0
2481

Актуалността на смеха у Чудомировите нашенци

Психоаналитични основания

Чудомир, Автопортрет, 1950 г.

„Защо днес, 50 години оттогава, четенето на Чудомировите творби ни кара да се смеем и да ни е по-леко?“ На 25 март 2020 г. се навършват 130 години от рождението на Чудомир.

Ще започна с кратки спомени. Малцина от вас, които са от моето поколение, си спомнят как през 60-те години по така наречените естради, все още обеднелият след девети септември български народ се забавляваше с драматизацията на фейлетони на Тома Измирлиев в изпълненията на рано починалия талантлив актьор Енчо Багаров, на Георги Парцалев и на цяла плеяда техни колеги сатирици. Както и с изпълненията на румънския комик Мирча Кришан, който неизменно изпълняваше своя монолог за краставицата, която съдържала 95 процента вода. Неизменно се пееха и шлагерите „Блу канари“ и „Марина“.

После, през 70-те години, на такива увеселителни тържества започнаха да се появяват сценки по Чудомировите разкази. Дори и никой да не беше чувал и чел този автор, публиката вече го свързваше поне с емблематичната реплика: „Как Сийке, не съм от тях!“

Защо днес, 50 години оттогава, четенето на Чудомировите творби ни кара да се смеем и да ни е по-леко. Да, да ни е по-леко. В литературна анкетата с Добри Жотев, който се е колебаел дали да не се впусне в актьорското майсторство, той недвусмислено заявява, че обича да разсмива хората „просто ей така – да им е по-леко“. И за себе си мога да кажа, че в много трудни житейски ситуации, като антидот на тегобите съм чела до пресита Чудомировите разкази. Защо са актуални и днес неговите нашенци?

Ето учителят Татьо Татев от „За Бог да прости“, който нехайно е написал шестица на починалия вече ученик и за да излезе от конфузното положение казва, че ей така, вместо свещичка, г-жа Фроса от „Фрос мувитон“, правеща клюкарски преглед на съгражданите си в целия киносалон, Пешка и Тодорица от разказа „Провинциалистки“, които цяло лято страдат от нашествието на роднини, защото градът им е обявен за курортен. Отговорът на въпроса защо са актуални тези нашенци е много лесен – защото са носители на качества и характерни черти, които са колкото индивидуални, толкова и общочовешки, без да са темпорално обусловени. Защото Чудомировата дарба да улавя и рисува с четка и перо тези специфики е неизерпаема.

Киркегор има следната фраза: „Една книга е добра, ако успее да те прочете“. Чудомировато творчество успява да направи това – то ни прочита. Прочита ни през малките човешки слабости и характерности, прочита ни с разбиране и утеха, прочита ни през смеха. И ключът е финото познаване на психологията на човека. А то идва само чрез страданието и наблюдението. Затова в дневника си Чудомир безпощадно ни споделя за своя изстрадан смях.

Тук ще направя прочита на Чудомир през една също толкова общочовешка теория – психоанализата на Фройд. Дълбинната психология (другото название на фройдистката психоанализа) още от началото на миналия век е фундаментална теоретична постановка, през която можем да четем много науки на духа, както ги нарича Фройд – литература, история, религия. С тази цел е създадено и известното по това време списание „Имаго“ – като място за интердисциплинарни срещи и прочити.

През 1905 г. излиза пространната студия „Остроумието и отношението му към несъзнаваното“, в която с прецизността на литературовед и езиковед Фройд тълкува обемен емпиричен материал, а през 1927 г. е написана и статията „Хуморът“. Прочитът и на двата текста ни дава основание да мислим, че тази според Фройд рядка дарба, която не всички хора притежават – да създават и улавят комичното – е била предпочитана от него тема. Нещо повече, Фройд смята, че в литературата на естетите и психолозите липсва, до голяма степен, необходимата дълбочина, която остроумието заслужава в нашия духовен живот.[1]

Много от Чудомировите разкази са изградени като диалог или монолог, а другите герои присъстват като, както се казва в психодрамата, „помощни Азове“ и де факто са части от цялостното Аз на протагониста. Но и в двата случая диалогът е с нас, читателите. И това е един доверителен диалог, диалог с особена интимност. Защото говорещият ни доверява тегобити си. И той го прави чрез непосредствения и искрен разказ на наивитета.

