1
1348

Аз сам си избрах…

„Цветя от края на 80-те . BG рок (история/поезия)”, Румен Янев и Емил Братанов, изд. „Парадокс”, 2014 г.

CVETYA OT KRAYA NA 80-te_korica3

„Цветя от края на 80-те[1]. BG рок (история/поезия)” е впечатляващото издание на „Парадокс”, което не просто всеки ценител на рока трябва да притежава. Всеки от нас, който иска да не забравя една епоха, белязала съдбата на две, че и три поколения, всеки, който иска да знае повече за нея, би трябвало да прочете тази книга.
Великолепно издадена, с множество снимки, с текстове на емблематичните български рок парчета от това време, книгата, чрез авторските текстове на Румен Янев и Емил Братанов, с издателското, журналистическо и редакторско участие на Доротея Монова, наистина изгражда историята на българския рок. Материалите в нея са обособени в няколко глави, принципът е жанрово-естетически, много добре намерен подход, който да събере и обособи толкова различно съдържание.

Започва се с „Твърдо” и тук, разбира се, се срещаме с „Ахат”, „Ера”, „Ер малък”, „Дисонанс”, после следва „Пъстро” с „Кале”, „Ревю” с Милена, разбира се, а също и с „Контрол” и „Джендема”. Когато кажем „Тъмно” – няма как да не се започне с „Нова генерация”, да не се говори за тъмни, виолетови и „мъртви” поети. Четвъртата част – „Елегантно”, събира групи като „Атлас”, „Клас”, „Субдибула” и др. А „Блусарско”-то е представено чрез Георги Минчев, Дечо Чипилов, Буги Барабата, Васко Кръпката.

Всички герои от тази книга обаче могат да бъдат обединени в едно – те са поколението, което ясно произнесе своята присъда над тоталитарната система и което е неразривно свързано с политическите и социални промени в България в края на ХХ век. Талантливи творци – поети и музиканти, които силно заявиха себе си, създадоха творчество, което и днес е образец за младите, идващи след тях.

Прочетете откъс от книгата.

 

За задния двор, цветята и епохата

 

Румен Янев

През втората половина на 80-те години младите рок банди в България достигнаха своята критична маса и в края на десетилетието избухнаха като фойерверк. Многоцветен, ярък и запомнящ се. Ние, неколцина журналисти, малко или повече по-възрастни от невъздържаните хлапаци, ги следвахме по петите и в един момент се превърнахме в неразделна част от този шумен цирк, създаващ суматоха в различни кътчета на притихналата в тревожно очакване балканска страна. Половината от нас отпътуваха – едни надалеч, други към вечността, и затова ние тримата с Доротея и Емо решихме, докато можем, да довършим започнатото тогава и да допишем своята рок журналистика, събирайки в една антология най-силните според нас послания на Второто българско рок поколение. В онези години Емо Братанов правеше заедно с Антон Митов и други свои колеги от програма „Христо Ботев“ на БНР предаването „Как си ти“, в което инсталира своя „Блек Топ“ и пръв от радиожурналистите в България пусна от касети демо записи на млади банди, неодобрени от вездесъщата по това време Комисия. Малко по-късно скова „Музикална кутия“ и на практика създаде първото рок радио в България. Горе-долу по същото време ние с Доротея пък участвахме в раждането на първото българско рок списание – „Ритъм“, и някак си естествено се приобщихме към гилдията, която започна да се събира всеки ден по обед при Синьото кафе под стадион „Дружба“ (днес „Юнак“). От онази ритъмска банда към небесните рок сцени вече отпътуваха бащите ù – Чавдар Чендов и Стефан Станчев и най-палавият ù син – Цветан Милев. Ние с Дори посвещаваме тази книга и на тях.

