0
571

Аз съм от поколението на последните литературни бохеми

Първа част от разговора на Деян Енев с Любен Петков

0909

Прописах от съпричастност към болката на млад работник, на когото каменотрошачка откъсна дясната ръка. Пред очите ми. Дълго време не можех да се избавя от случката с този човек. И я записах.

Ти не си първият и последният писател на тоя свят.

Запомни това.

Затова не забравяй старите писатели. Ако можеш. И те като теб са си вадили очите нощем, за да изтръгнат от небитието цели светове. Сега на гребена на вълната си ти, а те са напълно забравени. Болни. Живеят сред праха на книгите. Понякога прехвърлят старите награди и грамоти. И си викат – възможно ли е да съм живял напразно, а моите книги да са само прах и пепел.

Не е възможно.

(Деян Енев, „Старите писатели”)

 

Вашата диагноза за днешното време?

240 депутати! Кому са нужни (и 100 са много) на изнемощялото ни седеммилионно население (с три милиона пенсионери и инвалиди; над милион необразовани и неквалифицирани, сред които 30% безработни на възраст от 19 до 29 години) с безбройните си комисии и кабинети в огромната сграда на бившата централа на БКП? И на всичко отгоре – 23 министерства, когато могат да вършат същата работа и 10. А разходите по корумпираната ни съдебна система? Българският човек не е сляп, но е безсилен да се справи с властващата бюрокрация – без перспектива за икономически подем, безстопанственост и наглост в безпътицата, която ни тласка по гръцкия модел към пропастта. В такава ситуация единственото изпитано нещо е хляб и зрелища; със зяпнали очи в лъскавите дрънкулки на витрината и апетитните хапки от телевизионния екран – зрелища до безпаметност и пълно опростачване.

Какъв беше първият ви подтик да хванете перото?

В главата на човека шумят какви ли не мисли, звуци, образи, представи като потоците в пространството на безжичните телефони. Шумят, отлитат и се завръщат (или не се завръщат). Белязани човеци успяват да уловят тези потоци от мисли, звуци, образи и представи в слова, в ноти, в багри, в причудливи архитектурни форми, каквито испанецът Гауди улови и пресели на белия свят. Затова навярно Айнщайн (в характерния му стил) на въпроса дали си води бележки, отвръща, че ако го навести оригинална мисъл, а това се случва не всеки ден, би я запомнил, без да я записва в бележник.

Прописах от съпричастност към болката на млад работник, на когото каменотрошачка откъсна дясната ръка. Пред очите ми. Дълго време не можех да се избавя от случката с този човек. И я записах. Бях на 13-14 години.

Има ли го този разказ в някоя от вашите книги?

Не. Това разказче учителката ми по литература в бургаската гимназия „Кирил и Методий” хареса и го включи в програмата за празника на светите братя, който гимназията честваше в просторната зала на Синагогата (по онова време културен дом на града). Какво обаче се случи, когато дойде редът на младия писател да прочете своя разказ?

Спънах се на последното стъпало към сцената и по корем се плъзнах пред шумящата публика, жадна за зрелища. Аплодираха ме възторжено, защото плъзгането по корем на сцената гимназистите приеха за акробатически номер. Крещяха и ръкопляскаха, без да чуват какво чета, щръкнал в средата на сцената с окървавен нос. Поздравленията продължиха и след празненството. Обградиха ме. Прегръщаха ме с възгласите: „Браво! Браво!“. Бях ошашавен от тяхната адмирация, от разминаването с моите намерения да ги направя съпричастни с болката на героя ми. Това разминаване, споменавал съм и друг път, ме държа настрана от препускащите потоци от мисли, звуци и образи в главата ми повече от десет години. И неочаквано ищахът да записвам в слова препускащите потоци в главата ми се появи отново. Така написах „Зелени кръстове“. Отведнъж – за две седмици.

Разкажете повече за пътя на един млад писател от онова време.

От поколението съм на последните литературни бохеми. Път труден, но славен! Мнозина като начеващия  бургаски поет Гено Генов се самоубиха. (Гено положи буйната си глава на релсите пред преминаващия влак.)  Други се пропиха, трети безславно се претопиха в потока на сивото ежедневие.

Как преживявахте? Къде печатахте първите си съчинения?