Може ли да се забравят взаимните оплаквания от гостите на Пешка и Тодорица („Провинциалистки“). Пешка се оплаква, че тъкмо се надявала да си почине това лято, а то дошла братовчедката на мъжа ѝ, която си довела и другарка, ей тъй – за общество. Гостенката наддала 3 кила и шестстотин грама за два месеца, а искала и още да се поправя. Тодорица пък по корем се е провлачила цяло лято да слугува на сестрата на мъжа си, която довлякла и децата си – 5 хайдука, и тя пак в положение. И ето докъде води изобретателността на Тодорица: „Говорих с Ганя фелдшера. Дойде ли май, ще го накарам да сложи жълто байраче и едно обявление на нашата порта… че в тази къща има заразителна болест“.

Как да подминем и нашенката от разказа „Не съм от тях“, която е хванала за душеприказчик кака Сийка. Тя ще одума всички – коя как се е напудрила, каква е наредбата в къщите им, кой прескачал дувара на къщата на друга. И за снаха им ще разкаже, че уж стомахът ѝ бил нервен, уж диета пазела, пък като погледнала в голямата делва, тук-там плува някое камбе. Тежко ще въздъхне мъжът на г-жа Фроса, когато кинопрегледът започва с Фокс мувитон: „Досега Фрос мувитон, а сега Фокс мувитон“. Особено достойнство имат нашенците. Местният чичероне, бай Марин, от археологиеския музей ще те наставлява строго да си изтриеш краката и „гледай само и не пипай“. Ще те въведе в една особена обител, не толкова на археологическите находки, колкото на душевния свят на нашенците. Ще покаже пръстена с червен камък, открит, когато обръщали нивата за лозе – фараонско нещо. Агне с три крака. Птиче гняздо – меко на пипане. И всичко тук е антика и три века преди Христа. Не може да не се усмихнем на тази наивистична гордост и на локалния патриотизъм.

Ако се докоснем до тези образи през психоаналитичното провиждане, ще забележим това, което Фройд е видял: че хумористичният ефект се получава от ситуацията: „Ти падна, не аз“. Т.е. другият в диадата е потърпевшият, той е обектът на комичното попадение. Много точно е и следното наблюдение на бащата на психоанализата, че „духовитостта се създава, комичното се открива, и то най-напред у лица, и едва по-късно се пренася върху обекти, ситуации и т.н.“[2] Фройд настоява, че най-близкият до остроумието вид на комизма е наивното. Той прави аналогия между остроумието и наивността, респективно – детето. А детето, с оскъдния си житейски опит, е най-близо до несъзнаваното. У него несъзнаваното още не е заглушено от цивилизационните наслоения. Детето се смее от чисто удоволствие и поради превъзходството си на ситуацията „ти падна – не аз“, защото у детето липсва чувство за мярка.

Тук бих искала да отбележа, че в споменатата студия Фройд, с присъщата си почтенност, поставя следния въпрос: „Не мога да реша дали слизането до нивото на детето представлява само специален случай на комическо принизяване и дали целият комизъм не почива в основата си върху принизяване до нивото на детето“.[3] И още по-задълбоченото: „Защото еуфорията, която се стремим да достигнем по този начин, не е нищо друго, освен настроението на духа през един период от живота ни, когато психическата работа изискваше обикновено малък разход на енергия – настроението през нашето детство – когато не сме познавали комизма, не сме умеели да създаваме остроумия и не сме се нуждаели от хумора, за да се чувстваме щастливи в живота“.[4] Да, през детството сме щастливи по презумпция и априори – защото сме защитени и безгрижни.

Хумористичният привкус на голяма част от тези творби има своята специфика. Много често понятието хумор е една митологема, неглижирана и подменяна. Важно е да проследим психогенезиса на комичното. Кой сътворява хумора, кой е обект на хумористично отношение, кой е реципиентът, как се осъществява комичният ефект? Психичната реалност е форма на особено съществуване.

