0
752

Аз, актьорът

По повод на петото издание на „Следата“ (8–9 май 2018), Националния форум за най-младите в театъра, инициатива на НБУ

Снимки авторката

Иска ми се да започна с някакъв изумителен и впечатляващ цитат, но няма да го направя. Цитатите са временни и имат тази способност за малко да ни карат да се чувстваме безсмъртни и забелязани. Никога няма да забравя първите дипломни спектaкли на актьори, които съм гледала – имаше такъв дух на сцената, такава непозната за мен младежка дързост и тоталност, че тогава повярвах в безсмъртието на тази професия. Неистово го повярвах и въпреки че във времето и с различните ангажименти тази вяра менеше своите натрупвания, аз все още съм на онова място и усещам фундаменталността, с която младият актьор присъства – все още търсещ, все още „прекалено играещ“, пламенен и максимален в желанието да се себеизрази. Правя лек реверанс към департамент „Театър“ на Нов Български Университет. Няма да крия, че лично аз, като възпитаник на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, бях предубедена към образованието за актьори в това учебно заведение, както и в ПУ, колежа „Любен Гройс“, ЮЗУ. Животът дава случаи човек да прескочи някои свои предразсъдъци и в това преоценяване на ситуацията се крие истинското усещане за промяна. За мен вече няма значение къде е завършил един актьор, ако в него откровено си проличава импулсът за театър.

„Предложение“, постановка Ева Волицер

Поводът за тези емоционални думи е Националният отворен форум „Следата“ – своеобразен театрален фестивал, който в рамките на два дни показва спектакли на студенти, учещи актьорско майсторство – дипломанти или все още учещи. „Следата“ е иницииран по идея на доц. Възкресия Вихърова преди пет години с цел да се обърне внимание на всичко онова, което се ражда на сцената още в процеса на учене.

Тази година бяха представени четири дипломни спектакъла, напълно различни един от друг, в които си проличаха амбицията и желанието на студентите да бъдат въвлечени и тренирани в различни видове език за театър – танц, звук, ритуал, антропология, психология, комедия. „Гилгамеш“ и „Рибарски свади“ на Елена Панайотова, „Мечка“ и „Предложение“ на проф. д-р Ева Волицер, и „Ние, Гераците“ на доц. Снежина Петрова показаха различни качества и най-вече позволиха на актьорите да търсят начини да се изразят в различни жанрове, похвати и стилове. Разбира се, не всички опити бяха успешни и завършени, но именно в това е провокацията – да се даде едно базисно поле за подбудата на актьорското въображение и после то да се развива в многообразните посоки на собствената си логика.

Основен организатор и вдъхновител на петото издание е проф. д-р Ева Волицер, а помощници феи до нея неизменно са талантливите актриси гл. ас. Ася Иванова и гл. ас. д-р Антоанета Петрова, които аз помня от „Домът на Бернарда Алба“ на Елена Панайтова. Няма да разказвам за организацията и вниманието, което беше отделено на всеки гост, професионалното отношение и точността, чувството, че си на едно друго ниво, на което нещата могат да се случат нормално. Друго тук е важно. В миналите си издания фестивалът е бил насочен към представяне на всички висши учебни заведения с изучаване на „Актьорско майсторство“, а тази година акцентът са студентите на НБУ и тяхната реализация на „театралния пазар“. Прожекторът беше насочен, освен към лицата на младите актьори, към една болезнена за всички тема – реализацията на завършващите, и първата стъпка към дискутиране на този проблем – поканата към директори на театри да присъстват на Форума и срещата им с някои от студентите под формата на дискусия „Директорите говорят“. Присъстваха Ириней Константинов (Театър „София“), Александър Галперин (Драматичен театър „Никола Вапцаров“–Благоевград), Гълъб Бочуков (Театрално-музикален център–Кърджали), Тодор Мадолев (Театрално-музикален център–Разград), Биляна Петрова (Драматично-куклен театър „Иван Радоев“–Плевен), Орлин Дяков (Драматичен театър „Сава Огнянов“–Русе), Златина Станева (Драматично-куклен театър–Силистра), Димитър Димитров (Драматично-куклен театър „Васил Друмев“–Шумен), Петър Петров (Драматичен театър–Търговище), както и Лео Капон, преподавател в департамента по театър в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“.  

