Хипотезата се мярна тези дни из съзнанието ми не само заради сензациите по собствеността на един остров край Кавала. В мечтата за остров има нещо глобално, нещо от несбъднатия български копнеж по морските ширини, от историческите ни тежнения да граничим единствено със себе си, потопени в безбрежността на историята като океан, но и укрити в нея. Възможността за остров е перманентна антиутопия (справка – постапокалиптичния роман „Възможност за остров“ на Мишел Уелбек). Представете си какво щеше да е наистина, ако обитавахме остров?
Различни светове са сушата и водата, спор няма. А пък островът и островитяните са подвластни едновременно и на двете. Сухоземни по битие, те постоянно биват изкушавани от водната стихия. Там е рискът, там са примамливите перспективи, отвъд изначалния недостиг на земя, който тегне над тях, независимо от уюта на земната твърд, гарант за стабилност и спокойствие.
Островитяните са полуземеделци и полуморяци. И все пак са хора, далеч по-дръзки и по-своеволни от тези на континента. Те, както се казва, с единия крак са на път, мами ги водната шир, по-рисковани са и заниманията им (не само земеделски, но и заради поминъка им на рибари, моряци или търговци).
Морето не носи сигурност, както по повърхността му не остават следи. То учи на дързост и на свободолюбие. Ала по особен начин. Показва го историята на гръцките полиси и на британските острови.
Друго нещо е сушата. Животът на твърда земя разчертава територията като отчетлива граница. Оттук тръгва идеята за собствеността (в какви точно граници), монополите, сферите на интереси, идеята за локализация, за съвместния живот на хората. За мярата като норма, удържаща алчния порив за още и още (земя). Извечният конфликт в българската проза (от Елин Пелин насетне) е тъкмо битката за синора, за едно парче земя в повече, изправяща брат срещу брата, че и син срещу бащата. Селската „мера“ е архетип за българина; с оглед на нея той продължава да отсъжда и мери случващото се до ден-днешен. Равняващи се по нея са бляновете ни; затова са стеснени и хоризонтите ни.
Съответни на тях са и политическите ни нагласи, дори принадлежностите ни. В което няма нищо ново. Връзките и противопоставянията между сушата и морето са осмисляни още от Херодот и Тукидид, изследвани са от Джамбатиста Вико до Джон Лок и от Теодор Момзен до Карл Шмит.
Да се върнем обаче към българския копнеж за остров, оставащ си половинчат блян. Морето не подлежи на ясна подялба, нито може да се засее; затова и българинът от векове предпочита да е по-далеч от морския бряг, а домът му гледа „навътре“, към разчертаната територия.
Ако България беше остров, може би щяхме по друг начин да осмислим мястото си на картата. На Изток е голямата континентална суша, там е Русия, чиято територия, макар и в поокастрен вид като империя, продължава да има за нас хипнотично въздействие. И обратното, както отбелязва още Карл Шмит, поривът към двата световни океана – Атлантическия и Тихия – позиционират всяка континентална държава още по на Запад – с всички произтичащи от това политически и военни алианси. При нас това се разразява под формата на политическа шизофрения – „западност“ в обвързаностите ни и „източност“ в нагласите ни (ако се съди по проучванията на общественото мнение).
Ако България беше остров, може би щеше да има една доза по-силна (западна) дързост в източната ни уседналост. Все пак сме „Запад“ за Западните Балкани, макар и да сме „Изток“ според картата. Както и сме безспорен „Запад“ спрямо евразийска империя като Русия, за която сме и „Европа“ (потвърждават го безбройните руснаци, чиято жизнена мечта е да си купят „тук“ имот, за да уседнат в Европа).
Ако България беше остров, историческата ни участ сигурно щеше да е по-различна. Островните държави по-рано и по-лесно градят, а и удържат независимостта си. Но да не се впускаме в исторически спекулации. По-интересна е хипотезата, колкото и политически фантасмагорична да е тя, как биха изглеждали нещата във вътрешен план.
Ако България беше остров, флотът щеше да е национален приоритет. И най-вероятно държавният глава би бил някой наш контраадмирал или адмирал, а не генерал от съвсем несъществуващите ни военно-въздушни сили. Съответно погледът в президентството щеше да е към морския „Запад“, а не към пустошта на „Изток“.
Ако България беше остров, недостроените (и то некачествено) магистрали нямаше да се единствените комуникации, изчерпващи въображението на премиера и изпълнителната власт. Щеше да се мисли и за пристанища, за корабостроителници, за връзки по вода (по Дунава или Черноморието), каквито съвсем отсъстват.
Ако България беше остров, изолационизмът и космополитизмът щяха най-малкото да се редуват. Един ден моряците (за разлика от сухоземните емигранти) се връщат в родните пристанища, носейки в себе си онова, което са видели по широкия свят. За разлика от домораслите „патриоти“, чийто жизнен хоризонт се стеснява от ден на ден. В островните държави, поне през поколение, изникват политици с визия (колкото и британската политика на Брекзита да опровергава това правило).
Ако България беше остров, може би политиката на концесии и монополи (при видим недостиг на територия) щеше да е по-далновидна. За да се избегне днешното разпищолване на някой (Кой?) в жанра „дим над водата“. Ала кой знае…
Ако бяхме остров, връщам се пак в началото, може би „котловинното мислене“, описано от Тончо Жечев, всичките ни снишавания и стаявания, щяха да са по-избежими, може би щяхме да сме по-малко коленопреклонни и малко по-независими.
Ала не сме остров. Предглобалният порядък е винаги сухоземен. Глобалният – дълбинно морски, в океана на новите цифрови реалности.
А ние сме такива, каквито сме.
