Колкото и поувехнала да е предизборната кампания, напрежението се покачва.
Няма как, време на агитация. Думата сама по себе си подтиква към размишление.
Агитация (agitatio) на латински ще рече: „оживление”, „разбунване на духовете”, „безпокойство”, „неврозност”.
Римляните, явно те са виновни за цялата тази галимация! Кому другиго би хрумнало, вместо да се опъне на открито и се наслади с пълни гърди на мекото слънце, с което Бог щедро е сподобил тези земи, да се впусне като гламав в делата на полиса, сиреч в политиката. Някаква римска болест, ще знаете, е това агитацията: странно усещане, дето все те човърка отвътре и от което няма отърване. Ето и аз сега, обзет от мисли за нея, забождам нос в латинския речник: agito – подкарвам, движа нещо от едно място на друго (какво ви казвам – да нямаш мира!); дразня, подстрекавам, разчепквам, преследвам, мъча…Спирам дотук, че да нямаме среднощни кошмари. В речника мимоходом се съобщава и за съществуването на agitator (онзи, който подкарва някого нанякъде).
Това, струва ми се, е понятно на всички. Кой ли всекидневно не се опитва да ни подкара по правия път! Пускам онзи ден телевизора и нахлуват рой агитации. Като предизборен рояк пчели.
От един клип например разбрах какво някои не искат. ДПС не искат поредния месия-владетел, затова призовават да се сложи край на месианството и да се върнем към истинската демокрация. Добре, назад към демокрацията! Ала за по-голяма убедителност, освен с щедри порции от велеречието на Лютви Местан, клипът изобилства с кадри, на които ясно се откроява месианското присъствие на почетния председател д-р Ахмед Доган. Изглежда се оформя невротичен спор за месианизма на новото владетелско тяло.
От БСП пък искат:„искам да си върна спокойствието”, „искам децата ми да се върнат”, „искам да си върна работата”. „искам достойнство”. Неща, които всеки иска. Въпросът е прави ли нещо в тази насока или пък чака друг да му реши проблемите, примерно чрез клипове.
От плакатите на ГЕРБ (все още не съм гледал техния клип) става ясно, че те единствени май имат нещо: „имаме воля”. Въпросното притежание не може да не буди удивление, но то тутакси се разсейва, когато силният волеви импулс приема набитите очертания на фигурата на Бойко Борисов. Волята за власт е очевидна.
Най-поразяващ за мен обаче си остава клипът на „България на гражданите”, от който Меглена Кунева ме провокира с въпроса: „Не е ли нормално да искаме нещата около нас да са нормални?” Изобщо не съм убеден в това: по-скоро нормално е да искаме отклонението да е в поносими граници. Безумство е да искаш или да смяташ, че можеш да изградиш цялостна „нормалност” – рай на земята. Нормалното и ненормалното, както разумното и неразумното, са двете лица на реалния живот. А непризнаването на този факт със сигурност води до един вид социална евгеника – примерно до исканията за свят от „нормални” без „ненормални” (душевноболни). Без да изземам хляба на експерти като д-р Николай Михайлов, съм склонен да мисля, че нормалността предполага да възприемаш околния свят без илюзии – в едновременната му нормална-ненормалност. Толкоз по темата. А иначе, както разбирам, два автобуса на „България на гражданите” вече са поели от столичния храм „Св. София” към точките на търсената „нормалност” в страната – Самоков, Септември и Пазарджик…
Изобщо, освен болезнената си невротичност, агитацията предполага политически срещи: тяло-в-тяло или очи-в-очи с избирателите. Няма как това да се избегне – изисква го „правото на равното, тайно и всеобщо гласоподаване”, както го обобщава Захарий Стоянов след Освобождението. Политиката е толкова много неща едновременно: дълг към полиса, общо благо, сцепление (контакт) между елита и низините. И не на последно място – препитание на цяла една прослойка агитатори, наподобяващи някогашния римски плебс. С тяхна помощ политиката прониква в периферията, а последната, на свой ред, се заявява в политическия център. Онзи ден например край Софийския университет жена на години ентусиазирано ме запита искам ли да си купя лекарства по НЗОК, по-евтини от 30 % до 70%? Не се усещах болен, та затова само се поинтересувах колко точно по-евтини, че процентната разлика ми се стори голяма. А дамата в отговор радостно ми пъхна в ръката визитни картичка на фигура, известна с веригите си от аптеки, на които фигурираше въпросното „обещание”, че даже и мобилният номер на кандидата. Така й не разбрах, дали за да получи човек отстъпка, първо трябва да му звънне по телефона, но за всеки случай запазих визитката като „веществено доказателство”.
