0
2793

Азиатският департамент

Толстой за Кавказ, България и Хаджи Мурат

„Лев Толстой в Ада”, фрагмент от фреска в черквата „Храм на иконата „Знамение Богородично”, с. Тазово, Курска губерния. Сюжетът бил изографисан по решение на паството (?) през 1883 г.

N.B. Темата за Азиатския департамент и отношението на Русия към Изтока и България като част от него съвпадна с датата 6-ти септември съвсем случайно. От друга страна…

След като разгледахме „азиатската” политика на Европейския департамент на руското Министерство на външните работи, да видим сега и „европейската” политика на Азиатския му департамент. Кавичките в случая не са граматически, а политически. В сравнение с Русия, Европа е място на отворените общества, докато политиката на Русия на Изток неподражаемо съчетава „отваряне” чрез модернизация, и едновременно с това „затваряне” чрез централизирана командна система.

Да вземем за пример относително познатото: нашата собствена история. В постосманска България Русия не опитва да въведе примерно своя „изконно руски” дворянски институт, а онези свои институти, които е възприела (в историческото неотдавна) по европейски образец: армия, администрация, здравеопазване, образование. Създадената от Русия българска държавност започва да действа като мощен модернизационен фактор. Тази модернизация трае обаче само първите години на новата държава и води до осъзнаването, че европейски институции е по-добре да се копират направо от Европа и същевременно, че за това е може би вече късно. Защото обрусените „европейски” модернизации, белязани от руската свръхцентрализация на властта, мигновено възпроизвеждат в България и руското чиновническо раболепие и рушветчийство, чудесно пасващи на заварените „робски” стереотипи. Новопроизведеното от „руската” модернизация чиновничество веднага издига защитен вал срещу всякакви опити за следващи „европейски” модернизации и впоследствие се оказва идеален фундамент за надграждане на съветската командна система. И днес виждаме как жънат антиевропейски победи родните чиновници – уж-съдии, уж-лекари, уж-учители, уж- и др. И тихомълком ръкопляскат на Путин. Но това е вече отклонение, може би.

Само може би, защото нали и днес в Путинова Русия мнозина приятели на суверенната демокрация жалят, че навремето император Петър І се полъгал по западното образование и объркал главите на руските елитни деца. Това им създало комплекс към Запада, защото, образовани по западному, в Русия те продължавали живота си по източному. И този комплекс, видите ли, се преодолявал единствено с военни победи срещу Запада. На Изток Русия също воюва и побеждава, но без комплекси. Защо комплекси там няма, сочат следните главни характеристики на руската източна политика:

1. На Изток Русия действа като относително модерна държава, сравнена именно с преките си съперници – Османската империя и кавказките пара-държавни формации;

2. В общия случай това ѝ дава възможност да действа като силен противник срещу слаби. На Изток дори пораженията на Русия потвърждават силата на модерността: именно подкрепата на модерните Англия и Франция помагат на модернизиращата се по-бавно от Русия Османска империя да победи в Кримската война (1856); а две поколения по-късно, през 1905, катастрофите при Цушима и Порт Артур показват, че Япония се е модернизирала по-бързо от Русия. (Победителят при Цушима, адмирал Того, е учил морско дело в Англия и математика в Кеймбридж; Япония купува английски бойни кораби и т.н.) През 1905 г. случаят е сравнил по загадъчност „загадъчната руска душа” със „загадъчната японска душа” и японската се оказала „по-загадъчна”!

3. Русия разбира Изтока. Това разбиране е огледално на неразбирането ѝ на Запада, поради което Западът трябва да бъде побеждаван и отблъскван. А Изтокът трябва да бъде побеждаван и присъединяван;

4. Това разбиране се основава на преживяване на идентичност с Изтока. (Стана дума, че западнообразованят руски елит живее по източному.)

