Начало Идеи Аз мразя, ти мразиш
Идеи

Аз мразя, ти мразиш

8986
Сабах Джавед, „Омраза и болка“

Върти се, върти се колелото на омразата, движи дните ни, измерва живота ни. Ако успееш да се откопчиш от това перпетуум мобиле, ставаш наивник в очите на мразещите. Наивник или циник? – това са двете възможности в свят, в който нищо не може да се докаже, защото фактите нямат значение.

Срещам го всеки ден, със сигурност и вие. Познавам го по утайката в погледа, по чугуна в интонацията, по лепкавото чувство, че съм докоснала нещо, от което трябва да се измия след разговор с него. Мразещият човек. Според Библията – ближният ми. Този, когото трябва да обичам като себе си. Но той е по-близо до пропорцията на това небесно указание – мрази ме, както мрази себе си. Само че не го знае. А аз трябва да му простя седемдесет и седем пъти по седем. Понякога успявам да простя веднъж, рядко два пъти, не помня да съм стигала до три… Той е моето изпитание. Вече не си правя илюзията, че ще взема този изпит, той става все по-мощен, все по-просторен, все по-неуморим. Той расте, гледа ме от всяка посока, в която се обърна, навсякъде е. Като че ли живеем в свят от огледала, в който мразещият човек се отразява многократно.

Приближавам се до огледалото и виждам себе си. И осъзнавам недопустимото допреди миг – не се отличавам много от него. От омразния ми мразещ човек. Познавам очите му и, когато мисля за него, виждам същия поглед в моите очи. Аз го мразя. Аз също съм мразещият човек. Ние с него сме еднакво заразени. Ние сме като маймуните от оня остров, където една маймуна започнала да мие във водата сладките картофи, преди да ги яде. Видяла я друга маймуна и започнала да прави същото. После трета, четвърта… Когато сто маймуни започнали да подражават на първата, изведнъж всички маймуни на острова, дори онези, които били на разстояние и нямали представа за нововъведението, започнали да мият сладките картофи и едва след това да ги ядат. Някой е бил стотната маймуна. Познавам един, на когото много би му отивало да е толкова знаменит маркер, но може би стотната маймуна съм самата аз.

Или пък не – не сме като маймуните. Като краставички сме. Свежи и сладки, но някой ни поставя в буркан със солена вода и врътва капачката. И ние ставаме кисели. Няма как да не станем, след като сме потопени в солената вода, която е всичко наоколо – разговорите, които водим, новините, които гледаме, гневът, който кипва у нас по седемдесет и седем пъти на ден… При това със скорост, която до оня ден не сме и предполагали, че ще превърта живота ни до шеметно виене на свят, до желание да повърнем хора, думи, картини, случки. Но не ни и минава през ум да счупим буркана, да изкрещим името на тези, които осоляват водата, ние сме просто едни кисели човеци, приели, че съдбата им е да попаднат в нечия чиния за гарнитура. И примирили се, че това е винаги било и все така ще бъде, че където е текло, пак ще тече.

А може би сме мизантропи, това звучи по-симпатично, философско някак. Няма го камшика, който свисти в думата мразя. Мизантропът е мислител, герой в литературата, основоположник на философски школи. Той е отдръпналият се от хората и обществото човек, надменно презрял другите. Пасивен е. Ето в тази дума „пасивен“ се препъва вероятността да минем за мизантропи. Мразещият човек не е пасивен, точно обратното. Той е ненаситен на поводи, които му помагат да се самозахранва с омраза. (Ето, знаех си! Видяхте ли колко струват? Аз казвах ли ви, че не са стока!) Мразещият човек много често е прав. Той предрича най-лошия изход и това обикновено се сбъдва, особено тук и сега. Мразещият човек е съвременният Нострадамус. Сбъдването на лошите му прогнози притуря още повече сол в онази вода. Върти се, върти се колелото на омразата, движи дните ни, измерва живота ни. Ако успееш да се откопчиш от това перпетуум мобиле, ставаш наивник в очите на мразещите. Наивник или циник? – това са двете възможности в свят, в който нищо не може да се докаже, защото фактите нямат значение. Това са двете крайности в избора ни – в единия край е наивността, в другия цинизмът, а между тях – планини от непримирима омраза. 

Хейтър повече приляга на мразещия човек, колкото и да сме против ненужните чуждици. Нямаме ли си своя дума, та присвояваме чуждата? Имаме си. Само че между „хейтър“ и „мразещ“ има нюанс. Точно какъвто при „убиец“ и „килър“. Килърът е поръчковият убиец, платеният. Той не е просто убиец в изблик на гняв, от ревност или друга черна човещинка. Килърът върши работа, професионалист е. И хейтърът е превърнал омразата в професионално занимание. Или поне мрази с професионално умение. Не защото няма друга работа, а защото това е основната му работа. Тя е фон на всичко останало. Тя крепи мразещия, дава му енергия, оправдава го в собствените му очи, поддържа легендата му, че е прозорлив/справедлив/почтен и всичко останало, което иска да е истина за него. Омразата е скафандърът, който го опазва от аргументите на другите, чуждите, враждебните. Не че аргументите имат значение, мразещият вярва не на фактите, а на онова, което подхранва неговата омраза. Защото какво е той без омразата си, без скафандъра на цинизма? Един беззащитно лутащ се човек в пустиня от думи.

Само от едно се опасява мразещият човек – да не би да си даде в миг на внезапно просветление сметка, че омразата към другите го спасява от омраза към себе си. Че целият е олицетворение на самощадящо компенсаторно отношение, както биха казали психолозите. Колко по-лесно, по-малко раняващо е да мразиш некадърния според теб ближен, вместо некадърника в себе си. Как утешително е да намираш оправдание за своето неможене, като обвиняваш другите, че завиждат и затова не те признават. Колко по-малко болезнено е да ритнеш този, който ти напомня на теб самия, защото иначе трябва да изриташ себе си.

Така се раждат най-лесните колективни омрази. Към ромите – защото са олицетворение на нашето несправяне с живота. Към евреите – които са боксова круша за всеки и за всичко според исторически митове и съвременни конспирации. Към гей хората – защото те може да са талантливи, умни, постигащи и на всичкото това отгоре и добри хора, но не са правилни като нас. Към хората с увреждания – защото се пречкат и ни напомнят, че им дължим пригодена за тях околна и социална среда, тъй като природата се е отнесла щедро към нас и скъпернически към тях. Към възрастните – защото все още не сме станали такива, към младите – защото вече не сме такива. Не, не описвам нацистката идеология, описвам обикновената омраза, която дишаме, в която плуваме, с която се храним всеки ден.

Вече чувам: точно това ли трябва да си говорим в тези дни? А кога, ако не преди рождеството на Обичащия? Как можем да бъдем обичащи, ако точно в тези дни не си дадем сметка колко ни опустошава омразата?

Веселина Седларска е родена в Стралджа през 1954 г. Завършва средното си образование в гимназия с преподаване на английски език в Пловдив, следва журналистика в Софийския университет. Заминава за САЩ, където специализира журналистика. Има дългогодишен опит в медии като „Труд“, „Стандарт“, „Тема“, работила е за радио „Свободна Европа“, за сайтовете „Клуб Z” и „Редута”. Автор е на книгите „Кладенецът“ (2016), „България за начинаещи: Джаз от сюжети и портрети“ (2017), „Депресията ме обича“ (2018), „Гладни сърца“ (2021).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display