0
766

Аз следях Дубчек

dubcek-alexandr-stb

Чешкото издателство Práh („Праг”) публикува спомените на бивш сътрудник на братиславските тайни служби, който е следил неотлъчно дълги години Александър Дубчек, откакто през 1968 г. той подава оставка като първи секретар на Чехословашката комунистическа партия след разгрома на либералните реформи от времето на Пражката пролет и съветската инвазия в Чехословакия.

Бившият агент на службите, написал книгата „Аз следях Дубчек”, крие самоличността си под името Карол Урбан. Въпреки че установяването на истинската му идентичност не е невъзможно, доколкото преди четири години е публикуван пълният списък на всички агенти на тайните служби, взели участие в проследяването на Дубчек и на неговото семейство.

Книгата е разделена на две части. В първата „Урбан” разказва собствената си съдба, обяснява защо е решил да става разузнавач и описва атмосферата на подозрителност, която витае сред неговите колеги. Във втората част на книгата авторът споделя подробности от работата си като агент: той е бил длъжен всекидневно да пътува заедно с Дубчек в трамвай до неговата работа и обратно. По онова време Дубчек вече е бил изключен от партията и е работил като механизатор в едно от горските стопанства край Братислава.

Издателят Мартин Воленка характеризира следенето на Дубчек с думата „абсурд”, защото бившият комунистически лидер не е имал никакво влияние във вътрешната политика на ЧССР нито през 70-те, нито през 80-те години. Воленка лично се познава с автора на книгата „Аз следях Дубчек”, но е поел ангажимента да не разгласява неговото име. Ето какво споделя издателят в интервю за ArtNEWS:

– За мен най-интересното в книгата са психологията и начинът на мислене на агента. Авторът на спомените постъпва в службите за сигурност, защото, от една страна, работата на разузнавач му се е струвала рискована и увлекателна, а от друга – полезна, защото всяка държава има своите служби за сигурност. Впоследствие той обаче се разочарова от дейността на службите: разбира че, заниманията му са чисто политически, че неговата работа се следи пряко от ЦК на Чешката комунистическа партия. Урбан се замисля защо въобще е било необходимо да се следи Дубчек и изказва предположението, че всичко се е правило за спокойствието на неговия наследник – на Густав Хусак, за да може и той на свой ред да отчете пред съветските другари, че животът и дейността на инициатора на „Пражката пролет” е под контрол.

„Урбан” подробно описва как се е извършвало проследяването на Дубчек. Нещо изненада ли ви във всичките тези страници?

– Агентите на службите са следвали Дубчек по петите даже по време на разходка, да не говорим за отиването и връщането от работа. Дубчек е живеел в район, застроен с частни домове, където никой не е могъл да остане дълго незабелязан. Затова агентите са се сменяли два пъти седмично. Но дори и това не е помагало. Дубчек въпреки всичко ги е разпознавал по лице. Всичко се е превърнало в своеобразна игра на криеница. „Урбан” разказва: веднъж Дубчек му дал да разбере, че знае кой е той. Приближил се до него, докато се возели в трамвая, и въпреки че носел на ръката си часовник, го попитал: „Колко е часът?” Цялото това проследяване продължава с години. Като всички тези подробности – в колко часа Дубчек е отишъл на работа, кога си е тръгнал, в кой магазин е влизал, с кого се е здрависал, даже накъде е гледал – се записвали в протоколи и се пращали в ЦК. Става дума за огромни масиви от напълно безполезна информация. Ето защо няма нищо чудно, че постепенно „Урбан” се е лишил от всичките си илюзии за работа в органите на реда. Той е осъзнал, че се занимава с нещо, което е абсолютно безполезно и сам признава, че следенето е било повече от безрезултатно. Смисълът на всичко е бил само един: да се трови живота на Дубчек, както и на членовете на неговото семейство.

Според вас има ли някаква ценност в подобен род спомени – например за историците?

– Подобно свидетелство ми се струва доста ценно, защото повечето документи от вътрешното разузнаване на чехословашките тайни служби бяха унищожени. Тези спомени позволяват по-добре да се разбере как е работила репресивната машина. Но искам да предупредя читателя: книгата не е приключенски роман. Става ясно, че да си агент от вътрешно проследяване предполага всекидневна рутинна работа, често абсурдна и напълно ненужна. За щастие авторът описва всичко това доста откровено, без лицемерие и вътрешен фалш. Важно е и това, че „Урбан” не се прави на антикомунист – той откровено си признава, че е имал партиен билет и напълно е приемал условията на комунистическата система. И едва с времето в душата му са изникнали съмнения.

Той е агент пешка, не е ръководил проследяването, а просто е вършил черната работа. Ала читателят не изпитва към него особено съжаление. „Урбан” пише, че мнозина са работили в службите, защото това им е давало възможност да получават по-голяма заплата. Изгодата и кариеризмът са играели голяма роля при постъпването в органите на сигурността. Най-досадното е било писането на безкрайни отчети. Делото на Дубчек съдържа десетки хиляди страници информация, от които всъщност нищо не става ясно, защото този политик в оставка не се е занимавал с нищо интересно.

Струва ми се, че сега на ход са историците, които трябва да се произнесат по ценността на това свидетелство. На мен книгата ми се стори интересна от гледна точка на психологията. Този текст ни помага да проникнем в начина на мислене на служителите от органите за сигурност, които обикновените хора наричаха „сенките”, онези, които вечно висяха и причакваха някого на ъгъла. Понякога им беше доста студено на този ъгъл, понякога се разтапяха от жегата, часове наред им се налагаше да висят в служебната кола. Човек се смайва колко примитивно – от съвременна гледна точка – е било оборудването им. А много подробности от тяхната работа предизвикват даже усмивка. Но техните отчети ни дават профила на времето.

Превод: Тони Николов