5. Тази идентичност, на свой ред, допринася завоюването на Изтока да се преживява като легитимно: взимаме си своето. Това очевидно е важно за руснаците, „и преди, и сега”. Неизбежно ни идва наум пошличкото: „Курица не птица, Болгария не заграница!”, с което по соцвреме съветските соцтуристи се бореха да не се комплексират от по-западноизглеждащата България. След Крим обаче тази само леко обидна соцпошлотия придоби зловещ путински обертон.

Както и за Запада, всички основни характеристики на руското отношение към Изтока можем да открием у Лев Толстой – в Кавказкия му цикъл, и най-вече в повестта Хаджи Мурат. Но да започнем от една важна съдържателна разлика: към политиката на Империята на Запад Толстой е апологетичен, към политиката ѝ на Изток е критичен. От друга страна, апологията му е цялостна и непротиворечива и затова се помества в едно произведение; а критиката носи всички противоречия на западнообразования източен човек, затова пълната картина трябва да си композираме от няколко релевантни Толстоеви творби. Апологията във Война и мир се изгражда върху дихотомията зло-добро, Запад-Русия, а критиката (в Хаджи Мурат и под.) се основава на трихотомията Запад-Русия-Кавказ и моралната оценка е по-сложна: Западът е безспорното зло, Русия е спорното зло, а Кавказ – спорното добро.

Кавказ е спорното добро, защото е „природен” – днес бихме казали „екологичен”, – което за Толстой е чудесно; но като самата природа, Кавказ е силов, поведението е продиктувано от силата, събитията са резултат от силов сблъсък; насилието буквално цари и това за Толстой не е добро.

Западът е безспорното зло, защото е „културен”, което за Толстой означава „неприроден”, а то, на свой ред – „нечовешки”. Човещина има само в природното и западната култура е тотално отхвърлена на морално основание. Ще отбележа, че Западът не присъства пряко, а само доколкото като „Запад” се държи Русия; но Толстой отрича тази Русия по същия начин, по който вече е отрекъл Запада.

Русия е спорното зло. Зло, защото на Кавказ Русия носи злото на Запада, със сила разрушава и природата (сече горите), и човешкото битие (убива хората и руши домовете им), и лъже (себе си и света), че носи цивилизация и напредък. Но Русия не е само злото, защото тя има шанс да се промени и да стане като Кавказ! Защото под западната кожа, руската плът и кръв е източна. Изтокът е ние! – това е изходната точка на Толстоевото послание. Взаимоотношенията Русия-Кавказ дават на руснаците шанс за нова самоидентификация – шанс да станат себе си.  И това е възможно, защото Толстой го е видял лично, когато е живял при казаците като участник в кавказката война, и го е описал в автобиографичната си повест „Казаци”. Този руски аристократ и нисш боеви офицер е приел, че вижда как „търкането” о кавказците олюпва от казаците тяхната фалшива „руска цивилизованост”, защото това е цивилизацията на крепостния селянин.  И в резултат казакът става човек на храбростта, на широтата, на личната инициатива и достойнството, казакът става „не-мужик”.

Казакът по инстинкт по-малко ненавижда джигита-планинец, който е убил брат му, отколкото войника, който живее у него, за да брани станицата му, но който е опушил с тютюн неговия дом. Той уважава врага-планинец, но презира чуждия нему потисник-войник. Всъщност руският мужик е за казака някакво чуждо, диво и презряно същество (…) Гиздавото си облекло казакът е изработил по подражание на черкеза. Най-хубавото оръжие се доставя от планинеца, най-хубавите коне се купуват и крадат пак от тях. Младият юначен казак се перчи със знанието си на татарския език и напие ли се, дори и с брат си говори на татарски.[1]

