0
467

Агенция „Барнет и сие“

Откъс от книгата на Морис Льоблан „Агенция „Барнет и сие“ (изд. Litus, превод от френски Венелин Пройков).

Френският писател Морис Льоблан (1864–1941) е най-известен с романите и разказите си за Арсен Люпен, „крадеца джентълмен“. „Агенция „Барнет и сие“ е измежду най-забавните и изящни творби на автора, посветени на неговия любим герой. В ролята на детектива Джим Барнет нашият добър познайник Люпен разкрива осем уникални престъпления, като никога не губи чувството си за хумор и редовно подлудява своя „приятел“, полицейския инспектор Бешу.

Морис Льоблан, „Агенция „Барнет и сие“, изд. Litus, 2017 г., превод от френски Венелин Пройков.

Агенция „Барнет и сие“

І.
Капките падат

Разнесе се звук от дворния звънец пред обширния господарски дом на баронеса Асерман в предградието „Сент Оноре“. Камериерката пристигна почти веднага и внесе един плик.
– Дошъл е един господин, когото госпожата е поканила в четири часа.
Госпожа Асерман разпечата плика и прочете следните думи, отпечатани върху картичка:

Агенция „Барнет и С-ие“
Безплатни издирвания

– Доведете господина в моя будоар.
Валерѝ – красивата Валери, както я наричаха вече от над трийсет години, за жалост – бе пълничка, зряла, богато облечена, старателно гримирана и запазила големите си претенции личност. Лицето ѝ изразяваше гордост, понякога суровост, често – известна невинност, нелишена от чар. Като съпруга на банкера Асерман тя черпеше суета от разкоша, от връзките си, от дома си и изобщо от всичко, свързано със самата нея. Според светските хроники бе имала някои малко скандални увлечения. Дори се твърдеше, че мъжът ѝ е бил на път да се разведе с нея.

Тя мина най-напред през помещенията, обитавани от барон Асерман, възрастен човек в недобро здраве, който от седмици бе на легло подари сърдечни кризи. Попита го как е и разсеяно пооправи възглавниците, на които бе опрян гърбът му. Той промълви:
– Май се звънна?
– Да – каза тя. – Това е детективът, когото ми препоръчаха за нашия случай. Май бил наистина забележителен.
– Отлично – рече банкерът.
– Тази история ме притеснява, а колкото и да мисля за нея, не стигам доникъде.
Валери също изглеждаше загрижена; тя излезе от помещението и отиде в своя будоар. Там завари странно лице – пристегнат в кръста мъж с широки рамене, явно доста як, ала облечен с черен или по-скоро зеленикав редингот, който лъщеше като чадър. Лицето му бе енергично и правилно оформено, някак младежко, но имаше груба, грапава, червеникава кожа, все едно човек гледа тухла. Хладните, насмешливи очи, прикривани от монокъл, който той си слагаше ту отдясно, ту отляво, издаваха момчешка игривост.
– Господин Барнет? – попита тя.
Той се наведе към ръката ѝ, преди тя да успее да я отдръпне, и я целуна церемониално, подир което едва забележимо примлясна, сякаш оценяваше благоуханната свежест на въпросната ръка.
– Джим Барнет, на вашите услуги, госпожо баронесо. Получих писмото ви, само изчетках редингота си и ето ме тук…
Тя бе озадачена, колебаеше се дали да не натири натрапника. Той обаче така безапелационно изтъкваше едва ли не господарската си вежливост и светските си обноски, че баронесата просто подметна:
– Казаха ми, че имате опит в разнищването на сложни случаи…
Той се усмихна властно:
– Това е своеобразна дарба, умея да възприемам нещата ясно и да ги разбирам.
Гласът бе мек, а тонът назидателен, цялото му поведение бе все тъй ненатрапчиво иронично, леко подигравателно. Изглеждаше толкова самомнителен и самодоволен, че нямаше как човек да не го приеме – Валери усети как отведнъж е поразена от този непознат, някакъв си детектив, шеф на частна агенция.
Стремейки се да постави нещата по местата им, тя намекна:
– Може би ще е за предпочитане да уговорим помежду си… условията…
– Няма нужда – заяви Барнет.
– Все пак – тя се усмихна на свой ред – нали не работите само за славата?
– Агенция „Барнет“ е напълно безплатна, госпожо баронесо.
Явно ѝ стана неприятно.
– Бих предпочела нашето споразумение да предвиди поне някакво обезщетение, някакво възнаграждение.
– Бакшиш – ухили се той.
Тя настоя:
– Ама аз не мога да…
– Да смятате, че сте ми задължена? Хубавата жена никога не е задължена никому.
