на съветник, а внушенията и съветите му понякога бяха много съществени. Именно благодарение на него и по негова инициатива осъществихме изданието на Симон Вейл или на материали от Унгарската революция от 1956 г. Не бих могъл обаче да се съглася с мнението му за Годината на ловеца, че тъкмо той ме е освободил от потъването ми в литературата на двайсетте години. Никога не съм се вживявал в този период и не съм чакал Милош да ме освободи от него. Самият той впрочем признава, че решението да издадем Транс-Атлантик е прието преди неговата поява в „Култура“. А това беше важно решение, защото заради моралните критики срещу Гомбрович и новелата на Кунцевичова Лесничеят загубихме повече абонати, отколкото заради нашата политическа позиция. Но курса не променихме.
Милош беше и е за мене преди всичко творчески авторитет като поет, особено в съвременната поезия, в която аз изобщо не се ориентирам. В тази област той умееше да запазва обективност дори в много неприятни за себе си ситуации като например по отношение на Херберт, който му бил вдигнал скандал до небето в Бъркли, когато Милош употребил в частен разговор вкъщи израза „бандитите от АК [Армия Крайова]. Въпреки това, когато излязоха новите стихотворения на Херберт, Милош ги преведе прекрасно и ги публикува в „Ню Йорк Ривю ъв Букс“ и целия внушителен хонорар даде на Херберт. За него най-важно беше, че това е голяма поезия.
Колкото до мен, към поезията аз съм много консервативен. Много обичам поезията на Галчински[1], когото впрочем познавах лично в два периода от живота му. Първия, когато живееше у Миш Тишкевич[2] във Вилненско, Орняни, откъдето дори ми беше пращал стихотворения – май Писмо от река Лимпопо, които печатах може би още в „Бунт млодих“. И когато се озова на Запад, обмисляше какво да прави. Ние го уговаряхме да остане. Тогава той отиде във Втори корпус, където стана легенда, защото там имаше много млади поети – Олеховски, Мендзижецки, които го обожаваха. Дори една батарея беше кръстена на него. Все пак той не се реши да остане емигрант, може би, типично за него, под влияние на жена. Беше се влюбил, изменил на Наталия и се върнал в Полша с новата си изгора, която Наталия изпъдила. Галчински беше очарователен циганин, велик човек и прекрасен поет, комуто много можеше да бъде простено за Бал у Соломон или други стихотворения. Дори опортюнизмът му беше подплатен с някаква дискретна опозиционност. Стихотворението за Москва, която тъне в портокали, се възприемаше като сатира.
За разлика от Галчински, не обичах Тувим[3], нито като поет, нито като човек. Последното му стихотворение, останало в паметта ми, беше потресаващото Погребението на президента Нарутович. Към по-късната му поезия се отнасях много хладно. Полски цветя не ми направи голямо впечатление. Не споделях възхищението. Затова несъмнено имаше значение отрицателното отношение на цялото наше поколение към „Вядомошчи литерацке“. Оттам идваше и дългогодишното ми недоверие към Слонимски[4]. Единственият скамандрит (член на поетична група Скамандър, б.р.), с когото дружах, беше Вежински. Много го харесвах.
С него се бяхме запознали през войната, в Букурещ. Бях му уредил да напусне Румъния и да получи някакви пари. След войната се виждахме в Европа, където той пребиваваше доста често. Когато Чеслав замина за Съединените щати, Вежински наеха дома му в Монтгерон и живяха там повече от година. Бяхме в много добри отношения, понеже Вежински дружеше с Мерошевски и Густав, та беше почти в групата на най-близките ми приятели. Обичам поезията му, без прекалено патриотичните стихове, намирам ги за пресилени.
