0
1498

Автопортрет
на репортера

Изданието на СОНМ съдържа три забележителни творби на Ришард Капушчински. Публикуваме откъс от „Автопортрет на репортера“.

Ryszard Kapuściński 1В томчето са събрани „Автопортрет на репортера“ (2004), „Стремителният ход на историята. Записки за XX и XXI век“ (2008) и „Другият“ (2006), в превод на неговата предана българска преводачка Благовеста Лингорска, авторка и на послеслова, в който тя проследява рецепцията на Капушчински в България. Предговорът към книгата и редакцията са дело на проф. д-р Минка Златева. Книгата ни представя Капушчински не само като репортер, пребродил с ненаситното си любопитство и верния фотоапарат цялата планета, не само като писател, но и като философ, културолог на нашето време, който определя своята професия като преводач, „само че не преводач от един език на друг – а от една култура на друга култура“.

Ришард Капушчински (1932-2007) – най-изтъкнатият писател измежду полските репортери, публицист, поет и фотограф, наричан „цар на репортажа“. Aвтор на 26 книги, основно в областта на репортажа. Най-често превежданият полски автор (заедно със Станислав Лем). От 1962 г. е постоянен кореспондент на Полската агенция по печата в Африка, Латинска Америка и Азия. Документира рухването на императорската власт в Етиопия и Иран. Посетил е Индия, Афганистан и Пакистан, Китай и Япония. Периодът, прекаран в Африка, е начало на разцвета на репортерската му работа. Бил е в Кавказ, 5 години прекарва в Чили, Бразилия, Мексико и Боливия, по-късно пътува в Ангола, Иран, Етиопия.

Ришард Капушчински е лауреат на четиридесет награди и отличия. Избран от журналистическата гилдия за Журналист на века в допитването на месечното списание Press. В България са публикувани книгите му „Шахиншахът” (1990), „Империята” (1994), „Лапидарии” (1998), „Футболната война”, „Още един ден живот”, „Абанос” (2001), „Пътешествие с Херодот“ (2008). Преводът им е дело на Благовеста Лингорска.

Ришард Капушчински, „Автопортрет на репортера“ (2004), „Стремителният ход на историята. Записки за XX и XXI век“ (2008) и „Другият“ (2006). Превод от полски Благовеста Лингорска, редактор и автор на встъпителната студия проф. д-р Минка Златева, издателство СОНМ, 2016 г.

Ришард Капушчински

Из „Автопортрет на репортера“

Въпросите задава съставителката на полското издание Кристина Стрончек

I

Роден съм в Полесието. Аз съм човек, изобщо лишен от корени. От моето родно градче Пинск започнаха моите странствания. Като дете странствах през цялата война. Непрестанно бягахме: най-напред от Пинск – на немската страна, а след това – от немците. Започнах моето странстване на седем години и странствам до ден днешен.

Някога често ме питаха – случва се и сега – дали не възнамерявам да емигрирам. А аз отговарям: та нали вече съм емигрирал. Моят дом е другаде, в друга държава. Аз трябва да пътешествам, трябва да пътувам. Когато се заседя някъде, не е задължително да е в Полша, където и да е, започвам да скучая, поболявам се, трябва да продължа по-нататък. Изпитвам страхотно любопитство към света. Винаги съм съжалявал, че още не съм бил тук или там.

Репортерското любопитство към света е въпрос на характер. Има хора, които изобщо не се интересуват от света. Собствения си свят те смятат за целия свят. И това също трябва да се цени. Конфуций е казал, че светът най-добре се опознава, без да излизаме от къщи. В това има известна доза истина. Не е необходимо непременно да пътешестваме в пространството. Можем да пътешестваме в дълбините на собствената си душа. Понятието „пътешествие“ е много разтегливо и диференцирано.

Има обаче хора, които трябва да опознават света в цялото му разнообразие – това е част от тяхната природа. Подобни хора не са много.