Мигновено, сякаш за да поправи малко неуместността на тази закачка, той добави:
– Впрочем не се безпокойте, госпожо баронесо. Каквито и услуги да ви предоставя, ще се постарая всичко между нас да бъде изрядно.
Какво ли означаваше този неясен израз? Дали лицето възнамеряваше да се самовъзнагради? И по какъв начин?
Валери потръпна притеснено и се изчерви. Наистина господин Барнет пораждаше у нея някакво смътно безпокойство, до известна степен подобно на чувствата, породени от присъствието на крадец. Хрумна ѝ… ей богу, да… хрумна ѝ, че може би си има работа с някой, влюбен в нея и избрал този оригинален начин, за да получи достъп до нея. Но как да разбере? А и при всяко положение, как да реагира? Чувстваше се засрамена, завладяна, същевременно изпитваше и доверие и склонност да се покори, каквото и да се случи. Затова когато детективът я запита за причините, накарали я да се обърне към агенция „Барнет“, тя започна да говори без заобикалки и без предисловие, както бе настоял той. Обясненията не траяха дълго: господин Барнет май бързаше.
– Случи се по-миналата неделя – каза тя. – Бях събрала на бридж неколцина приятели. Легнах си доста рано и заспах, както обикновено. Шумът, който ме събуди към четири часа – поточно в четири и десет, – бе последван от звук, както при затваряне на врата. Разнесе се откъм будоара ми.
– Сиреч откъм тази стая? – прекъсна я господин Барнет.
– Да, помещението се намира между моята стая (господин Барнет се поклони с уважение по посока към стаята) и коридора, който води към служебното стълбище. Не съм страхлива. Поизчаках и станах.
Господин Барнет отново се поклони, представяйки си как баронесата се измъква от леглото.
– И тъй – вметна той, – станахте и?…
– Станах, влязох и включих осветлението. Нямаше никой, ала ей тази витринка бе съборена заедно с предметите в нея, дреболии и статуетки, като някои бяха счупени. Отидох при моя съпруг, който си четеше в леглото. Не бе чул нищо. Разтревожи се много, позвъни на иконома, който незабавно предприе издирване, а на сутринта то бе продължено от полицейския комисар.
– Резултатът? – попита господин Барнет.
– Ето го. Никакви улики, свързани с пристигането и излизането на лицето. Как е влязло? Как се е измъкнало? Пълна загадка. Под една табуретка обаче, сред останките от витринката бе открито парче свещ, както и едно много мръсно шило с дървена дръжка. При това предния следобед един водопроводчик бе поправил чешмите над мивката на моя съпруг, в неговата тоалетна. Разпитан бе работодателят, който разпознал инструмента и показал другото парче свещ.
– Следователно – прекъсна я Джим Барнет – в това отношение нещата са сигурни?
– Да, но си противоречат с други безспорни факти и това наистина е обезсърчаващо. Разследването доказа, че работникът се е качил на бързия влак за Брюксел в шест вечерта и е пристигнал там в полунощ, сиреч три часа преди инцидента.
– Брей! А върнал ли се е работникът?
– Не. Следите му се губят в Антверпен, където харчел пари най-безразсъдно.
– Това ли е всичко?
– Това е, друго няма.
– Кой работи по случая?
– Инспектор Бешу.
Господин Барнет даде израз на буйната си радост.
– Бешу ли? Ах, прекрасният Бешу! Той ми е много добър приятел, госпожо баронесо. Често сме работили заедно.
– Действително тъкмо той ми каза за агенция „Барнет“.
– Сигурно не е стигнал доникъде, нали?
– Така е.
– Милият Бешу! Как се радвам, че ще му помогна!… А и на вас, госпожо баронесо, вярвайте ми… На вас пък особено!…
Господин Барнет се насочи към прозореца, опря чело в него и постоя замислено така известно време. Почукваше с пръсти по стъклото и си подсвиркваше танцова мелодия. Накрая се върна при госпожа Асерман и поде отново:
– Мнението на Бешу, както и вашето, госпожо, е, че е имало опит за обир, нали?
– Да, и опитът е безплоден, нали нищо не е изчезнало.
– Да приемем, че е така. Във всеки случай опитът е имал ясна цел и вие би трябвало да знаете каква. Каква е била целта?
– Нямам представа – отвърна Валери подир кратко колебание.
Детективът се засмя.
– Госпожо баронесо, дали ще ми позволите да свия рамене, макар и с уважение?
Без да чака отговора, той иронично посочи с пръст едно от обшитите с плат пана, представляващи облицовката на будоара над цокъла, и попита, както се пита дете, скрило някакъв предмет:
– Какво има зад това пано?
– Ами нищо… – отвърна тя втрещена. – Какво имате предвид?