Докрай поддържах контакт с Броневски, когото също много обичах. Към Слово за Сталин се отнесох снизходително именно защото го познавах. Стихотворението не ме изненада. Броневски често идваше в Париж. Всеки път първо се обаждаше по телефона: „Господин Йежи, дали ще ми подадете ръка? Ами че поемата за Сталин беше отлична поема“. Отговарях, че ще му подам ръка, и ако жена му го пускаше, отивахме да пийнем по едно и той бързо се напиваше. Все пак отношенията с него бяха специални. С Мерошевски трябва да е изпил цяло море водка по времето на Йерусалим и Кайро, но беше прекрасен поет и интересен човек, макар и впиянчен. Имах голяма слабост към него и можех да му простя значително повече, отколкото например на Ивашкевич.
Не обичах „Вядомошчи литерацке“ за естетстването му, за непрестанното търсене на „пикантерии“, за липсата на каквато и да било линия. Най-пълната представа за него беше позицията на Слонимски: либерализъм без граници. За мен това беше списание без гръбнак. А мнимата му модерност беше просто предъвкване на отдавна вече казаното на Запад – и не само там. В областта на културата или литературата „Бунт млодих“ и „Политика“ представяха доста по-младо поколение от това на „Вядомошчи“, нищо че не се вместваше в редакционната им политика. След войната пък „Вядомошчи“ стана просто националистическо списание, символ на полския Лондон. Така че пак не го понасях, този път по причини, противоположни на тези преди войната.
В областта на литературата и изобщо културата най-близко до „Бунт млодих“ беше според мен списание „Мархолт“ на Стефан Колачковски[5], когото познавах; помня някакви разговори с него за Каден-Бандровски[6] и Берент[7], на когото бях поклонник, но за това по-нататък. Колкото до Каден, много го ценях, преди всичко за Генерал Барч. Прочетох тази книга много съсредоточено. Обичах и по-късните му романи; сигурно съм бил сред малцината читатели с добро мнение за Матеуш Бигда или Черни криле. Тематиката на тези романи ме интересуваше, а подходът към нея ми се струваше честен. Когато говоря за естетстването на „Вядомошчи литерацке“, имам предвид именно избягването на политическата проблематика, още повече – на социалната, която винаги ме е вълнувала: нали съм се възпитавал с Жеромски.
Друго издание, което смятах за близко, беше „Пьон“. Може би по лични причини: бях приятел с двамата му редактори – Колонецки и след него Швенчицки. С втория непрекъснато се виждахме по служба – известно време работих в пресслужбата на Министерския съвет, а той беше неин директор, пък и в министерствата, където съм работил по-късно, все се занимавах с пресата. Виждахме се често и много сме си говорили.
Нонконформистката литература ме интересуваше още преди войната. В Сейма се срещах с Ижиковски[8], често сме разговаряли и четях какво пишеше в „Роботник“. Но Ижиковски за мен беше преди всичко автор на Вещица, на която попаднах веднага след завършването на гимназията и която силно ме впечатли. Много важен автор за мен беше Виткаци[9]. Чел съм възхитен Сбогуване с есента и Ненаситност, много обичах и самия Виткаци. По едно време имах с него много оживени лични контакти чрез Бой-Желенски. Присъствал съм в салона на Желенски главно заради госпожа Зофя Желенска, изключително необикновена, интелигентна и очарователна дама. У тях се запознах с много различни хора, сред които и Виткаци. Атмосферата на този дом несъмнено оказа влияние върху формирането на моите литературни предпочитания; не изключвам – макар че много съм мислил върху това – да ми е повлиял някак и самият Виткаци.
Никак не обичах Зегадлович – и като редактор на познанското „Тенча“, много набожно и йезуитско списание, и като писател: неговите Кошмари и Мотори ме отблъскваха, макар че не страдам от фалшива срамежливост. С прозата на авангарда – на Ват или Стерн – не съм имал много допирни точки; тя някак не ме вълнуваше.