Има различни пътувания. Повечето от хората – според статистическите данни цели деветдесет и пет процента – тръгват на път, за да си починат. Искат да живеят в луксозни хотели досами плажа и сладко да похапват. А дали това ще са Канарските острови или Фиджи, за тях е второстепенен въпрос. Младежите охотно пътешестват в търсене на подвизи; предприемат например опити да преминат през цяла Африка от север на юг или да се спуснат по Дунава с каяк. Не ги интересуват хората, които срещат по пътя си, целта им е да проверят себе си и да получат удовлетворение от преодоляването на трудности. Някои пътувания са следствие от естеството на професията или се извършват по принуда – придвижването на пилотите на самолети и на бежанците е също своеобразно пътешестване. За мен най-ценни са репортерските, етнографските и антропологичните пътешествия, чиято цел е по-доброто опознаване на света, историята, извършващите се промени, а след това – споделянето на придобитите познания. Те изискват съсредоточаване и внимание, но благодарение на тях можем по-добре да разберем света и управляващите го закони.

Колкото по-добре опознаваме света, толкова повече нараства у нас усещането за неговото непознаване и убеждението за неговата огромност, и то не в пространствен смисъл, а по-скоро като богатство в сферата на културата, толкова голямо, че не сме в състояние да го обозрем. По времето на Джеймс Фрейзър, когато пише Златната клонка, когато мнозина антрополози от XIX век мислят, че в света живеят определен брой племена или народи, опитът за тяхното класифициране или описание все още е възможен. Днес осъзнаваме, че състоянието на културата в света е безкрайно в своята величина, в своето богатство. Мисля си, че след повече от четиридесет и пет години доста интензивно пътуване аз всъщност не познавам света, макар и да го познавам по-добре от онези, които са пътували съвсем малко.

Моята главна амбиция е да покажа на европейците, че нашият манталитет е много евроцентричен, че Европа, или по-скоро част от нея, не е единствената в света. Че Европа е заобиколена от неимоверно и постоянно нарастващо разнообразие на култури, общества, религии и цивилизации. Животът на планетата, върху която има все повече взаимосвързаности, изисква това съзнание и приспособяване към радикално новите глобални условия.

При репортерското пътуване и дума не може да става за какъвто и да било туризъм. Репортерското пътуване изисква тежка работа и голяма теоретична подготовка. Придобиване на знания за местата, където се отива. Подобно пътуване не познава отдиха. То се извършва при пълна съсредоточаване и вглъбяване. Трябва да осъзнаваме факта, че мястото, до което сме стигнали, може би ни е дадено само веднъж в живота. Никога няма да се върнем тук, а имаме само един час, за да го опознаем. За един час трябва всичко да видим, да запомним, да чуем, да съхраним в паметта си настроението, ситуацията, атмосферата.

Репортерското пътуване по света, извън Европа и САЩ, е тежко, понякога убийствено, защото светът е зле организиран по отношение на комуникациите. На репортера му предстои огромно логистично, физическо и интелектуално усилие. Репортерското пътуване изчерпва и изтощава. По време на последното ми пътуване в Африка отслабнах с десет килограма. При последното ми пътуване в Азия – шест килограма. Ако някой научи, че репортерът е бил в Конго, и каже: а, и аз съм бил там и посетих разни места, той говори за две различни неща. Това е съвършено друг тип опит и възприемане на света. Затова репортерското пътуване изисква известна емоционална надбавка, изисква страст. Освен страстта няма друг повод, за да правиш това. Затова хората, занимаващи се сериозно с това, в световен мащаб са малцина. Но пък мнозина са онези, които след известно време казват: стига; оттеглят се, правят нещо друго. От групата на репортерите, обикалящи света през шестдесетте години, останах само аз. Другите са директори на телевизионни мрежи и радиостанции, главни редактори на издателства и вестници. Това са вече „уседнали“ хора. Трудно е да имаме към тях претенции за това, такава е спецификата на тази професия. Можем да я сравним с професията на летеца изпитател: практикува се само до известно време.