„Гилгамеш“, постановка Елена Панайотова

Аз лично бих се изплашила от заглавие като това. Директорите говорят! Разбира се, те споделиха много и ключови факти от живота на театъра, доколко и как е възможно да се реализират днешните студенти, особено скоро след завършването им. Споделиха романтично, че те винаги са подкрепяли младите и се стараят трупите им да притежават онова разнообразие от възрасти и таланти, от което има нужда всеки театър. Ириней Константинов направи най-дългото и разпалено представяне на темата за реализацията. Оцених в неговото изказване най-вече искреността по отношение на усещането, че си на най-горещата точка на вселената – „хем си се прецакал“, хем друго не можеш и да си помислиш да правиш. Наистина при някои млади актьори това е точката на нажежаване. Особено ако заговорим за работа в провинциален театър. Тук засягаме един по-сериозен и болезнен проблем – нежеланието на много от завършващите да работят извън София. Ето защо тази среща не беше просто добре организирана дискусия, в която да се кажат важни неща по един хубав и умен начин. Всички сме ходили на такива срещи, след които нищо не се променя и понякога се чудиш защо въобще се организират. Хареса ми как пред младите студенти беше направено едно професионално и абсолютно честно разбиване на схемата – софийският театър е престижен по дефолт, но в по-малкия град шансът да развиеш освен актьорско майсторство и воля, търпение, упоритост е голям и е от значение. Няма какво да се лъжем – и в големите театри, и в малките, и в столичните, и в провинциалните задължителните комерсиални заглавия присъстват. Както присъстват инерцията, мързелът, рутината, суетата, повтарянето на репертоарни хитрини, възрастни актьори, на които не им се разбира, млади актьори, които не използват добре словото, режисьори, които си правят всичко сами, липсата на добра драматургия. Проблемите са познати и са навсякъде. Но тук, на тази среща, се случи нещо хубаво и различно, било то и с деликатен нюанс на суровост – директорите споделиха в прав текст от какво имат нужда, кога евентуално ще търсят актьори, какви актьори им трябват, какво предлагат. Получи се интересен дълъг директорски монолог относно спецификата на актьорската професия и състоянието на театрите в момента, който бе прекъснат от уверен и красив момичешки глас: „Но ние как да се справим с коментарите, които често чуваме: „О, тя е провинциална актриса!“, как да задържаме нашата мотивация?“ Разбира се, някой ѝ отговори доста мъдро, през опита на човек, който е бил задължително разпределян при завършването си. Мотивацията е в твоята лична интуиция да играеш, в необходимостта ти да правиш именно това. Перифразирам, не помня точните думи. И ето за какво си мисля – как стигна дотук българският театър, че талантливи млади хора, които видимо показват качества на сцената, да се излагат на опасност да не играят, само защото не искат да ходят извън София? Не искам да развивам исторически хипотези, да наблюдавам политическата ситуация и да коментирам безкрайните реформи и пиеси на абсурда, това вече някой друг го е направил. Но аплодирам подкрепата и липсата на суетност пред собствените студенти на Ева Волицер – тя изрази мнението си по време на разговора, че истината е в работата на актьора над себе си, в неговата устременост и луда инатост, в което прозираше повече човешкото отношение, отколкото типично преподавателското. Защото актьорската професия изисква този див човешки наивизъм, но и готовност за лични апокалипсиси, за склонност към метаморфози и устояване на климати, на които не си свикнал, справяне с лошо време без необходимата екипировка.

После гледах спектакъла „Ние, Гераците“ и се оказа, че същият уверен и красив глас е на момиче, което присъства доста талантливо на сцената и има хоризонти да се развива интересно в театъра. И се запитах – не трябва ли да се правят по-често такива откровени срещи, в които илюзиите биват разбити, а преосмислянето на професията се превръща в нещо, без което всеки замечтан артист би останал просто замечтан? Не сме ли длъжни ние, които работим в театъра, по-често да заменяме думата „оцелявам“ с някои по-обективни, но и неумиращи думи. Като „устремявам“, например.