Заради същите качества Толстой възпява и Хаджи Мурат. Историческият Хаджи Мурат е аварски мюсюлмански воин с редки умения и късмет, който на няколко пъти минава ту към руснаците, ту към главния им противник имама Шамил; фактът, че Шамил е обявил „свещена война” не го спира да му измени. Когато научава за последното преминаване на Хаджи Мурат на руска страна, Толстой нарича това в дневника си „подлост”. Но години по-късно променя оценката си и неговият литературен герой Хаджи Мурат е представен като въплъщение на свободния, честния, достойния – на цялостния човек, несравнимо по-морален от честните чиновници – руските офицери и аристократи, с които е принуден да общува. (Между другото, в последното му бягство той е убит от руснаците, обезглавен, а главата му е „доставена” в Петербург. Това варварство е извършено през 1851 година, но черепът му и до ден-днешен е в т.нар. Кунсткамера – основаната от Петър І колекция на игри на природата и други любопитни предмети. От години потомците на Хаджи Мурат искат да погребат този череп при костите му, искал го е дори главата на Чечения и свръхпутинов човек Рамзан Кадиров, но въпреки това „модерна” Русия и днес не си дава дивашкия трофей.)

Империята явно споделя идеята на Толстой за близост с Изтока, но нейната изходна точка е формулирана малко по-другояче: не „Изтокът е ние”, а Изтокът е нашето! От което следва, че ако случайно нещо там не е наше, това е грешка, то трябва да си стане наше!

Да погледнем пак османска България като част от руския Изток: сещам се за един друг млад руски аристократ, доброволец в Руско-турската война, който пише (документално) как питал войниците във влака към България знаят ли за какво ще се бият, и очаквал да чуе нещо за братята славяни-християни; но след дълго мълчание най-отвореният войник рекъл: „Турците нещо се разбунили…” (Что-то турки бунтуют). Войничетата отивали просто защото ги водели, по заповед, а отговорът разкрива разбиране за полицейска функция: „освободителната война” за масата непосредствени дейци се оказва акция за опазване на имперския ред в нашенско. Дали са в Шамиловия Кавказ, дали в Османската империя – те са си все у дома!

Но в България редовна имперска армия се сражава срещу редовна имперска армия. На Кавказ редовна армия се сражава против хора сравнително малко и зле въоръжени, възприели по неизбежност партизанска тактика. Кавказката война трае близо половин век (1817-1864) и след (малко) проби и (много) грешки Русия също по неизбежност стига до единствения ефективен отговор: тактиката „изгорена земя”. Но Толстой не мисли тактически, той няма да признае ефективност, ако тя не е основана на човещина. Човещината не се изчислява, тя се преживява и съпреживява, а Толстой лично е участвал в руски набези против планинските аули. Затова в Хаджи Мурат той разказва като очевидец.

Войската влиза в селото, от което повечето жители са успели да избягат. Малцината заварени биват избити до крак – старци, деца; после телата биват аранжирани така, че да ужасят оцелелите. Джамията е осквернена – зацапана с нечистотии. Единственият кладенец е неизползваем – пълен е с фекалии. Плодните дървета са изсечени, къщите – разрушени или изгорени. След оттеглянето на войската избягалите се връщат и решават да се присъединят към свещената война и да се бият до смърт. „Никой не продума за някаква омраза към руснаците. Чувството, което изпитваха чеченците до един, мало и голямо, беше по-силно от омраза. Това бе не омраза, а непризнаване на тия руски кучета за хора и такова отвращение, погнуса и недоумение пред нелепата жестокост на тези същества, че желанието те да бъдат изтребени, както желанието да се изтребват плъхове, отровни паяци и вълци, бе такова естествено чувство като чувството за самосъхранение.”

В българската следосвобожденска традиция такова поведение се нарича „зверства” и е постоянен атрибут на „турците”. Тези думи на Толстой внасят обаче известен дисонанс (който вероятно ще остане недостъпен за много уши). В този контекст вероятно можем да си обясним и защо Толстой е против Руско-турската война, в резултат от която България в крайна сметка мина от Азиатския департамент в Европейския. Както знаем от Ана Каренина, той не споделя славяно-християнските пропагандни мотиви; а в писмата си скърби за погнатите на бой и смърт селяни – руснаци и турци.