Не ценях Домбровска[10] като писателка. Нощи и дни ми беше страшно скучен. А отношенията ми с нея преди войната бяха лоши, което никак не ми беше приятно, понеже, докато работех в Министерството на земеделието, прекарвах всички свободни минути в библиотеката, при Станислав Стемповски, а и по-късно бяхме добри приятели. Не разбирах защо Домбровска не искаше да подпише протестната си статия за Бжешч, изпратена до „Вядомошчи литерацке“, макар че и Стемповски, и Гридзевски[11] я убеждаваха да го направи. Все пак тя беше в такава ситуация, че нищо не можеше да я заплашва. Макар да смятах, за което съм писал по-горе, че Центролев може да дестабилизира Полша, бях за протести срещу безчинствата на Костек-Бернацки[12]. Такива неща трябва да се правят порядъчно.
Че така не стана, беше резултат от неприятните черти в характера на Пилсудски[13]. Той беше много отмъстителен човек и, за жалост, толерираше безобразията на Костек-Бернацки или даваше да се разбере, че трябва да се приемат. Знам от една госпожа, приятелка на Пилсудски, че в жилището ѝ преди месец май е имало събрание на негови хора, на което той настоял още по време на някакво тържество пред Гроба на незнайния воин да се обкръжи Шикорски и да бъде бит с офицерски колани. Но дори и тези най-верни му хора не се съгласили. Това е малка демонстрация на манталитета на Пилсудски в един период от живота му.
Една от малкото творби на Домбровска, които харесвах, беше Сватба на село. Придавах на този разказ политическо значение, макар да мисля, че съм го надценявал, прекалено много четях между редовете. По-късно, когато срещнах Домбровска, се оказа, че не е имала такива намерения. Заради Йежи Стемповски, който я обожаваше, известно кратко време имах положително отношение към нея. Когато беше отишла за първи път в Швейцария, заминах за там, за да се срещна с нея. Тя беше доста шокирана, но с нея не можеше да се говори, защото, докато се разхождахме, непрестанно спираше пред витрините на магазините. Чисто женско поведение, чак прекалено.
По-късно, когато идваше у нас или при Густав в Неапол, излизаха наяве най-различни антагонизми; но първата среща беше сантиментална. Домбровска дълго разказваше за Станислав Стемповски, но все в личен план. Имаше и много анекдоти, особено от вроцлавския период, за Кот и за Жукровски, които тя обичаше и ценеше. Беше във възторг от Запада, но нищо не казваше за евентуални проблеми, например с получаването на паспорт. Симпатични срещи, ала нищо ново. Домбровска посети няколко пъти Мезон-Лафит. Разговорите имаха главно споменен характер: за Философов, за Verbum. Често преминаваха в караници не със самата нея, а с Ковалска по повод страха ѝ от война. Домбровска смяташе, че не трябва да се предприема нищо, което би провокирало избухване на война. И имаше отрицателно отношение към емиграцията.
Фердидурке прочетох веднага след излизането ѝ – без възмущение, но и без възторг. Тогава се запознах с Гомбрович, но не станахме близки. Впрочем той замина за Аржентина благодарение на мен. По повод откриването на нова параходна линия, както винаги в такива случаи бяха резервирани няколко места за литератори: можах да го уредя да замине в качеството си на служител в Министерството на индустрията и търговията. Когато след войната се обръщах към Гомбрович, знаех, че общувам с един от най-големите иконоборци в съвременната полска литература. Предложих му да пише дневник, защото, като познавах Транс-Атлантик и писмата му, бях убеден, че точно тази литературна форма ще бъде най-добра за него.
Но моето сътрудничество с Гомбрович беше възможно само благодарение на това, че преките контакти между нас бяха много редки. Първата ни среща беше описал в характерния си стил. Трябва да призная, че е предадена по принцип вярно. Наистина бях скован, което често ми се случва в такива ситуации. И наистина не обичам Мицкевич. Предпочитам Словацки и слагам Беньовски и Крал-Дух над Пан Тадеуш.
Тогава, при пристигането си в Европа, Гомбрович се настани при нас. За кратко впрочем, по здравословни причини: той не можеше да се качва и слиза по стълби, ние не можехме да преустроим цялата си редакция, за да го настаним на партера. По-късно почти не сме се виждали. Като писател го ценя извънредно много, особено Дневници-те. Изобщо писателят в него ме интересуваше повече от човека.