В случая обаче не говоря за „купуването на гласове”, да не си помислите нещо… Имам предвид из-вличането, печеленето на гласове като цяло, за което немалко политическа тела ще трябва доста да се преобразят и потрудят. И така е било винаги. Политикът в агитация следва да е пословично благ и скромен, най-вече да не се големее, иска ли да прекрачи заветния праг на зданието, където „съединението прави силата”. А там вече, каквото дойде… Навремето Петко Каравелов изрично бил предупредил да го уведомяват, дойдат ли хора „по агитация”. Сетне ги приемал с известно закъснение в градинката си, гдето в мръсен шаячен костюм вършел „земеделска работа”. Народен човек, откъдето и да се погледне… Всъщност най-трудно агитацията се е удавала на представителите на големите богаташки фамилии – Теодорови, Грекови, Белчеви. За да влязат в политиката те в градско облекло, ала с навуща и цървули, е трябвало да обикалят от края на XIX век из най-бедните квартали и махали.
Софийският фолклор е съхранил спомена за една наистина легендарна агитация, свързана с името на Христо Белчев. Привечер този известен финансист (сподвижник на Стамболов и съпруг на поетесата Мара Белчева), напуска изискания си виенски дом на улицата, която днес носи неговото име, отправяйки се към кварталната кръчма на ъгъла. Влиза в кръчмата, поръчва евтино вино за всички и сам пие, без да се мръщи – колкото и виното да накиселява. Сетне започва да агитира сбралите се там, като им разяснява програмата на своята партия. И най-вече – обещава им „служби”, щом неговата партия дойде на власт. Събралите се го слушат с внимание, без да престават да се чешат по гърдите. Всички те имат въшки. Изисканият Белчев, без да му трепне окото, стои с тях цяла вечер, осигурявайки си победа в своя избирателен район. А като се прибира вкъщи, не влиза веднага у дома си: Мара Белчева го чака в пристройката (запазена и до днес край красивия столичен клуб), където започва операцията по дезинфекцията. Кварталната мълва пази спомена за това колко пъти са „пустосали” политиката.
Политиката, с други думи, си има своя цена, и който не е в състояние да я заплати, по-добре да не я захваща с нея. Урок, впрочем добре усвоен и от днешните политици. Спомням си как един демократично избран президент се хвалеше, че цялата му предизборна кампания коствала две съсипани скъпи палта на съпругата му и разходи по показното купуване на разни дреболии по крайградските сергии.
Агитацията е дело трудно, даже невротично и болезнено, но пък политически ползотворно (за решилите да се нагърбят с него). На останалите, които нямат сили и желание за подобно „извън-сетивно възприятие”, бих препоръчал албумa E.S.P. на Майлс Дейвис. Защо ли? Защото в разгърнат вариант съкращението на заглавието ни казва точно това Еxtra Sensoriel Perception. И може би неслучайно една от най-известните композиции в албума е озаглавена: „Агитация” (Agitation). Ако не сте я слушали, може да я откриете тук:
(http://www.youtube.com/watch?v=9jFL1KuvSyo).
Уверявам ви: носи нещо от дълбокия дух на „агитацията”.