Господин Барнет произнесе със сериозен тон:
– Имам предвид, че и при най-повърхностен оглед ръбовете на този платнен четириъгълник явно са леко захабени, госпожо баронесо, че на някои места между тях и дървената рамка зеят цепнатини, и аз, госпожо баронесо, имам основание да предположа, че отзад е скрит сейф.
Валери потрепери. Как от такива повърхностни данни господин Барнет бе успял да се досети?… С рязък жест тя приплъзна посоченото пано. Откри се малка стоманена вратичка и тя трескаво завъртя трите копчета за заключване на сейфа. Бе разтърсена от безумно безпокойство. Хипотезата бе невероятна, но тя се питаше дали този странен мъж не я бе обрал през няколкото минути, в които бе останал сам.
Тя отключи с ключа, който извади от джоба си, и се усмихна доволно. Единственият предмет вътре бе великолепно перлено колие, което тя сграбчи веднага и чиито три реда закръжиха около китката ѝ.
Господин Барнет се разсмя.
– Успокоихте се, нали, госпожо баронесо? А обирджиите са толкова ловки, толкова смели! Внимавайте, госпожо баронесо, наистина това украшение е великолепно и аз напълно разбирам защо са ви го откраднали.
Тя възрази.
– Но кражба няма. Дори да са искали да го отмъкнат, не са успели.
– Така ли смятате, госпожо баронесо?
– Дали смятам така?! Но нали е тук! В ръцете ми е! Откраднатата вещ изчезва. А то е тук.
Той я поправи спокойно:
– Тук е едно колие. Сигурна ли сте обаче, че това е вашето колие? Уверена ли сте, че това има някаква стойност?
– Как! – възкликна тя нетърпеливо. – Само преди две седмици моят бижутер го оцени за половин милион.
– Преди две седмици… сиреч само дни преди онази нощ… Ами сега?… Е, имайте предвид, че аз нищо не знам… Не съм му правил експертиза… Просто предполагам… И ви питам дали увереността ви не е засенчена от леко подозрение?
Валери застина. За какво подозрение говореше той? Какво имаше предвид? В нея се надигаше смътна тревога, породена от действително неприятната настойчивост на нейния събеседник. Тя претегляше в двете си ръце купчинката перли и изведнъж ѝ се стори, че те някак си са олекнали. Взря се и очите ѝ откриха по-различни цветове, непознати отблясъци, обезпокоителна еднаквост и двусмислено съвършенство – все смущаващи подробности. Ето че в сумрака на съзнанието ѝ вече се прокрадваше истината, все по-отчетлива и застрашителна.
Барнет се позасмя ведро.
– Именно! Именно! Сега разбирате! Това е правилното заключение!… Още само едно малко усилие, госпожо баронесо, и ще ви стане напълно ясно. Толкова е логично! Противникът не просто краде, а подменя. По този начин нищо не е изчезнало и ако витринката не бе издала онзи неприятен звук, всичко щеше да се извърши тайно, тихомълком. Вие до определено време нямаше да знаете, че истинската огърлица се е изпарила и че вашите бели рамене са украсени от колие от фалшиви бисери.
Фамилиарността на израза изобщо не ѝ подейства. Тя мислеше за нещо друго. Господин Барнет ѝ се поклони и без да я остави да си поеме дъх, вървейки право към целта, изтъкна:
– Едно е вече ясно: колието го няма. Хайде да не спираме дотук, а след като знаем какво е откраднато, госпожо баронесо, да помислим кой е крадецът. Това е логично изискване към добре проведеното разследване. Щом разберем кой го е извършил, ще бъдем в състояние да си върнем откраднатия предмет… третият етап на нашето сътрудничество.
Той потупа сърдечно ръцете на Валери.
– Доверете ми се, баронесо. Напредваме. Ако позволите, първо една малка хипотеза. Хипотезите са отличен метод. Нека предположим, че вашият съпруг, макар и болен, е могъл през онази нощ да се домъкне от стаята си дотук, че е взел свещ, както – за всеки случай – и инструмента, забравен от водопроводчика, че е отворил сейфа, че неволно е съборил витринката и е избягал от страх да не го чуете: как само се проясняват нещата!
Колко явно е, че няма да има никаква следа от влизането и излизането! Колко явно е, че сейфът е отворен без взлом – през годините, в които е имал щастието да влиза в обитаваните от вас помещения, барон Асерман не една вечер е могъл да идва тук с вас, да присъства при отключването, да запамети прищракванията и интервалите, преброявайки завъртанията на копчетата и по този начин постепенно да достигне до трите букви на шифъра.
„Малката хипотеза“ – според израза на Джим Барнет – потресе красивата Валери постепенно при разгръщането ѝ от него.
