4
791

Ако не успеем

TDimova

Мисля си – какво ли би се случило, ако не успеем. Ако се подадем на шикалкавенето, протакането, усукването, хвърлянето на прах в очите, демагогията, манипулацията, лъжите им. Ако приемем на сериозно, че на правителството му трябвали шест месеца, за да осъществи „плана Орешарски”.  Ако депутатите излязат в отпуска и ние се събираме и викаме пред празната сграда. Ако последва един нетърпимо, сахарски горещ август. Ако на медиите им наложат забрана да отразяват протестите. Ако правителството продължава да „решава” социалните проблеми с „пакет от социални мерки” – енергийни помощи, първокласници, намаляване на ток с един процент, дърва за огрев, „пакет от мерки” срещу младежката безработица и други всевъзможни „мерки”. Ако се изморим, ако се отчаем, ако престанем да виждаме смисъл. Ако постепенно с всеки следващ ден започнем да ставаме все по-малко и все по-унили, все по-обезнадеждени. Ако чувството ни за общност, за еуфория, за смисъл, за заедност се разпилее – заради отпуските, ваканциите, лятото, жегата, август.

Ще вървим по „Раковски” и Орлов мост и ще си спомняме как сме вървели на шествието. Колко е било оглушително. Колко е било утешително. Как сме били много. Как сме живеели с надеждата, с упованието.

Ще вървим по „Раковски” и Орлов мост сами, поотделно, а безизходицата и чувството за провал ще са заседнали в гърлото ни.

Ще наблюдаваме правителства на някой нов Беров, на някой нов цар, на нови тройни, четворни, десетотворни коалиции – все по-чудовищни, все по уродливи.

Апатията ще се разраства, „мерзостта на запустението” ще обхване цялата страна, не само селата, а и градовете.

Поколение след поколение ще викаме – долу БСП. Колко ли поколения ще трябва да минат, които да скандират все същия лозунг.

Преди 23 години, когато викахме по площадите, нашите деца се раждаха или бяха съвсем мънички. Сега те пораснаха и именно те са движещата сила на протеста. След нови 23 години техните деца вече ще са пораснали. След нови 23 години именно те, техните деца, децата на нашите деца, ще бъдат движещата сила на онзи бъдещ протест.

А ние, ако сме живи, ще ги гледаме от балконите и сигурно ще плачем.

Ще плачем за онези два пъти по 23 години, които са всъщност най добрата част от живота ни. Ще плачем за тези два пъти по 23 години, в които едни крадливи, арогантни, нагли хора безскрупулно открадват онова, което се дължи на нас. Открадват го пред очите ни. Крадат и едновременно с това ни уверяват, че не само че не крадат, а дори ни облагодетелстват чрез своите действия, чрез своето височайше присъствие. Че без тях – без БСП и ДПС – ние сме в хаоса, в етническата бездна, в мизерията, в смъртта. Че благодарение на тях ние съществуваме.

Още нови 23 години шаманските заклинания от времето на комунизма ще тегнат над България и ще прогонват всички енергични, достойни и доблестни хора извън пределите й. Те ще ни подкрепят от всички градове на земното кълбо. Ще се събират заедно пред посолствата, ще ни изпращат снимки и окуражителни думи.

Ще плачем, защото най-вероятно след 23 години Белене ще бъде изграден, членството ни в ЕС блокирано, волята на Русия възстановена, свръхнеизгодните  договори – подписани дългосрочно, а ние ще бъдем присвоени и поставени точно там, където винаги сме били, и ще изпълняваме послушно имперски повеления.

След 23 години сигурно ще има нов такъв голям протест. Ще има нова окупация на Орлов мост. Ще има шествия по улиците на всички градове. Може би онзи бъдещ протест ще бъде още по-грандиозен от сегашния и още по-дълъг. Децата на нашите деца ще скандират същите лозунги, които сега скандират техните родители и които преди 23 години скандирахме ние, техните евентуални баби и дядовци.

А ние ще стоим, подпрени на балконите, и ще плачем, защото ще знаем, че и те, на онзи бъдещ протест, и те няма да успеят.

Не!

Това беше само моментна, катастрофична визия.

Аз усещам, зная и предчувствам, че тя няма как да бъде изпълнена.

Преди 23 години ние бяхме излъгани, защото не знаехме, нямахме понятие от мащаба на този организъм, на това зло, олицетворено от партията столетница и нейните сателити. Не подозирахме неговите механизми, не можехме да повярваме на гигантската машина за манипулация, които тази организация притежава.

И още нещо, с което искам да опровергая, да зачеркна тази визия. Веднъж събудена, гражданската ни енергия не може да се върне обратно в онова латентно състояние, в което уродливите коалиция я упойваха. Протестът може и да затихне през август, но той непременно ще избухне с нова сила през септември. Екзистенциалната ни непоносимост към тях е очевидна и безкомпромисна. Тя е категорична и крайна.

Защото беззаконието не може вечно да трае. Рано или късно то се сгромолясва и отнася с мръсните си води своите лидери и своите изпълнители.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияКакво бъдеще за християнството?
Следваща статияРуският комплекс за малоценност

4 КОМЕНТАРИ

  1. Много тъжна и безнадеждна е Вашата статия, Теодора. На Вашето „Ако не успеем“ бих отговорил, „Ами ако все пак сме успели?“
    Въпреки насажданата от различни мутанти на левичарското мислене теза за “провала” на българския преход, въпреки нестихващия негативен патос, излъчван от истеричните български медии и все по-вулгарните интернет форуми, дори и при безперспективността на сегашното олигархично управление, ние продължаваме да сме част от свободния свят и нямаме нищо общо с жалката комунистическа картинка, която представлявахме не само в края на 1989, но дори и в края на 1996г.
    Членството на България в НАТО и ЕС е истинската оценка за това, което се случи през този четвърт век, уважаема Теодора, а не популистките вопли и крясъци на „политическите лешояди” и новите „активни борци за демокрация”, излюпени вече в уютното топло гнездо на ЕС.
    Аспарух

  2. Госпожо Димова, намирам есето Ви за изключително ценно и напълно навременно! Мога само да се надявам, че няма да обърнете абсолютно никакво внимание на мненията на политически провалили се лица, които със своите действия и бездействия за всичките тези 23 години носят и трябва да понесат личната си отговорност за провала на българския преход към реална демокрация. Та те дори не си дали труда да прочетат есето докрай за да разберат за вярата Ви, че „катастрофичната визия“ „няма как да бъде изпълнена“! Съвсем друг е въпросът, че такива лица нямат абсолютно никакво морално право да съдят и да се сърдят на който и да е от нас, а още по-неадекватно е да се опитват с някакви изтъркани клишета да направляват настроенията ни точно в този момент!…

    Mилиони българи в Отечеството и по света споделят Вашата вяра, че децата и внуците ни след 23 години няма да протестират срещу същото, срещу което днес се протестира по улиците и площадите на българските градове!

    С уважение,

    Недко Трошанов