Забавляваха ме различните му снобизми, които обаче той – и това беше много симпатично – демонстрираше иронично. Така беше с прочутото „обявих се за граф“. Веднъж с Кот му изпратихме изфабрикувана пощенска картичка с изрази на възхищение, която подписаха всички големи френски аристократични фамилии: Ларошфуко и целият „Готски алманах“ на френската аристокрация. Гомбрович бе приел картичката напълно сериозно и я бе включил в дневника. Но когато почнахме с Кот да го занасяме за нея, се отнесе хумористично.
Винаги ме е впечатлявал невероятният му еготизъм. В кореспонденцията му с най-различни хора, която прилежно събрах – с изключение на писмата до Сандауер или други непознати за мен адресати, – няма нищо интересно. Чисто търговска кореспонденция, така да се каже. Само за разни коректури, молби за изпращане на една или друга книга, за преводи, да се пришпори Кот, щото нещо не е направил навреме, и други подобни. В тази богата кореспонденция май има само две безкористни писма – до Мария Пачовска.
Гомбрович беше човек, когото политиката интересуваше сравнително слабо, макар че Транс-Атлантик е подчертано политическа книга. Но в нашите отношения това не играеше никаква роля. Аз бях във възторг от таланта му. Особено от Транс-Атлантик и първите Дневници, които ми направиха огромно впечатление. Останалите му творби са ми чужди, но тези две намирам за забележителни.
Гледал съм само една пиеса на Гомбрович – Оперетка в Пале Шайо. Представлението ми хареса много. Бях публикувал текста на пиесата ако не с неохота, то без ентусиазъм. Но на сцената, в тази интерпретация ме убеди. Личеше си какво значение има режисурата. Впрочем отрицателната ми реакция след прочитането на Оперетка може би идваше от факта, че аз съм лош читател на театрални пиеси: не умея да си ги представя на сцената и да ги чета, помнейки, че не са написани за четене. Сигурно затова много обичах Шилер, който умееше да извлича от тях пълния им смисъл.
Преди войната ходех често на театър. Три представления са останали в паметта ми: Княз Потьомкин на Мичински, поставен от Шилер, Освобождение на Виспянски в Театър Полски, също май на Шилер, и една пиеса на Ростворовски, която беше пълен провал, но тогава ми беше направила силно впечатление. Първите години в Париж все още понякога ходех на театър, от много години не съм стъпвал. Музиката ми е напълно безразлична. Живописта също никога не ме е вълнувала особено, освен тази на Малчевски и Виспянски.
Ще добавя и Цибис. Живописта на Южо[14] по-скоро не харесвам, освен рисунките му, и както той ги нарича, „изпилени“ натюрморти, които са много изпипани. Но не изказвам мнения за рисуването, защото познавам тази област повече от слабо. Моята стихия е писаното слово.
Възхищението ми и издигането в култ на твореца, особено на словото, дължа на професор Качински, който ни преподаваше литература в гимназията. В шести клас бях прочел историята на полската литература от Антонин Потоцки, силно младополска; тази книга „ме държа“ дълго време и в значителна степен формира възгледите ми за литературата и интересите ми в тази област. Към това се прибави влиянието на Бжозовски, един от любимите ми писатели. Харесвам най-вече Пламъци и Дъбак, но още повече Легенда на Млада Полша.
Вече писах, че съм жеромист. Моят Жеромски не е авторът на Предпролет, а авторът на Ружа, Красотата на живота, Обръщането на Юда с някои съвършени глави. Бях поклонник на Мичински: Принц Фауст и Плаун дълго време бяха сред любимите ми четива (както и романите на Берент). В първите си студентски години имах къс период, в който се възторгвах от книги като Руина, което беше свързано с четенето на Ницше, сигурно също под влиянието на Берент, който го превеждаше.