Етапите сякаш оживяваха в спомените на дамата.
Ужасена, тя едвам произнесе:
– Вие сте луд! Мъжът ми не е способен… ако някой е дошъл през онази нощ, няма как да е бил той… Напълно невъзможно е.
Той вметна:
– Съществуваше ли копие на вашето колие?
– Да… Той поръча едно от предпазливост при купуването му преди четири години.
– Чие притежание е то?
– На моя съпруг – рече тихо тя.
– Вие държите в ръцете си копието! То е било поставено тук вместо вашите истински перли. Другите, истинските, ги е взел той. По каква причина? Богатството на барон Асерман го оправдава предварително при обвинение в кражба, така че трябва да си представим интимни подбуди… отмъщение… потребност да тормози, да причини зло, може би да накаже? Та нали една млада и красива съпруга може да извърши някои непредпазливи, пък били те дори и основателни деяния, които един съпруг обаче би преценил строго?… Простете ми, баронесо. Не ми е работа да навлизам в тайните на семейните ви отношения, а само да установим с вас къде се намира вашата огърлица.
– Не! – дръпна се назад Валери. – Не! Не!
Внезапно изпита неприязън към този непоносим сътрудник, който в неколкоминутен разговор почти на шега и по начин, противоречащ на всички правила за разследване, с дяволска лекота разкриваше личните ѝ тайни и язвително ѝ показваше към каква бездна я запокитва съдбата. Тя не искаше вече да слуша този саркастичен глас.
– Не – повтаряше упорито баронесата.
Той се поклони.
– Както пожелаете, госпожо. Далеч съм от мисълта да ви досаждам. Тук съм, за да ви услужа, и то в онази мяра, която ви е угодна. Впрочем като имаме предвид докъде стигнахме, аз съм убеден, че можете да минете без моята помощ, още повече че съпругът ви няма как да излезе, а със сигурност не би поверил перлите никому и вероятно ги е скрил в някое кътче на своя апартамент. Едно методично претърсване ще ви ги върне. Моят приятел Бешу отлично би се справил с тази дребна професионална задача. Още нещо, и си тръгвам. Ако пак се нуждаете от мен, обадете се тази вечер по телефона в агенцията между девет и десет часа. Имам честта да се сбогувам с вас, госпожо.
Той отново ѝ целуна ръка, без тя да се осмели да окаже някаква съпротива. После си тръгна малко на подскоци, като доволно поклащаше бедра. Скоро дворната порта се затвори.
Същата вечер Валери извика инспектор Бешу, чието постоянно появяване в господарския дом на Асерман бе напълно естествено, и претърсването започна. Бидейки достоен полицай и ученик на прочутия Ганимар, Бешу работеше според обичайните предписания и раздели стаята, тоалетната и частния кабинет на сектори, които изследваше един подир друг. Огърлица от три реда перли има обем, който няма как да се прикрие, особено от професионалисти като него. Въпреки това подир едноседмични упорити усилия, включително нощни, като се възползваше от навика на барон Асерман да взима приспивателни и прерови дори леглото, надничайки и под него, инспектор Бешу се отчая.
Нямаше начин колието да е в този дом.
Въпреки отвращението си Валери вече възнамеряваше да се обърне към агенция „Барнет“ и да потърси помощ от онзи непоносим човек. Какво като ѝ целува ръка и я нарича „скъпа баронесо“, щом постига резултат?
Ала едно събитие, което отдавна се очакваше, макар и никой да не предполагаше, че ще се случи тъй скоро, доведе до нов срив. В края на един следобед побързаха да я известят: съпругът ѝ имал обезпокоителна криза. Отпуснат на дивана пред прага на тоалетната, той се задушаваше. Изкривеното му лице издаваше ужасно страдание.
Изплашената Валери се обади на лекаря. Баронът промърмори:
– Твърде късно… твърде късно…
– Не, не – отвърна тя, – не се бой, всичко ще се оправи.
Той се опита да стане.
– Жаден съм… – помоли Асерман, залитайки към тоалетната.
– Но в гарафата има вода, мили.
– Не… не тази вода…
– Защо, моля те?
– Искам да пия от другата… ей от тази…
И той се отпусна безсилно. Тя бързо отвори чешмата в тоалетната, която той бе посочил, отиде да вземе чаша, напълни я и накрая той отказа да пие.
Последва дълго мълчание. В съседство водата си течеше тихо. Лицето на смъртника бледнееше.
Той ѝ даде знак, че иска да говори. Тя се наведе към него.
Ала явно той се боеше, че слугите могат да чуят, затова ѝ нареди:
– По-близо… по-близо…
Баронесата се колебаеше, сякаш се опасяваше от думите му.