С това си отношение Толстой е част от малко малцинство; но с отношението си към Кавказ той е член на малцинство от един човек. За Кавказ дори руската „фрондираща” опозиция е солидарна с придворната позиция. Като декабрист Бестужев-Марлински е изпратен принудително редник на Кавказ, но един от литературните му герои, полковник, „възпитава” един кавказец както Робинзон своя Петкан. Не друг, а либералът, поет и дипломат Грибоедов не поставя под съмнение завоюването на Кавказ, само иска Кавказ да бъде експлоатиран цивилизовано, затова предлага на Империята (1828) да създаде „Руска задкавказка компания” по схемата на западноевропейските Остиндийски компании от началото на ХVІІ век. Толстой съзнава самотността си, затова решава повестта да бъде дадена за публикуване едва след смъртта му; затова и в първата ѝ публикация в имперска Русия са цензурирани острите места, а цялостния текст излиза за пръв път в Западна Европа. Затова и един днешен кавказец, професор, приобщен към днешния руски елит дебело подчертава в скорошно интервю, че в Русия Толстой е уникален в своето отношение към Кавказ. Като знаем какво е масовато отношение към другостта в днешна Русия, можем да разберем защо в началото на Чеченските войни критичната руска интелигенция е започнала да препрочита Хаджи Мурат. Както и защо, намирайки там точната морална позиция, не намира практическата политическа позиция, от която могат да се решават проблемите. Не защото са днешни, а защото са същите както и по Толстоево време. Моралността винаги подтиква към решаване, но никога не е решение.

Толстой, моралист и хуманист, вижда жестокостта от двете страни, но безусловно подкрепя слабите против силните. И в Руската империя, и в Съветския съюз, и в Путинова Русия оценката на такова поведение е една: авторът на Хаджи Мурат е родоотстъпник и национален предател. За сметка на това авторът на Война и мир е гений и национална гордост! Такова мислене очевидно е създадено, за да не вижда подобни противоречия.

Но „националният предател” Толстой отива и по-далече: към отродителското си действие той прибавя и обида. Защото именно Хаджи Мурат е описан не като вероломен разбойник, а като рицар на личното достойнство. Оказва се, че за Толстой е свръхважно да убеждава сънародниците си, че личното достойнство е свръхценност, която не може да бъде надценена. Ценност всеобща и всесилна, безусловно по-важна от живота. Това е не казано, то е показано на читателя, онагледено е от велик писател, при това многократно – белким читателят проумее посланието. Очевидно Толстой има съмнения в схватливостта на руската аудитория, колчем се заговори за лично достойнство. Е, как да не се обиди руският патриот!? В днешно време щяха да „посъветват” автора да емигрира, по съветско щяха да го убият; в неговото време само са го държали на полицейски отчет, следили са го и са чакали няма ли Императорът да даде знак. Когато го погребвали, униформените полицаи били сравними по брой с опечалените; при колениченето, някой креснал „Полицията – на колене!” Те коленичили. Щастливи дни в навечерието на Първата световна война и втората Руска революция.

Интересно, къде в този западно-източен контекст Толстой би поставил България? Дали би отсъдил, че ако беше останала „в Изтока” като част от Османската империя, България щеше да съхрани личното достойнство на чадата си? Като Кавказ? Едва ли. България – и преди 1878 г., и подир това – за Толстой вече би била прекалено „омърсена” от модерността, за да може да ражда характери с целостта и достойнството на Хаджи Мурат. Жалко, разбира се, защото историческият опит ни сочи, че хора с лично достойнство се формират и живеят много по-успешно в модерността, отколкото в предмодерните, квази-природни общества. Макар че наистина, българската майка юнашка не роди много от тоя вид.

Но нали и Хаджи Мурат, човекът на личното достойнство, дори на Кавказ не е масово явление?

На главната страница: Григорий Гагарин, Хаджи Мурат на фона на село Хунза, 1848 г.

–––––––––––-

[1] Лев Толстой, Казаци (Кавказка повест), вж. Събрани съчинения в четиринадесет тома, том 3: Повести и разкази, превод Георги Константинов, Изд. Народна култура, София, 1956 г.