Уточнявам тези подробности, защото всеки от нас има своя поглед към времето и събитията. Има свои спомени и свои забрави. Има свои любимци и немалко пропуски в личните си наблюдения. За това и всеки от нас пише своето встъпление към Антологията. А всеки от вас, които в момента я четете, може да допише публикуваното тук, защото нямаме никакви претенции за изчерпателност. Единственото ни желание е да оставим върху хартиен носител част от тази история, пък дори и тя да предизвика своето дописване от други хора и с други герои. Единствената претенция, която си позволявам е, че в нашата журналистическа област ние сме едни от първите и всичко, описано тук, е станало пред очите ни. Затова и съм убеден, че със съставянето на този сборник и с написването на някои от обяснителните тестове в него, ние изплащаме дълга си към онези музиканти и поети, които тогава ни накараха да повярваме, че можем да летим. И към колегите си, с които правихме това заедно.

 ***

Към края на 80-те надигнаха глас и русенци, „методично“ обгазявани от химическия комбинат в Гюргево, роди се Клубът за гласност и демокрация и екологията се превърна в политически фактор. На този исторически фон младите български рок банди запяха мощно своята „Ода на неизбежната промяна“.

Векът постепенно си отиваше. Старите табута се рушаха. Замириса на изгоряло, както се изразяваше един стар Щурец, но този път гореше инсталацията на системата. И в проветряването на околното пространство активно се включиха момчетата с китарите. Там някъде наблизо бяха момчетата от „Клас“ и „Оказион“, а в сенчестата страна на тротоара вървяха „Нова Генерация“ и производните от нея проекти на Митко Воев. На моменти всичко това бе заглушавано от пронизителните послания на Милена и ритмичната пулсация на „Ревю“. Най-общо това бе новата вълна на българския рок. А в него най-шумни бяха „Ахат“, „Ера“, Конкурент“, „Контрол“ и още няколко кандидат-метъл банди. На всичко това пригласяха Васко Кръпката и неговият „Подуене блус бенд“, Тони Чембъра и „Монолит“, Буги Барабата, Камен Кацата и незабравимият Гошо Минчев с неговите „Стари муцуни“. Старите кучета също надигнаха глас и шашнатият от неочаквано сполетялата го свобода българин отново видя на сцената „Щурците“, „Сигнал“, „Фактор“, та даже и „Тангра“. Оги Купенов направи на стадион „Академик“ грандиозния спектакъл „Рок Носталгия“ и тогава видяхме за последен път на сцената Стария Бъндарак. Наско Янкулов дебютира като мениджър и продуцент с тридневния фестивал на стадиона в Слънчев бряг, наречен „Рок за оцеляване“. Беше лятото на 1991 г. след незабравимата Луканова зима. Краят на несвободното ни минало и началото на свободното ни, но неясно бъдеще преминаха под съпровода на електрически китари. Българският рок ни пренесе с песните си от едно време в друго. Направи го с присъщата си енергия, безпардонност и безкористност. Никой не му благодари. Хукнахме да правим пари и кариери и изпратихме трубадурите на прехода да веселят подпийналите европейски пенсионери по време на морските им круизи.

А бяха шеметни години. Винаги съм искал да напиша книга за онези неповторими времена на опиянение от свободата, в които музиканти, техници, озвучители, осветители, сценични работници и музикални журналисти живеехме като едно семейство. Всеки божи делничен ден се събирахме по обед на Синьото кафе (при автобусната спирка на бул. „България“ и „Драган Цанков“) и общувахме. Това е най-точната дума, защото е обемна. В нея влиза размяната на информация, договарянето на участия, търсенето на музиканти, търговията с инструменти и апаратура, взимането на интервюта, писането на материали и още какво ли не. Ние, първите рокжурналисти в родната ни история, работехме на Синьото като златотърсачи.

 ***

Струва ми се, че за въведение толкова текст от мен е достатъчен, за да преминем към съдържанието на Антологията, в чийто център ще бъде рок поезията от края на 80-те. Репортажите и снимките от онези години ще визуализират нашите спомени, а част от материалите са писани и публикувани тогава и носят автентичността на историческия момент. И дори и да ви звучат малко наивно, вярвайте им. А днешните интервюта с някогашните буйни рошльовци ни представят историята през техния поглед. Истинска. И с тяхно участие.