Кой Ви придружава във Вашите пътувания?

Придружават ме моите мисли и никой друг. Не се учудвайте. Като пример ще Ви разкажа за един мой колега, американец, когото срещнах преди няколко дни в Берлин. Той пише туристически пътеводители и, представете си, се бори против туризма.

Пише пътеводители и се бори против туризма?

Да. Именно в своите пътеводители той се бори против туризма. Бори се против колективния туризъм. Защото, както с основание твърди, когато си в група, нищо не виждаш, понеже се занимаваш с групата. Затова пропагандира индивидуалния туризъм, твърдейки, че човекът до теб те разсейва. Това не е никакво удоволствие, а усилие, изискващо известно съсредоточаване, вглъбяване, стремеж към опознаване на други хора, култури и т.н. Това може да прави само човек, който се е съсредоточил върху това усилие. Следователно той трябва да бъде сам; всяка творческа работа изисква съсредоточаване и самота. Стихове се пишат, когато си сам, картини се рисуват, когато си сам. И ако възприемаш по този начин и опознаването на света, когато пътешестваш, също трябва да си сам.

Пиша въз основа на пропътуваното. Не си измислям. Не описвам някакъв въображаем или собствен свят. Описвам свят, който реално съществува.

Това, което вече сте написал, подлежи ли, когато и да било, на някаква проверка?Ако например се връщате в определени региони на света?

Разбира се, то трябва да се променя. Та нали това, което се наблюдава отново – също вече е различно. Светът е толкова жив и динамичен организъм, че дори самото наблюдаване на промените в него е вълнуващо. Когато идваш в някоя страна след десет или двадесетгодишно отсъствие – и виждаш, че почти всичко е ново, толкова по-оправдано е постоянното изкушение, постоянните опити да показваш света в движение, в неговото собствено действие, в хода на неговото постоянно голямо преобразуване, което особено сега – на границата на хилядолетията, – е време на огромно ускорение. Много трудно е да се следи това, защото много неща стават едновременно. А тези неизброими полета: на човешкия опит, на човешкото познание, изискват от активния наблюдател постоянна бдителност, отвореност, желание и преди всичко – любопитство. Мисля дори, че основният критерий за подобен тип действия и подобно писане е именно любопитството. Имал съм много колеги, които в един момент загубваха интереса си към това, което виждаха. И в този момент преставаха да пишат. Дотогава, докато това ме интересува, т.е. докато съм убеден, че съм длъжен и искам да напиша за това, дотогава ще се старая да го правя.

Аз съм историк по образование, но в историята ме пленява това, как тя се създава, как реагират хората. А за да пишеш за подобна история, трябва, разбира се, да си в центъра на събитията, защото след това и отвън всичко това изглежда по различен начин. А аз имам силна потребност от емпатия, трябва да преживявам това заедно с тези хора, то ми е по някакъв начин необходимо.

Докато следвах, теоретично можех да избирам между педагогическата или академичната кариера, но мене – като родèн репортер – още тогава ме привличаше самото „ставане“ на историята. Историята, която се създава, която можем да наблюдаваме, в която самите ние можем да участваме. И такава история бе раждането на Третия свят. Средата на нашия век, петдесетте години, бе белязана с историческата конференция в Бандунг през 1955 г., която се приема като момент на раждането на Третия свят, момент на раждането на определена култура, на определена самоутвърждаваща се ситуация. Първото ми пътуване в Азия през 1956-та и по-сетнешните пътувания до Африка ме накараха да осъзная, че съм свидетел на необикновено събитие, представляващо един от най-важните моменти в историята на XX век. Обикновено се говори за историята на двете световни войни, за историята на тоталитарните системи, нацизма и комунизма, а малко се подчертава фактът, че XX век е между другото раждането на Третия свят, на новата политико-географска карта на човечеството. Имах щастието да бъда свидетел на този исторически феномен, на историята, която „става“, формира се, на некнижната, неакадемичната история.

