0
805

Александър Екзарх между светлината
и сянката

„Преди да стане наука, историята трябва да бъде мечтание” – така започва своето изследване френският историк и дипломат Пиер Воалри, родственик на Александър Екзарх. Книгата излезе на пазара на 22 октомври със знака на издателство „Колибри”, преводът е на Станимир Делчев и Николай Боцев.

Тя е плод на дългогодишен труд, вдъхновен от идеята да се осветлят процеси, свързани с изграждането на българската идентичност през XIX век в контекста на случващото се в Европа и света. Авторът не претендира, че дава окончателни отговори на щекотливи въпроси. Амбицията му е по-скоро да развенчае „нездравословните” митове, в това число свързаните с неговия прапрадядо, да изложи факти от малко известни на българската публика ракурси към важни исторически събития. Пиер Воалри напомня, че понастоящем най-задълбочените проучвания, свързани с родната ни история, се извършват в англосаксонските страни.

Александър Екзарх е виден български общественик и журналист, един от активните дейци в борбата за създаване на независима Българска екзархия. След Освобождението той е един от кандидатите за първи княз на България. Пиер Воалри е негов потомък, което обяснява интереса му към българската история. Автор е на „Българското възраждане и Западът: Франция и българите (1762–1856)”, „Между два свята: българите в Румелия XVIII–XIX век”, „Идентичност и националност на българите в Османската империя. Александър Екзарх (1810–1891)”, актове от колоквиума „Александър Екзарх и българските пътища към Европа” (с Д. Парушева и Г. Вълчев) и др.

Предлагаме откъс от книгата.

Александър Екзарх : една българска съдба

 

Пиер Воалри

Александър Стоилов Бейоглу Екзарх се ражда през 1810 и умира през 1891 г. Какво знаем за него? Защо пишем за него? И защо именно днес? На тези три въпроса трябва да отговорим.

За неговия външен вид не знаем нищо с точност. Никъде няма истинско физическо описание на човека. Три снимки обаче все пак ни помагат да добием представа за физическите му черти. Той е по-скоро висок на ръст, ако се съди по единствената групова снимка, на която присъства – по повод погребението на дъщеря му. Извисява се над съседите си, въпреки че е разтърсван от ридания. Екзарх е строен, добре сложен. На втората снимка го виждаме като младоженец, на около четирийсет и пет години е и позира с жена си в ателието на братята Абдула от Цариград. Облакътил се е върху стилен дървен бюфет. Над жилетката си е облякъл стамбулиота, онази имитираща западната мода дреха, носена от по-образованите хора в империята. Вратовръзката лежи върху безупречно бяла риза, над чиято колосана яка изпъква волевата брадичка, подчертана от черна, добре подрязана брада. Носът е прав, клепачите – леко отпуснати. Мъжът гледа решително, право в обектива. Косите, разделени на път, са грижливо сресани. Устата е добре очертана.

До него, в цял ръст, е застанала София  – тя гледа настрани, облечена е в модна рокля стил Наполеон III, единият й лакът се опира в някакво ръкоделие. Тя е двайсет години по-млада от него, но изглежда уверена в себе си. Ще му бъде винаги предана и брачната двойка ще остане сплотена през целия си съвместен живот. До последните си дни Екзарх говори за жена си с уважение и обич. Един фотограф я е обезсмъртил в деня на нейната кончина. Виждаме стара жена, изпълнена с достойнство и спокойствие, която отива да се събере отново със съпруга си.

Ако се съди по портрета, запазен в Областния исторически музей на Стара Загора – неговият роден град, изработен въз основа на по-късна фотография и вероятно по свидетелства на негови близки и познати, той е имал ясен, прозорлив и решителен поглед, който художникът като че ли е искал специално да подчертае. На третото клише виждаме възрастен мъж. Тогава трябва да е бил на шейсетина години. Косите сивеят, но още не са съвсем побелели. Очите и брадичката не са се променили. Погледът е все така решителен, клепачите са леко провиснали, устните са присвити в средата. Изражението е по-замечтано, западният му костюм е изискан, без да е превзет. Ризата с подгъната яка е последна мода, вратовръзката е старателно завързана. Мъжът не е конте, но несъмнено харесва класическия и елегантен стил. На левия ревер е закачена някаква почетна значка.

Тези снимки говорят много за човека. Останалото ще разберем от научните изследвания. Не съществува никаква устна традиция, нито епически разказ за неговите подвизи. Семейната памет се задоволява с убеждението, че в своята страна той е направил велики неща. Именно тези неща настоящата книга възнамерява да осветли.