Днес бих бил критичен към неговия прекалено младополски език. Но в Посока или Зимница има сцени, които дълго съм помнил. В Зимница например има много точна характеристика на поляците. Действието започва на бал, когато руски полковник получава известие за внезапното избухване на война с Япония и се чуди как да обяви това в балната зала. Да каже на полски „во’йна“ е твърде меко. Влиза в залата и казва: „Гаспада, вайна!“. Разликата в звученето на „во’йна“ и „вайна“ изразява цялата разлика между двата народа. Това противопоставяне полска мекота – руска твърдост го има при Блок, Манделщам, Окуджава. Много ми се иска поляците да възприемат нещо от руската твърдост, като си остават поляци. Да съединят свободата с твърдостта.
Затова и толкова ме увлякоха две книги. Полският въпрос на Студницки, чудесна книга, от която за първи път разбрах, че нещастието ни е да не сме имали просветен абсолютизъм. И Полша на Ягелоните от Коланковски, която показва, че те са провеждали династична политика, но народът не е искал да я следва. Когато пътувах към Тобрук и можех да нося само раница и мешка за хляб, сложих в нея тази дебела книга, макар че трябваше да се лиша от дажбата цигари. От полската държава преди войната съм очаквал да извърши работата, която просветеният абсолютизъм е трябвало да извърши в Полша. За съжаление, Пилсудски беше болен и вече не беше в състояние да направи нещо. Прелом в неговия живот беше най-напред Рижкият трактат, който, както вече споменах, промени неговия възглед за дълготрайността на полската държава. Вторият прелом беше убийството на Нарутович[15].
Тогава трябваше да правя интервю с Ратай[16]. Нищо не стана. Но в разговора, който проведохме, Ратай се похвали, че няколко пъти е осуетил революция в Полша. Каза също, че познава двама Пилсудски. Пилсудски преди убийството на Нарутович – открит, дружески настроен човек, с когото може да се дискутира. И Пилсудски след смъртта на Нарутович – затворен, съсредоточен само върху няколко въпроса, изпълнен с омраза и презрение към хората. Убийството на Нарутович беше променило неговия поглед върху Полша и поляците.
[1] Галчински, Константи Илдефонс (1905–1956), поет.
[2] Тишкевич, Михал (1903–1974), съосновател на „Имперска мисъл“.
[3] Тувим, Юлиан (1894–1953), поет.
[4] Слонимски, Антони (1895–1976), поет, публицист, 1924–1939 постоянен автор на „Вядомошчи литерацке“; 1956–1959 председател на Съюза на полските писатели.
[5] Колачковски, Стефан (1887–1940), литературен историк и критик.
[6] Каден-Бандровски, Юлиуш (1885–1944), писател.
[7] Берент, Вацлав (1873–1940), писател.
[8] Ижиковски, Карол (1873–1944), литературен критик, публицист, писател.
[9] Виткевич, Станислав Игнаци (1885–1939) Виткаци, писател, художник, теоретик на изкуството, философ.
[10] Домбровска, Мария (1889–1965), писателка.
[11] Гридзевски, Мечислав (1894–1970), 1924–1939 издател и редактор на „Вядомошчи литерацке“; 1944–1966 на „Вядомошчи“, Лондон.
[12] Костек-Бернацки, Вацлав (1884–1957),август 1930 комендант на Бжеската (Брестката) крепост, служила за затвор за политически противници на Пилсудски; 1931 новогродски областен управител, 1932–37 полески областен управител.
[13] Пилсудски, Юзеф (1867–1935), маршал, политик, смятан за баща на Втората полска република, създател на полските легиони и първи държавен ръководител.
[14] Чапски, Юзеф (1896–1993), художник, писател, от 1947 г. в Мезон-Лафит.
[15] Нарутович, Габриел (1865–1922), 1922 първи президент на Полша. Убит на 16 декември 1922 от фанатичния поддръжник на Националната демократическа партия Елегиуш Невядомски на художествена изложба, само два дена след стъпването си в длъжност.
[16] Ратай, Мачей (1881–1940), деец на селското движение, 1922–27 председател на Сейма.