Къде е генезисът на хумора у Чудомировите герои? Защо Чудомировите нашенци са актуални и днес? Защо ни разсмиват още? Защо ни настройват философски да сме толерантни към дребните човешки слабости? Неслучайно тези герои носят прозвището нашенци – т.е. нещо близко, което е и наше, присъщо и на нас. Индивидуалното е и общочовешко. Дори това, което не харесваме у другия, в някаква степен го притежаваме и ние. Защото, смеейки се, ние разпознаваме техните особености и у себе си. Както и чрез хумора ставаме по-човечни и по-мъдри.

Генезисът на хумористичното удоволствие бихме разбрали, ако проследим случващото се у този, пред когото се развива случката. Той вижда другото лице, което може да прояви афект: яд, болка, страх, и е готов да бъде съпричастен. Но героят не изразява тези чувства и се получава шега (ако, разбира се, героят не се разплаче). Т.е. вследствие на икономисания разход на чувства се изпитва удоволствие от хумора. Фройд подчертава: „Хуморът не се примирява, той оказва противодействие, той е не само триумф на Аза, но и триумф на принципа на удоволствието, който тук е в състояние да се брани срещу неблагоприятната към него действителност“.[5]

Тук бих искала да представя част от разсъжденията на Фройд. Според него детето не притежава чувство за хумор. Комическото чувство, както и другите чувства, възникват едва в процеса на душевното развитие. Това следва от становището, че комическото чувство се предизвиква от разликата в разхода на енергия, явяваща се от разбирането на другия. Някои мотиви за удоволствието на детето сякаш са се изгубили при възрастните, за сметка на това при същите условия изпитваме „комически“ чувства в замяна на изгубеното. „Аз се смея всеки път на разликата на разхода на енергия между другия човек и мене, щом преоткрия в другия отново детето“, пише Фройд. И още: „Следователно всеки път смехът ще е последица от сравнението между Аза на възрастния и Аза като дете“.[6]

Чудомир фино и с присмехулна симпатия ни поднася и интимността в човешките отношения. В „Де оня глас…“ целият разказ се свежда до последните две реплики между Тотка и Павел, между мъж и жена. Защото те са просто един мъж и една жена. И разцъфтял е пролетният свят около и в тях. И всичко е казано:

– Тотке!… Все тъй ли пискаш и викаш, когато някой посегне?…
– Олеле, бат Павле… Не викам вече… Не пискам… Де оня глас момински?… Де оня глас!….

И краят – лекото, деликатно намигване на автора, че кринчето за ярмата се търкулва от ръцете ѝ, залюлява се и се захлупва по очи.

Какво би бил този свят на трудности, главоблъсканици, амбиции и тревоги, без животворното облъхване на хумора, остроумието, шегата или поне лекото намигване. Ще ми се да завърша отново с думите на Фройд. През 1927 г., в контекста на конкретни обстоятелства, краят на статията „Хуморът“ е следният: „…Той (хуморът – б.м.) иска да каже: Виж, ето светът, който ти изглежда толкова страшен. Детска играчка, нищо по-лесно от това, да се пошегуваш с него!“[7]

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019) и др.

На главната страница: Чудомир, Нашенци, 1945 г.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Фройд, Зигмунд. Остроумието и отношението му към несъзнаваното. – Зигмунд Фройд. Естетика, изкуство, литература. С., 1991, с. 53.
[2] Пак там, с. 204.
[3] Пак там, с. 245.
[4] Пак там, с. 253.
[5] Фройд, Зигмунд. Хуморът. – Зигмунд Фройд. Естетика, изкуство, литература. С., 1991, с. 565.
[6] Фройд, Зигмунд. Остроумието и отношението му към несъзнаваното. – Зигмунд Фройд. Естетика, изкуство, литература. С., 1991, с. 243.
[7] Фройд, Зигмунд. Хуморът. – Зигмунд Фройд. Естетика, изкуство, литература. С., 1991, с. 567.