Когато след празника на труда 1 май бях неизвестно защо (и досега) уволнен (освободен) от  редакцията на радио „Варна“, се озовах в столицата с един мукавен куфар (още го имам) с изписаните листа на повестта „Зелени кръстове“. В София срещнах цяла дружина от кандидати за литературна слава. Повечето от провинцията, изтръскани като от брашнян чувал на столичната улица като Николай Кънчев, Иван Цанев – безработни, безквартирни; гладни, но славни. Сборно място за софийската и провинциалната бохема беше кафе-бар „Бамбука“, до Народния театър, където от сутринта сребрееха перчемите на вечните бохеми сред пишещите братя – Славчо Красински и Ламар, и на композитора Йосиф Цанков. За нощуване ме приюти Тошо Янчев в единствената стая до неговата кухничка, срещу леглото на хазяйката ни Мата Хр. Галунска (наричахме я Мата Хари Софийска), куцичка с едното краче, слабичка и тъничка като сламка. За утоляване на вечно къркорещия провинциален корем бохемата ме насочи към мензата на Университета. Но там срещнах отново неизброим сбор от кандидати за литературна слава, които между супата и яхнията не преставаха да се джавкат кой е по… и кой колко стихове и разкази е отпечатал (най-вече в „Студентска трибуна“). И зарязах мензата. И с вечно разгневения си, сърдит стомах се завърнах към спасителната шкембеджийница на Главната в Бургас, редом с Христо Фотев, Гого Райков, с примигващия пред нас автор на „Бургаски вечери” Иван Ванев, загънат във вехт балтон до петите, с оръфана яка на ризата; а в София – на опашката на шкембеджийница „Колумбия“, на пъпа на столицата – срещу бохемското средище „Бамбука“.

С кого от тях съхранихте приятелството си и в по-късните години?

Като скитник познавах литературната бохема откъде ли не. Ще спомена важната за мен среща, докато бях във Варна, с невероятния, непредсказуем литератор Атанас Лазовски, който бе написал оригинална студия за Атанас Далчев. Запозна ни моята състудентка Мария от Варненския икономически университет, която го доведе от Пловдив. Мария ме помоли да го приютя в квартирата си, докато е във Варна. Предложих на Атанас единственото легло, което имах в таванската стаичка с капандура, от която надничаха чайки и гларуси, но Атанас постла дюшека на цимента и заспа. Рано сутринта с кръстосани крака на дюшека Атанас поемаше въздух и го издишаше по правилата на източните учения. Каза ми, че от години практикува йога. И пренесе упражненията на брега на морето по изгрев слънце, докато аз се излежавах и го чаках да се завърне. В София го заварих като редактор в отдел „Критика” на писателския вестник „Литературен фронт”. И неведнъж като се здрависвахме на улицата, в дланта ми прошумяваше банкнота (това не се забравя; и не само това), въпреки необяснимите неразбории и сръдни от негова страна. След време Атанас Лазовски напусна вестника и се завърна в родната къща при застаряващата си майка.

От камбанарията на времето и на извървения път как гледате сега на дебюта си в прозата „Зелени кръстове“?

В онова време (средата на шестдесетте години) се издаваха цифром и словом по пет книги белетристика и пет книги с поезия годишно на млади автори в библиотека „Смяна“ на издателство „Народна младеж“. Писателят Давид Овадия, когото уважавах, бе първият редактор в издателството, който трябваше да реши съдбата на „Зелени кръстове“. За мое разочарование обаче той ме повика в една малка стая в дъното на коридора и с две думи ме отряза: „Тая книга няма да излезе!“. Нищо повече. Разговорът приключи. И ми подаде ръкописа. (Подобен отказ за кино срещнахме и „отгоре” с режисьора Борислав Шаралиев, с когото подготвяхме сценарий за филм, с редактор Свобода Бъчварова). По-късно, няма да разказвам подробности, „Зелени кръстове“ попадна в ръцете на Димитър Мантов, другия редактор в отдел „Белетристика“ на издателството, с директор Валентин Караманчев. За разлика от първия редактор Димитър  Мантов ме поздрави с думи, които не очаквах да чуя и ме сравни с имената на големи писатели. И „Зелени кръстове“ се появиха на бял свят. (Кажи-речи три години след написването.) Питате ме какво мисля от върха на извървените години за повестта? „Зелени кръстове“ е важна и честна книга в моя писателски път. И съдбовна; с написаното първо изречение от ръката ми: „Когато се разделяш с нещо скъпо, ставаш по-коравосърдечен, а когато се разделяш със земята си, нямаш никого – нито приятели, нито роднини“.  Дора Габе го казва с по-малко думи: „Който не е отнякъде, е отникъде!“.

Кого определяте за ваш литературен кръстник?

За кръстник, досещате се от разказаното, определям писателя Димитър Мантов, който написа и добри начални думи към книгата (такъв бе редът) на библиотека „Смяна”.

Какъв паралел ще направите между литературната действителност преди и след Десети ноември?