Погледът на съпруга ѝ обаче бе тъй настоятелен, че внезапно тя коленичи и почти долепи ухо до устните му. Словата бяха прошепнати несвързано и тя едвам разгадаваше смисъла им.
– Перлите… колието… Да знаеш, преди да съм си отишъл… Така… никога не си ме обичала… Омъжи се за мен… заради богатството ми…
Тя възмутено се противопостави на едно тъй жестоко обвинение в такъв кобен час. Той обаче сграбчи китката ѝ и повтаряше безсилно и почти налудничаво:
– …заради богатството ми, и го доказа с поведението си… Ти не бе вярна съпруга, затова пожелах да те накажа. В този миг те наказвам… Радостта ми е жестока… но така трябва да бъде… приемам да умра, защото перлите си отиват… Не ги ли чуваш как падат и водата ги отнася? Ах, Валери, какво възмездие!… капките падат… капките падат…
Вече не му стигаха сили. Слугите го пренесоха на леглото му. Скоро лекарят пристигна, дойдоха и две стари братовчедки, предупредени своевременно, които вече не мръднаха от стаята.
Явно следяха всеки жест на Валери и бяха готови да се борят чекмеджетата и шкафовете да останат недокоснати.
Агонията продължи доста. Барон Асерман умря призори, без да изрече нещо повече. По настояване на двете братовчедки всички мебели в стаята бяха запечатани. Започнаха да се точат мрачните часове на бдението.
Подир два дни, след погребението Валери бе посетена от нотариуса на своя съпруг, който поиска частен разговор с нея.
Изражението му бе сериозно и прискърбно и той веднага започна:
– Госпожо баронесо, имам да изпълня едно тягостно задължение и бих желал да го сторя колкото се може по-бързо, като предварително ви уверявам, че не одобрявам и не бих одобрил нищо, извършвано във ваш ущърб. Сблъсках се обаче с непоколебима воля. Знаете колко упорит бе господин Асерман и въпреки усилията ми…
– Моля, бъдете по-ясен, господине – примоли се Валери.
– Така да бъде, госпожо баронесо. Ето за какво става дума.
Разполагам с първото завещание на господин Асерман отпреди двайсетина години, което сочи вас като пълна и единствена наследница. Трябва да ви съобщя обаче, че миналия месец той ми довери, че е съставил друго… според което оставя цялото си богатство на двете си братовчедки.
– Във вас ли е другото завещание?
– След като ми го прочете, той го заключи в ей това писалище. Пожела да бъде огласено едва седмица след смъртта му. Печатите не бива да бъдат снети до тази дата.
Тогава баронеса Асерман проумя защо съпругът ѝ я бе посъветвал преди няколко години, когато двамата пребиваваха в силно неразбирателство, да продаде всичките си скъпоценности и с парите да купи перлена огърлица. Колието бе фалшиво, а Валери оставаше без наследство, без никакво богатство – без средства за съществуване.
В деня преди свалянето на печатите един автомобил спря пред скромна кантора на улица „Лаборд“, над която имаше надпис, гласящ:

Агенция „Барнет и С-ие“
Работни часове от 14 до 15 ч.
Безплатни издирвания

От колата слезе една дама в дълбок траур и почука на вратата.
– Влезте – чу се отвътре.
Тя влезе.
– Кой е? – обади се един глас, който тя разпозна и който идеше откъм задната страна на преградата, разделяща агенцията и представляваща една завеса.
– Баронеса Асерман – каза тя.
– Ах, прощавайте много, баронесо! Моля, седнете. Аз ей сегичка.
Валери Асерман зачака, оглеждайки кантората. В известен смисъл тя бе съвсем гола: маса, две стари кресла, празни стени, никакви папки или други бумаги. Един телефонен апарат бе едничкото украшение и работен инструмент. Въпреки това върху един пепелник имаше фасове от луксозни цигари и в цялото помещение се носеше тънък, деликатен аромат.
Платът в дъното се отмести и се появи подвижният, засмян Джим Барнет. Беше със същия протрит редингот, а възелът на вратовръзката му бе постоянен и при това – отвратителен. Монокълът бе закачен на черен ширит.
Той се завтече към ръката ѝ и я целуна през ръкавицата.
– Как сте, баронесо? За мен е истинско удоволствие… Но какво става? Вие сте в траур? Надявам се да не е нещо сериозно? Ах, божичко, какъв съм разсеян! Сега се сещам… Барон Асерман, нали? Каква беда! Такъв приятен човек, и толкова ви обичаше! Докъде бяхме стигнали с вас?
Той извади от джоба си тефтерче и го прелисти.