На литературата ѝ е по-лесно да се занимава със стабилните неща; голямата литература винаги е била описване на стабилните общества. Например Буденброкови на Томас Ман: има един дом, в този дом господстват определени нрави, отношенията между хората са известни. Тук не може да се случи нищо необикновено, не може да има никаква изненада. Авторът сяда до бюрото и спокойно описва този бюргерски, подреден и йерархизиран свят.

Пишещият за съвременността обаче си има работа с една лудница, в която е започнал бунт на пациентите, избухнал е пожар, мазето е наводнено, а ситуацията се променя през пет минути. Затова описанието на настоящето е много трудно, но за автора изправянето срещу това предизвикателство представлява толкова по-голямо изкушение и амбиция. Можем, разбира се, да приемем, че проблемът не съществува, че нашето време не се различава от другите времена, защото държавите са възниквали и изчезвали, откакто свят светува, възможно е също да се абстрахираме от размишленията на тази тема и да се заемем със страничните течения в действителността. Мисля обаче, че опитът да бъде уловен моментът на влизане във нова фаза от развитието на човечеството, опитът да се докаже съществуването на подобно явление и неговото описание, е нещо твърде важно и едновременно с това възхитително, нещо, на което си струва да се посветиш.

Днес всяка книга за съвременността може да бъде само отворен текст, първи том от някакъв несъществуващ цикъл. Следващите томове ще се дописват от историята, а техни автори ще бъдат съвършено други хора. Трябва да се примирим с това, че публикуваме незавършени книги.

Следователно, пишейки за съвременността, трябва да осъзнаваме несъвършенството на нашите писателски инструменти, трябва постоянно да размишляваме как да обогатим нашите творчески средства, та да могат да предадат действителния смисъл на ставащата история. Работейки върху Империята[1], знаех, че трябва да се преборя с тези проблеми. Не ставаше въпрос за това просто да напиша книга, и дори за това тя да бъде по-добра или по-лоша. Съзнавах, че става въпрос за значително по-голям проблем – за нашия начин на мислене, за границите на нашето въображение, за възможността да се опиташ да дадеш приблизителен отговор на въпроса: по какви пътища ще поеме светът.

Пишейки, винаги се сблъскваме с опасността от „деформиране“ на миналото, от размиване на историята, която всъщност е един невероятно разнороден процес, свързващ много елементи. Ако го наблюдаваме от по-далечна времева перспектива, съществува опасността да видим всичко плоско и изравнено. И тогава тези най-различни елементи – необикновените и плоските, и добрите, и лошите – ще създадат нещо усреднено. И затова най-близко до живота, до действителността, ми се струва писането за даден момент, такъв, какъвто сме го възприемали тогава, когато е протичал, а не такъв, какъвто го виждаме от перспективата, да кажем, на няколко десетки години. В противен случай ще изгубим неговата специфика, колорит, смисъл. Така например – смисълът на полския Август беше това, че събитията на Крайбрежието станаха необикновено оттласкване от сивотата на седемдесетте години, тоест от пошлостта, унижението, раболепието, пиянството. Отидох в корабостроителницата на стачка и какво виждам? Същите работници, които можех да наблюдавам преди две седмици, но внезапно превърнали се в ангели. Не пият, не крадат, всички си помагат. И това е прекрасен момент.

Много ценя френската школа „Анали“. Спадам към почитателите на Блок, Бродел, Февр и на представяния от тях начин на мислене, изразяващ се в опити да се изгражда картината на целостта от подробности и да се извличат от историята елементи, оставащи непроменени през продължителни периоди. Към извличането на тези елементи се стремях и при писането на Империята. Няма вече комунизъм, няма го Горбачов, скоро може да го няма и Елцин, но бабата, която откривам някъде в Сибир, нейната дървена къщичка, нищетата, която цари там, и начинът на мислене на бабата, нейният манталитет, нейните опити да намери вътрешна хармония, спокойствие и устойчивост спрямо превратностите на съдбата – това е съществувало винаги, е и мисля, че още дълго ще бъде.