 

 

В „Кутията” на класацията направо от Синьото кафе

 

(Радио-вестникарски „Блек топ”)

Емил Братанов

Емоционалната ми обвързаност с БГ рока се дължи донякъде на „йерархично-кариерни“ обстоятелства в Радиото. Бях слушал дълго съботните предавания на Тони Митов и исках да работя за „Как си ти?“. Появих се в тогавашната Младежка редакция, потърсих го и му казах, че може да се пуска повече рок в предаването и да се представят великите групи. А той ми отвърна: „Хубаво, ама тук има един Геле Шойлев, който пише за „Цепелин“, „Пърпъл“, „Флойд“ и въобще за Великите и ти трябва да си измислиш други обекти.“ Само че аз бях виждал на „Китариадите“ в Банкя и други нови български банди – освен тези на доайените, – и веднага предложих: „Ами тогава ще правя представяния на младите български рок групи.“

И така се започна. Беше лятото на 87-а, още не знаех нищо за прословутата Комисия (Единната художествено-творческа комисия към КТР[2]), която решаваше какво да се пуска и се правеше на оторизирано глуха за рока. Но тогава и самите групи нямаха кой-знае каква готовност да им се пуска нещо. С Митов създадохме рубрика Рок борса „Как си ти?“ и аз тръгнах да се срещам с първите нови банди от Второто поколение.

Първото интервю, което оформих като новини и малка визитка за тях, бе за „Епизод“. Правихме го в репетиционната им в читалище „Емил Шекерджийски“ (където са си и до днес) в тихите моменти, когато отдолу не минаваше трамвай №3. И – оказа се, – момчетата нямаха дори демозапис за илюстрация. Ако не ме лъже паметта, взех на безценния си репортерски касетофон няколко „ефекта“, изсвирени на акустична китара, и с тях озвучихме първото „парче“ в новата рубрика на българската радио-рок хроника.

След това обаче успях да се уговоря с няколко от групите, които вече бяха записали в студио по едно парче за „концептуално-идеологическата“ плоча на Комсомола „Рок за мира“. Опитвах се да се докопам до тях, защото щяхме да пуснем и музика.

„Ахат“ („Сбогом детство“) и „Ера“ („Празничен шахмат“) бяха две от четирите групи (другите две бяха „Конкурент“ и „Клас“) и точно в този ред дойде и участието им в Рок борсата на „Как си ти?“. Кои са, що са, откъде идват, какво искат, кои са членове на групата, актуални участия, планове за парчета – това бяха интервютата. А „Сбогом детство“ е първото несигнирано (т.е. не минало през Комисията) парче на българска рок група от генерацията на „цветята от края на 80-те“, излъчено в национален радиоефир – през септември 1987 г. Извънстоличната банда, която най-напред открихме и завъртяхме пък беше „Д-р Дулитъл“, варненците, които се уредиха дори с живо предаване от един фест в тамошния Дворец на спорта за младежката програма в „Хр.Ботев“ на Националното радио.

Пробивът дойде най-напред в печатните медии, които проявиха инициативата да канят няколкото пишещи за рока журналисти да разнищват темата, да представят групи и първите фестивали и т.нар. рок срещи. Вестници и списания ги наричаха „неформалите“, „любителските рок групи“, но само за 2–3 години (съвпаднали с експлозията на Второто поколение на сцената) – отделно от „Ритъм“ и (забележете!) няколкото други идеологически „специализирани“ музикални издания („Рок Булевард“, „Меридиан Рокшоу“, сп. „Фен“), големи и малки вестници, ежедневници и седмичници, направиха рубрики, текущи страници, цели притурки за рока – и там нашият си рок зае подобаващо, ако не водещо място. Да подсетя за някои имена, познати или забравени вече, на медийни мастодонти или просъществували за кратко в продължение на поне една петилетка (1988-1993 г.): „Софийски университет“, „Студентска трибуна“, „Народна младеж“ с „Диалог“ и „Неделен Диалог“; „Неделна Демокрация“, „Пулс“, „Средношколско знаме“, „Стандарт“, „Неделен Стандарт“ и „Рок Стандарт“, сп. „Художествена самодейност“, сп. „Армейска младеж“ и сп. „Лада“; „Рок Сокак“-ът на „Труд“; „Ла Страда“ – „Улицата“; варненският „Полет“; пловдивският „Комсомолска искра“… Отговарял съм на поканите и съм писал инцидентно дори за такива партийни медии като „Вечерни новини“ и „Антени“. Като кореспондент за полското списание „Магазин Музични“, освен за „ФСБ“ и „Щурците“, писах и специална статия за актуалния рок на новото българско поколение. Но в единственото Радио не бе чак толкова лесно.  А „Блек Топ“-ът и „Музикална кутия“ изобщо и не бяха измечтани още.