– Баронеса Асерман… Така… спомням си. Фалшиви перли.
Съпруг крадец… Красива жена… Много красива жена… Трябва да ми се обади по телефона…
Той заключи с растяща фамилиарност:
– Ами, скъпа госпожо, аз все тъй чакам обаждане.
И този път Валери се смути от това странно лице. Тя не искаше да се представя за жена, скърбяща дълбоко за кончината на съпруга си, но все пак ѝ бе доста мъчно, а и се боеше от бъдещето и от ужасите на нищетата. Бе прекарала две гадни седмици, представяйки си разорението и бедността, сънувайки кошмари, предъвквайки напразни угризения, страх и безнадеждност – посърналото ѝ лице носеше тяхната диря… А сега насреща си имаше някакъв радостен, безчувствен и подскачащ човечец, който май си нямаше и понятие от обстоятелствата.
За да придаде на разговора съответен тон, тя разказа по достоен начин събитията, като се стремеше да не обвинява своя съпруг, и повтори казаното от нотариуса.
– Чудесно! Отлично!… – възклицаваше детективът с одобрителна усмивчица. – Отлично!… Всичко си идва на мястото. Удоволствие е да се наблюдава последователността на тази вълнуваща драма!
– Удоволствие ли? – попита вече с почуда Валери.
– Да, удоволствие, несъмнено напълно споделено от моя приятел инспектор Бешу. Той навярно ви е обяснил?…
– Какво?
– Как какво? Ами възела на интригата, пружината на пиеската! Нали падна голям смях? Как ли се е веселил Бешу!
Във всеки случай Джим Барнет откровено се кикотеше.
– Ей, тоя номер с мивката! Какво хрумване! Впрочем то не е драма, а водевил! Но колко ловко измислено! Признавам ви, веднага надуших същината и като ми споменахте за водопроводчика, незабавно съзрях връзката между поправката на чешмите и намеренията на барон Асерман. Казах си: „Да му се не види, ето ключа от мазето! Баронът едновременно е подменил огърлицата и си е подготвил хитро скривалище за истинските перли!“ Та за него това е главното, нали? Ако просто ви беше отмъкнал перлите и ги бе хвърлил в Сена като пакет без стойност, от който да се отърве, отмъщението би било половинчато. За да бъде то пълно, всеобщо, великолепно, е трябвало перлите да са при него и съответно да са натикани на близко и недостъпно скришно място. Тъкмо тъй е било сторено.
Джим Барнет се забавляваше много и продължи със смях:
– Тъкмо тъй е било сторено според наставленията му и само си представете диалога между простоватия водопроводчик и банкера: „Приятелю, ще погледнете ли отточната тръба под моята мивка? Тя върви до цокъла и наклонът ѝ е почти незабележим, нали тъй? Искам наклонът да стане стръмен, а ей на това тъмно местенце малко ще повдигнете тръбата, та да се получи нещо като туба, в която да бъде при нужда поставен някакъв предмет. Като се пусне чешмата, водата ще потече, ще напълни веднага тубата и ще повлече предмета. Нали разбрахте, приятелю? Да? В такъв случай пробийте стената до тръбата, така че да не личи, с дупчица с диаметър приблизително сантиметър… Ей на това местенце… Прекрасно! Готово! Сега затапете дупчицата с тази гумена тапичка. Стана ли? Отлично, приятелю. Остава да ви благодаря и да уредим нещата помежду ни. Ясно, нали? Ни думица никому. Ще мълчите. Ето ви пари да се качите довечера на влака за Брюксел. Ето ви и три чека, които да осребрявате там, по един месечно. След три месеца сте свободен да се върнете. Всичко хубаво, приятелю…“ После са си стиснали ръцете. През същата онази нощ, когато сте чули шума във вашия будоар, перлите са били подменени, като истинските са се озовали в подготвеното скривалище, сиреч в тръбата! И сега нали разбирате? Баронът е усетил, че свършва, и ви е извикал: „Моля те, чаша вода. Не онази от гарафата… ей от тази“. Вие се подчинявате. Следва възмездие, страховито възмездие, причинено от вашата ръка, пуснала чешмата. Водата потича, отнася перлите, а въодушевеният барон ломоти: „Чуваш ли? Изчезват… падат в мрака“.
Баронесата бе слушала, безмълвна и поразена, и все пак освен жестокостта в тази история, издаваща огромната омраза на нейния съпруг, тя осъзнаваше нещо, което излизаше наяве покрай фактите с убийствена яснота.
– Но вие сте знаели?… – промълви тя. – Знаели сте истината?
– Е как – отвърна той, – нали това ми е работата.
– И не ми казахте!
