0
775

Авторитарното изкушение

Преди двадесет и четири години, тъкмо през месец август, най-твърдолинейните привърженици на Съветския съюз отчаяно се опитваха да спрат назряващия демократичен преход и арестуваха Михаил Горбачов, като обявиха военно положение в страната. В резултат милиони протестиращи излязоха по улиците на Москва и на градовете в целия СССР. Ключови структури на армията отказаха да подкрепят преврата и той скоро рухна, повличайки със себе си целия Съветски съюз.

Макар икономическите условия да бяха тежки, в последните месеци от съществуването на СССР хората усещаха тази настъпваща свобода и за разлика от минали времена бяха готови да я отстояват. И наистина, в първите години на демократичните промени, мнозинството посткомунистически избиратели не се поддадоха на изкушението да изберат екстремисти, които обещаваха, че ще приключат тежките времена. В повечето случаи те избираха най-разумния сред наличните кандидати.

Така например руските граждани не гласуваха за Владимир Жириновски, клоун от типа на Доналд Тръмп, при това националист и антисемит, а вместо това избраха Борис Елцин, който застана пред танковете по време на провалилия се пуч през 1991 г. и призна, че бъдещето на неговата страна е свързано с демокрацията и със Запада. В Румъния екстремисткият поет Корнелиу Вадим Тудор загуби и вместо него бяха предпочетени някои корумпирани прагматици, като се започне с Йон Илиеску, съдействал за свалянето на комунистическия диктатор Николае Чаушеску.

Оттогава светът се обърна. Животът стана по-лесен, а материалните очаквания на хората до голяма степен бяха удовлетворени. Избирателите обаче все по-често отдават предпочитанията си на нео-автократите, които обещават да „защитят” хората от една или друга заплаха. Президентът на Русия Владимир Путин естествено оглавява тази група, но в нея попадат и унгарският министър-председател Виктор Орбан и президентът на Чехия Милош Земан. Тенденцията напуска рамките на бившите комунистически страни, доколкото в нея се включва и президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган.

Френският философ Жан-Франсоа Рьовел описа възхода на насилствените диктатури в ХХ в. с термина „тоталитарното изкушение”. Днес наблюдаваме едно не по-малко плашещо явление, което някои наричат „авторитарното изкушение”. И то представлява нарастваща заплаха не само за демокрацията, но и за глобалната стабилност. Онова, което свързва днешните автократи с техните тоталитарни предшественици е тъкмо неуважението им към принципа на върховенството на закона, както на национално, така и на международно равнище.

Една от причините за това отклонение към авторитаризма, е, че много страни вече не възприемат Съединените щати като знаме на демокрацията, нито като модел за стабилност и капиталистическо развитие. Твърдението на Путин, че демокрацията е само „американски заговор, за да се извлекат едностранни предимства” намира отзвук в редица общества след катастрофалното нахлуване в Ирак и след разкритията, че американската Агенция за национална сигурност е шпионирала граждани и лидери от цял свят.

Но още преди тези събития победителите в Студената войн (и особено САЩ) проявяваха такова самохвалство, че те изгубиха симпатиите на мнозина. Щом дори към съюзниците се проявява презрение (да си спомним известното обръщение на Буш „Ей, Блеър”, все едно, че тогавашният британски премиер бе някой овчар), човек няма как да не се запита дали неговата страна не минава за второразрядна.

Появилите се „меки диктатори” (които журналистът Боб Гош нарича „авторитарни демократи”) използват тези чувства на болезненост и отчуждение, за да привлекат гласове. Техните привърженици не искат да бъдат потискани, а искат стабилност и национален суверенитет, желания, които тези лидери изпълняват частично по пътя на ограничаването на опозицията.

Предвид разрастването на съвременните масмедии и на социалните мрежи е достатъчно да бъде сплашена само малка група граждани, за да се държи в страх останалата част от обществото и то да застане на страната на лидера. Ето защо вместо да строят „ГУЛАГ”, нео-деспотите завеждат наказателни дела. Диапазонът на такива наказателни дела включва в себе си както политически критици и опоненти в Русия – като петролния олигарх Михаил Ходорковски и юриста Алексей Навални – така и независими журналисти в Турция на Ердоган.

И гражданите изглеждат убедени. Поне 70 % от жителите на Русия са съгласни с Путин, че този вид „управляема демокрация” превъзхожда онзи хаотичен вариант, който се практикува на Запад. Почти половината граждани на Унгария смятат членството в ЕС, над което Орбан постоянно се надсмива, за нещо ненужно. А повече от 70 % от турските граждани имат негативна преценка за Съединените щати, които Ердоган постоянно обвинява за възхода на социалните медии (тоест „най-страшната заплаха”, с която се сблъсква днес Турция… даже по-страшна от кървавите терористични актове на Ислямска държава в турски градове).

Когато през 1989 г. Берлинската стена падна, хората не разбираха връзката между капитализъм и демокрация. Мнозина искаха западен начин на живот, с достъп до този вид работа и стоки, налични в САЩ, но те не искаха да признаят, че достъпът до този начин на живот изисква засилване на икономическата и на личната свобода – именно тази свобода, която лежи в основата на демократичните общество.

Ако в сегашните условия западните държави решат да обърнат внимание върху този факт на народите на Русия, Унгария или Турция, те навярно биха предизвикали още по-голямо недоволство. Най-добрият вариант би бил да се работи над лидерството в тези държави. Ако всички Путиновци, Ердогановци и Орбановци по света искат да продължат да се възползват икономически от възможностите на отворената международна система, те няма как да й налагат своите правила.

Силата на този подход се вижда тъкмо в Русия, където западните санкции, въведени след анексирането на Крим, са основният фактор, ограничаващ нахлуването на проруски бойци в Източна Украйна. Опитът на Путин да възстанови статута на „велика държава” за Русия, може да се ползва с подкрепата на неговия народ, но тази подкрепа вероятно ще спадне, ако руснаците се изправят пред перспективата да изгубят всичко, получено в условията на тази относително открита икономика, каквато имаше в тяхната страна близо две десетилетия.

В същото време, когато все повече и повече руснаци са лишени от паспорти за излизане извън пределите на страната, тези, които продължават да бъдат изкушени от авторитаризма, не би било зле да си спомнят казаното от Дж. Ф. Кенеди в неговата реч в Берлин през 1963 г. „Свободата е изправена пред много трудности и свободата не е съвършена” – казва Кенеди. „Но на нас никога не ни се е налагало да издигаме стена, за да задържаме нашите граждани у дома”.

 Превод: Тони Николов

Нина Хрушчова (род. 1964 г.) е политолог, декан на „Ню Скул” в Ню Йорк. Тя е внучка на съветския лидер и генерален секретар на КПСС Никита Хрушчов и професор в Колумбийския университет. Автор на книгите „На гости у Набоков: Русия между изкуството и политиката” и „Чужда болка”.