„Една млада рок група се нуждае от по-траен контакт със своите слушатели. Към продукцията на нашите групи се предявяват по-високи изисквания, отколкото дори към останалата, редовната продукция в естрадата. Всичко минава през толкова много комисии…“ – казва Божо Главев от „Ахат“ през март 1988 г. (в. „Антени“, „Уредба за любимия състав“).

***

Синьото кафе бе истинската рокборса, където се случваше почти всичко – извън самите концерти, и изобщо не е шега.

Аз искам да направя нещо все пак, за ония, които ме харесват. Защото с тях явно се чувстваме близки, имаме общи вкусове за музиката, за обличането, начин на мислене. – това „определение за единност“ е на Милена (в. „Пулс“, септ.1988 г., „Богат-беден. Мнения за българската естрада“).

Трябва да призная, че не съм от „кравайците“. Не съм имал работа и на „Магурата“. Разменял съм плочи на „Монтето“, но музикално-журналистическата ми дейност започна на Синьото и там беше достатъчният ми музикален социум. Тъкмо на път към Радиото. За да не повтарям Румен, просто ще уточня: отиваш там по обед, вадиш касетофона от чантата, виждаш се с всички (ако някой липсва днес, ще дойде утре); питаш, разговаряш, научаваш каквото има да се научи за музикалния живот не само на столицата. Разнасят се касетки със записи, разменят се обяви за членове на банди и инструменти, понеже не си бил снощи в читалище „Х“ – разбираш как са забили там тези, дето са свирили; по-късно във времето (но още с неизбледнялата виталност на Синьото като музикален cornerstone) даже наградите от загадките в предаванията се раздават там – във Фонобутика „Грами“ на Чефа, Жиката и Сашо. Някъде след 14–14.30, понякога и по-рано, просто хукваш към 1-ва кабина и прехвърляш материала от репортерския на лентите за излъчване. Удобно като място, вълшебно като атмосфера, незабравимо като история.

Текстовете и музиката на шарените „цветя от края на 80-те“, разбира се, са се раждали в главите на авторите им. Но и на Синьото – където, щом си дошъл, значи си единомишленик. Докато си там, по обед. Рокаджия или фен, попмузикант или тонрежисьор, журналист или продуцент – общите вкусове и начина на мислене създаде общност. Заедност. Посветен кръг. И парчетата, създадени в този вече далечен период, бяха искрени, силни, нефризирани, понякога груби и гневни, друг път отвлечени в привидно тъмна вълна, аут от шаблона на естрадния комунизъм – като обществото от Синьото кафе. Не непременно приятели с всеки, но с общи надежди и страсти, с еднаква неудовлетвореност, с честни гласове и стремежи като инструмент на Промяната. Гордо облекли в звук едни от най-ярките послания в българския рок за цялото му съществуване. Които – поне според мен – иносказателни или безпардонни, метални или носени от вълнà, няма да бъдат повторени.

Затова правим този опит да съберем повечето от тях. Защото – всичко продължава оттам, докъдето е стигнало. И за да има продължение, не бива да ги губим в днешното 20-годишно българско безвремие.

 


 

[1] „Цветя от края на 80-те” е заглавието на авторското парче на Васил Гюров.

[2] КТР – Общото наименование на БНТ и БНР в годините, когато бяха обединени в една организация. – Бел. авт.

 

 

 

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияТвърде стар за нежна музика
Следваща статияПритча за благодатта