А в същото време средствата за масова информация създадоха представата за един много политически, хаотичен и съвсем откъснат от „дълготрайността“ (longue durée) свят, тоест от обществените институции, нагласи, манталитети и грижи на обикновените хора, които представляват деветдесет и девет процента от всяко общество.

Защо съм писател? Защо толкова пъти съм рискувал живота си, приближавал съм се на крачка от смъртта? Дали за да направя отчет за тайните на съдбата, или да си заслужа заплатата? Моята работа е призвание, мисия. Не бих се подложил на тези опасности, ако не чувствах, че това е нещо извънредно важно, че засяга историята, самите нас – така, че се чувствах принуден да премина през това. Това е нещо повече от журналистика.

Как да дефинирам тази мисия?

Мисията е нещо такова, чиито плодове излизат вън от самите нас. Не правим това само за да си купим кола или да си построим вила. Правим това за другите.

С други думи вярваме, че съществува общо благо…

То несъмнено съществува във всяко общество и е основно задължение, макар и никога това да не е масово чувство. Има обаче известен брой хора, които са надарени – казано с езика на религията – с такава благодат или с дара да вършат нещо, което излиза извън рамките на техния частен живот.

За да се занимаваш с журналистика, преди всичко трябва да бъдеш добър човек. Лошите хора не могат да бъдат дори журналисти. Само добрият човек се опитва да разбере другите, техните намерения, тяхната вяра, техните интереси, техните трудности, техните трагедии. И тутакси, от първия миг, да станат част от тяхната съдба.

Бих определил своята професия така: да бъдеш преводач. Само че не преводач от един език на друг – а от една култура на друга култура. Още през 1912 г. Бронислав Малиновски обръща внимание, че светът на културите не е йерархичен (тогава това е било кощунство за всички евроцентристи), че няма висши и нисши култури, че всички те са равни, само че просто – различни.

Това е толкова по-истинско днес, в нашия многокултурен свят на множество култури, толкова силно диференциран, в който обаче отделните култури са все по-силно свързани помежду си и се проникват взаимно. Проблемът е в това да успеем да създадем между културите отношения не на зависимост и подчинение, а на разбирателство и партньорство. Само тогава съществува шансът в нашето човешко семейство съгласието и доброжелателността да вземат връх над всяка враждебност и конфликти. В своята малка, миниатюрна област бих искал да допринеса за това и ето защо – пиша.

Пишете, за да промените света или Ви води любопитството?

Това не е чисто техническо, лишено от чувства любопитство. В нашата полска традиция най-големите полски писатели са романтици. В сериозния репортаж трябва да бъдеш мъничко романтичен. Не можеш да се отнасяш към литературата като към чисто техническа професия.

Голямото неравенство е вписано сега в структурата на човечеството. Понастоящем нямаме средства и няма да ги имаме скоро, за да преодолеем това неравенство. Никой няма да си го признае, но хората не вярват, че всеки може да живее на едно що-годе прилично равнище. Нашият исторически опит показва, че само част от човечеството може да води подобен живот. Следователно сега, в края на XX век, знаем, че ще навлезем в XXI век с несправедливостта. И писането за това, според мен, е задължение на онзи, който пътува и вижда и двете страни на медала.

Преди три години заминах с Върховния комисар за бежанците, за да разгледам лагерите за бежанци на границата на Судан с Етиопия, и преживях нещо извънредно драматично. Отидохме в най-страшните места, които човек би могъл да си представи. Хората получаваха по три литра вода дневно и това трябваше да им стигне за миене, готвене, пране и пиене. Ядяха по половин килограм царевица дневно, никакво месо, никакви зеленчуци. Стотици, хиляди хора умираха.