– Много моля, баронесо, та нали вие ми попречихте да ви кажа онова, което знаех или бях на път да науча, и ме отпратихте малко грубичко. Аз съм си дискретен. Не настоях. Пък и нали трябваше да проверя?
– И сте проверили? – заекна Валери.
– А, просто така, от любопитство!
– В кой ден?
– Същата нощ.
– Същата нощ? Проникнали сте в къщата? В този апартамент? Но аз не съм чула…
– Навик ми е да действам безшумно… И барон Асерман нищо не чу… Така че…
– Така че?…
– За да се уверя, разширих дупката в тръбата… нали се сещате?… дупката, през която са били пъхнати.
Тя потръпна.
– Тогава?… тогава?… сте видели?…
– Видях.
– Перлите?…
– Перлите бяха там.
Валери повтори по-ниско с дрезгав глас:
– Щом са били там, вие сте могли… да ги вземете…
Той прояви детинска откровеност:
– Ей богу, ако не бях аз, Джим Барнет, те щяха да си отидат, както го бе замислил господин Асерман с оглед на предстоящата си смърт, според неговите представи, както ви ги е описал… спомнете си… „Край с тях… падат в мрака… Падат капки…“ Отмъщението му би се оказало сполучливо за жалост. Такава красива огърлица… достойна за колекционери!
Валери не се поддаваше на яростни пристъпи и прояви на гняв, които биха нарушили личностното ѝ присъствие. В този случай обаче бе обзета от такъв бяс, че се нахвърли върху Барнет и се опита да го сграбчи за яката.
– Това е кражба! Вие сте един авантюрист… Знаех си! Авантюрист! Ментърджия!
Младият мъж явно се зарадва от думата „ментърджия“.
– Ментърджия!… Колко чаровно звучи! – прошепна той.
Валери обаче не се укроти. Тя трепереше от гняв и крачеше из помещението, като крещеше:
– Няма да ви се оставя току-тъй! Ще ми ги върнете веднага! Иначе ще се обадя в полицията.
– Ау, колко грозно би било! – възкликна той. – Как може красива жена като вас да проявява подобна черна неблагодарност към човек, проявил и преданост, и почтеност!
Тя сви рамене и заповяда:
– Колието ми!
– Поврага, та то е на ваше разположение! Да не смятате, че Джим Барнет обира хората, които са му оказали честта да се обърнат към него? Ама ха! Та какво би станало с агенция „Барнет и С-ие“, чийто успех се корени тъкмо в репутацията за почтеност и пълната липса на материална изгода? Пукната парица не взимам аз от клиентите. Ако бих задържал вашите перли, щях да бъда крадец, ментърджия. А аз съм почтен човек. Ето я вашата огърлица, скъпа баронесо!
Той измъкна платнена кесийка с прибраните бисери и я постави върху масата.
Поразена, „скъпата баронеса“ сграбчи ценното колие с трепереща ръка. Не можеше да повярва на очите си. Нима бе възможно тази личност да ѝ връща така нейната собственост?… Внезапно тя сякаш се изплаши да не би това да е само красив жест и залитна към вратата, без дори да изрази някаква благодарност.
– Колко сте се разбързали! – възкликна той със смях. – Дори не ги преброявате! Триста четирийсет и пет. Всичките са налице… И този път са истинските…
– Да, да… – промълви Валери. – Зная…
– Сигурна сте, нали? Това са именно перлите, които вашият бижутер е оценил за петстотин хиляди франка?
– Да… същите са.
– Уверена ли сте?
– Да – отговори ясно тя.
– В такъв случай ги купувам от вас.
– Купувате ги от мен? В какъв смисъл?
– В такъв, че след като оставате безимотна, ще бъдете принудена да ги продадете. Тогава можете направо да се обърнете към мен, тъй като ви предлагам повече, отколкото би сторил който и да било… двайсеткратната им стойност. Вместо петстотин хиляди франка ви предлагам десет милиона. Ха-ха! Този път се смаяхте! Десет милиона са си добра сума.
– Десет милиона!
– Точно сумата, на която май възлиза наследството на господин Асерман.
Валери се бе спряла до вратата.
– Наследството на моя съпруг… – рече тя. – Не разбирам връзката… Обяснете ми.
Джим Барнет заговори членоразделно и тихо:
– Обяснението се съдържа в няколко думи. Трябва да избирате: или перленото колие, или наследството.
– Перленото колие… наследството?… – повтори смутено тя.
– Бога ми, да. Както ми казахте, това наследство зависи от две завещания, първото е във ваша полза, второто – в полза на две стари братовчедки, богати като Крез, а май били и злобни като вещици. Ако второто не бъде намерено, валидно остава първото.
Тя произнесе глухо:
– Утре трябва да свалят печатите и да отворят писалището. Завещанието е вътре.