В краткото време, отредено му да живее, писателят топи перо в ежедневието и оставя следа, подобни следи разчитаме още върху каменни надписи и папируси на древни египетски писари. Независимо какво е времето, в което живее – тоталитарно-комунистическо, фашистко или демократично… Нека си спомним за посвещението на Сервантес до неговия покровител херцог де Вехар, маркиз Хабралеон, граф де Беналкасар и Банярес, висконт  де Алкосер и сеньор на градовете Капиля, Куриер и Бургильос, за да види бял свят „Дон Кихот“. В онова време шуртеше „сивото поточе“ в писателското сборище на ул. „Ангел Кънчев“ 5 (без две липи отпред), както припяваше Радой Ралин. И в това „сиво поточе“ от време на време блясваха златни зрънца; можем ли да си представим българската литература без имената на Емилиян Станев, Павел Вежинов, Генчо Стоев, Йордан Радичков, Васил Попов, Любен Дилов, Йордан Вълчев, Димитър Вълев, Дико Фучеджиев, Ивайло Петров, Георги Мишев, на белетристите от моето поколение като Димитър Паунов, Георги Величков, Руденко Йорданов, Рашко Сугарев, Александър Томов, Димитър  Коруджиев, Златомир Златанов, Станислав Стратиев, Симеон Янев, Виктор Пасков, Владимир Зарев… А забравените приживе като Георги Божинов. И само изброените ли? Само смъртта може да отнеме перото на писателя! – изрича неслучайно Уйлям Фокнър. Ако е истински писател. С други думи, един от вододелите и преди, и сега, е вододелът между таланта и посредствеността.

Недоволен от наплива на посредственост, от порядките, от цензурата, от слухтенето и надничането на спецслужбите в главата на пишещия брат, непримиримият Емилиян Станев, като стар ловец, се заканваше да изтреби посредствеността с пушката си: „Заставам сутринта на входа на Съюза и …бам, бам, бам – до вечерта „чиста работа“, нито един писател. Освен мене“. Питате ме за паралел на литературната действителност от онова време и подир избухването на демокрацията. Какво мога да кажа, като го няма Емилиян Станев с перото и пушката си; нито пък гюме като входа и изхода на Съюза на писателите, където от сутринта до вечерта се тълпяха пишещите братя. Сега пишещите братя и сестри се нароиха, разделиха и разпиляха в безчет сдружения и съюзи. Не можеш да им хванеш края, а нахалост не стреля вещият ловец. Днешният ден за пишещия брат ми напомня за прословутия съветски писател, докладчик на поредния конгрес за културния подем на съветските народи след революцията. С възторг и гордост той отбелязва, че за броени години само в Тулска област писателите от един преди Октомврийската революция вече наброяват повече от триста след революцията. Делегатите поискали да узнаят и запитали разгорещения оратор на трибуната кой е този един-единствен писател от онова време: „Как кой: Лев Николаевич Толстой!” – отвърнал докладчикът.

Затова не мога да отмина последните десетилетия, без да спомена имената на талантливите ни по-млади събратя и сестри като Петьо Пейчев, Александър Секулов, Теодора Димова, Алек Попов, Борис Минков, Ангел Игов, Радослав Парушев, Васил Георгиев, Александра Чаушова, Милен Русков, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Васил Георгиев, Стоил Рошкев, Йорданка Белева, Димитър Ганев…

юни 2015 г.

Любен Петков е белетрист, автор на книги за възрастни и деца. Роден е на 3 юни 1939 г. в странджанското село Крушевец. Средното си образоване завършва във Варна (1957 г.), висшето – във Варненския икономически институт (1962 г.). Работи като журналист и редактор в списание “Младеж” (1969-1973 г.), издателство “Български писател”, списание “Съвременник”. От 1993 г. до 2000 г. е директор на издателство “Отечество”. Сред книгите му са: “Зелени кръстове”, “Порта с лъвче”, “Календар”, “Преображение Господне”, “Убийство”, “Градът на истината”, “Сватбата на Акакий”, “Сладкишът на доктор Сириус”, „Недоказани убийства”, „Огън и мъгла”, „Отвътре и отвъд Обетованата земя” и др. Носител е на престижни литературни награди. През 2000 г. получава голямата награда на в. „Труд” за къс разказ „Златен ланец”. През 2005 г. получава Голямата литературна награда на Бургаския регион “Златен Пегас” за цялостно литературно творчество. През 2009 г. става носител на наградата „Петко Славейков” за постижения в творчеството за деца и юноши. Почетен гражданин на Бургас. Книгите му са преведени на руски, сръбски, полски, унгарски, чешки, испански и други езици.