Върнахме се в Адис Абеба. На следващия ден отлетях за Европа. Кацнах в Рим. Беше лятна вечер. На площад „Навона“ беше многолюдно, наоколо има много ресторанти, хората се радваха на живота, музиката, храната. А мен ме глождеше това, което бях видял преди заминаването си. Във всичко това може да се види драмата на съвременния свят. Хората от площада никога няма да научат как живеят техните братя и сестри само на две-три хиляди километра оттук. Бях направил множество снимки. Онези хора са само кожа и кости. Тридесетгодишни, но изглеждаха като шестдесет-, седемдесетгодишни старци. И умираха. Жените в този лагер бяха облечени в чували от царевица, чували от ООН. Животът в два толкова различни свята създава, според мен, моралното задължение да се говори за това.

Моето първо задгранично пътуване бе в Индия, Пакистан и Афганистан през 1956 г., тоест вече повече от четиридесет години пътувам до тези страни. Живял съм в тях непрекъснато повече от двадесет години – не можеш да опознаеш другите цивилизации и култури при тридневно или седмично посещение. Когато започнах да пиша за тези места, където мнозинството от хората живеят в нищета, си дадох сметка, че именно това е темата, на която искам да се посветя. Пишех също поради етични причини, между другото заради това, че бедните са общо взето тихи. Нищетата не плаче, нищетата няма глас. Нищетата страда, но страда мълчаливо. Нищетата не се бунтува. С бунта на бедняците ще се сблъскате само тогава, когато те хранят някакви надежди – бунтуват се, когато вярват, че ще успеят нещо да поправят. Общо взето грешат, но само надеждата е в състояние да накара хората да действат. А главната особеност на света, в който винаги е царяла нищетата, е липсата на надежда. Ако си беден земеделец в някое затънтено индийско селце, за теб няма надежда. Хората отлично знаят това. Знаят го от незапомнени времена.

Тези хора никога няма да се разбунтуват, затова имат нужда от някого, който ще проговори вместо тях. Това е едно от моралните задължения, на онези, които пишат за тази нещастна част от човешкото семейство. Защото те са наши братя и сестри. Но, уви, те са братя и сестри, които живеят в нищета. Които нямат глас.

Според мен, ходът на историята не може да бъде променен. Следователно проблемът не е в това, дали трябва да приемем войната или не, а в това да ограничим нейната жестокост. Аз обаче съм писател, а не политик, и моята задача е да направя така, че хората да бъдат изслушани, особено от онези, които не искат да слушат и в частност – от политиците.

А интересуват ли Ви „временните“ промени, тоест представяте ли си себе си в качеството на военен кореспондент?

Аз постоянно съм малко нещо военен кореспондент. Неотдавна имах предложение да замина за Косово. Само че аз, уви, не познавам Балканите, не зная езика, не познавам тяхната история и култура, а смятам, че в тази професия е необходима специализация. И така, отивам на поредната война, но на такава, за която имам какво да кажа. Тоест познавам нейното минало, познавам нейната ситуация. Ако това става например в Африка… такива пътувания са естествени. Ето, дори тази година се върнах от война! Бяха на война, която от четиридесет години се води в Судан, макар и малцина да знаят за нея. Защото нашето мислене е толкова европоцентрично, че когато нещо избухва в Европа, всички знаят за това, а в същото време по света има много войни, които продължават години наред, а за съзнанието на света това са все „незабелязани“ или „забравени“ войни… Докато за мен това е една от функциите, които продължавам да изпълнявам.

Чувствам силна връзка с Полесието. Тази тема е в мен, но още не ме вика. Постоянно чувам вик от далечните региони на нашия свят. Може би някога, когато вече няма да ми стигат силите за далечните светове, ще се обърна към това, което е съвсем близо, зад междата…



[1] Капушчински, Ришард. Империята. Издателска къща „Фльорир“. София 1994, 312 с. – Б. пр.