– Вътре е… или вече не е – ухили се Барнет. – Дори ще призная, че по мое скромно мнение вече го няма там.
– Нима е възможно?
– Съвсем възможно… дори почти сигурно… Сякаш си спомням, че през вечерта на нашия разговор, когато дойдох да опипам тръбата на мивката, се възползвах да поразгледам покоите на вашия съпруг. Той спеше толкова дълбоко!
– И сте взели завещанието? – каза тя разтреперана.
– Ами нещо такова. Ей тая драсканица е, нали?
Той измъкна лист, облепен с марки, тя разпозна почерка на господин Асерман и съумя да разчете следните изречения:
„Аз, долуподписаният Леон Жозеф Асерман, банкер, поради някои факти, които тя не е забравила, заявявам, че жена ми не бива да предявява никакви претенции към моето богатство и че…“
Не можа да продължи. Задави се. Покъртена, тя се отпусна на креслото и запелтечи:
– Вие сте откраднали този документ!… Не искам да бъда съучастница!… Трябва волята на горкия ми съпруг да бъде изпълнена!… Не може така!
Джим Барнет се размърда ентусиазирано:
– Ах, каква хубава постъпка, скъпа приятелко! Това е то дългът, да не мислим за себе си, напълно го одобрявам… а не е лек дълг. В края на краищата тези две стари братовчедки не заслужават нищо, а вие се жертвате пред дребнавата неприязън на господин Асерман. Какво?! Само заради някои младежки забежки приемате подобна несправедливост! Красивата Валери да бъде лишена от разкоша, който е нейно право, докарана до безкрайна нищета! Все пак ви моля да поразмислите, баронесо.
Претеглете добре постъпката си и разберете какво означава тя.
Ако изберете огърлицата – нека да няма недомлъвки помежду ни, – ако огърлицата излезе от тази стая, нотариусът със сигурност ще получи утре второто завещание и вие ще бъдете лишена от наследство.
– А иначе?
– Иначе – ни чул, ни видял, никакво второ завещание, оставате си пълна наследница. Десет милиончета са за вас, благодарение на Джим.
Гласът бе саркастичен. Валери се чувстваше, сякаш той я бе стиснал за гушата, беше като някаква безпомощна плячка в хватката на този дяволски субект. Нямаше как да се съпротивлява. Ако не му оставеше колието, завещанието щеше да бъде огласено. При подобен противник всякакви молби бяха безсмислени. Той нямаше да отстъпи.
За миг Джим Барнет влезе в задната част на помещението, оттатък завесата, и прояви безочието да се завърне с лице, намазано с паста, която бършеше по малко като актьор, който се разгримира.
Обликът на чертите му се промени, изглеждаше по-млад, а кожата му бе свежа и здрава. Готовото възелче изчезна и се появи модна вратовръзка. Отлично скроено сако замени стария протрит редингот. Той действаше спокойно, като човек, който няма да бъде разобличен или предаден. Бе уверен, че Валери никога не ще разкаже нищичко никому, дори на инспектор Бешу. Тайната оставаше непроницаема.
Той се наведе към нея и каза със смях:
– Е, струва ми се, че виждате нещата по-ясно! Много добре!
В края на краищата кой ще узнае, че богатата госпожа Асерман носи фалшиво колие? Никоя ваша приятелка, нито пък ваш приятел. По този начин печелите едновременно две битки, като запазвате законното си богатство и една огърлица, която всички ще смятат за истинска. Нима не е чудесно? Нима животът не ви се струва отново прекрасен? Хубавият, пъргав, разнообразен, весел и мил живот, при който човек може да върши всички дребни безумия, подхождащи на вашата възраст?
В момента Валери нямаше никакво желание да върши дребни безумия. Тя хвърли към Джим Барнет поглед, изпълнен с омраза и ярост, надигна се и излезе гордо изправена, крепена от достойнството на светска жена, която се изнизва по неловък начин от враждебна за себе си среда в някакъв салон.
Остави на масата перлите заедно с кесийката.
– И това ми било почтена жена! – възкликна Барнет, като скръсти ръце с благородно възмущение. – Съпругът ѝ я лишава от наследство, за да я накаже за безобразията ѝ… никакво уважение към волята на мъжа ѝ! Писано завещание… и тя го укрива! Има нотариус… изиграва го! Стари братовчедки… ограбва ги! Какъв ужас! Колко хубава е ролята на правдолюбеца, който наказва и поставя нещата на истинските им места!
Джим Барнет бързичко пъхна огърлицата на истинското ѝ място, сиреч в джоба си. После се дооблече, запали пура, сложи си монокъла и напусна агенция „Барнет и С-ие“.