Животът му се вписва изцяло във века, в който националните държави изникват от развалините на „болния човек на Европа”. Сърбия е на четири години, когато той идва на бял свят. Той е единайсетгодишен, когато избухва гръцкото въстание. На двайсет, когато се основава Елинското царство. На шейсет и осем, когато се създава неговата собствена държава, на чиито първи кризи става свидетел. А също и на първите й войни. Политическият му живот се вписва изцяло в рамките на танзимата, епохата на реформите в Османската империя. Еничарите са изтребени, когато той е на шестнайсет години. На двайсет и девет е, когато се провъзгласява равноправието на християните в Гюлханския хатишериф (1839) на султан Абдул Меджид, и е един от първите, които се възползват от него. На 46-годишна възраст публикува текста на Хатихумаюна, който дава нов импулс на модернизацията на империята и потвърждава правата на нейните поданици, независимо от тяхната религия.

Балканите участват активно в събитията, които разтърсват Европа през XIX век. Деформираното ехо от  Наполеоновата мечта и френската революция е достигнало и до тях. Потушаването на гръцкото въстание се запечатва в съзнанието на християните, които са видели своя патриарх обесен пред вратите на Фанар. Тази разправа разтърсва съвестта на европейците. Да си спомним за „Детето“ на Юго, „Клането на остров Хиос“ от Дьолакроа или смъртта на Байрон в градчето Мисолонги. По-скоро неочакваното унищожаване на флотата на султана при Наварин (1827), както и далеч по-очакваното разбиване на армията му в Румелия (1829–1830) пораждат вълнение и надежди сред славянското население на империята. Десетки хиляди българи, въодушевени от пристигането на руските войски, ги придружават при оттеглянето им, като напускат земята и домовете си, колкото и мизерни да са те. Редуват се надежди и трагедии. През 1831 г. голямата славянска православна сестра смазва по-малката славянска сестра, прекалено католическата и прекалено независима Полша. Десетки хиляди поляци емигрират по цяла Европа. Повечето от тях във Франция. Малцина и към Османската империя. Двама се настаняват в родния град на А. Екзарх, Стара Загора, където се опитват да забогатеят. Не успяват, но споменът за тях остава. През 1841 г. бунтовете на критяните и на българите на юг от Ниш са удавени в кръв. Но този път западните сили, за които е важно империята да се стабилизира и християните да се интегрират, са толкова обезпокоени, че изпращат специална анкетна мисия. А. Екзарх е неин преводач, гид и понякога вдъхновител. Оттогава насам този тип проверки стават редовна практика…

Александър Екзарх навлиза в зряла възраст по време, когато участието в обществения живот е особено необходимо. Икономическият възход на западните провинции на империята, силно изявен сред някои български общности, поражда у населението стремеж към образование и култура. Нов вид душевна нагласа повелява народите да бъдат уважавани и правата на нациите – признавани. Време е стихийните бунтове да отстъпят място на добре организирани и амбициозни начинания. Да се разшири обществената подкрепа, както бихме казали днес. Самотните герои да бъдат заместени от организатори, които да лансират новите идеи, използвайки между другото, по примера на Франция, и възможностите на пресата. Александър Екзарх е от онези хора, които ще превърнат признаването на българската идентичност в политически въпрос и ще дадат на своя народ средствата да се организира и да се утвърди. През 1841 г. той пръв поставя българския въпрос пред западните правителства, което е един от основополагащите актове в създаването на съвременна България. Екзарх възлага големи надежди на Франция, която го е приела. В Санкт Петербург той се запознава отблизо с безпощадното съперничество между двете претендентки да застанат начело на славяните – Русия и Полша. Още през 1847 г. отново издига искането за самостоятелна Българска църква. Развитието на образованието става една от главните насоки на дейността му между 1847 и 1853 г. От 1849 до 1862 г. поема цялата тежест по издаването на единствения български вестник в столицата на империята, „Цариградски вестник“, който изиграва решаваща роля в утвърждаването на българското национално съзнание. През 1879 и 1886 г. Екзарх представя своята кандидатура за трона на новоосвободена България. През 1879 г. става първият окръжен управител на полунезависимия Пловдив. Умира в София през 1891 г.

Участта на Александър Екзарх е необикновена. Това е историята на едно дете, родено в началото на XIX век в Стара Загора, което, достигнало до зряла възраст, става една от малкото личности – радетели за осъществяването на национален проект в област и по време, когато понятията нация и националност не съществуват, и то сред население, чиито средства за обществено развитие са далеч по-ограничени, отколкото днес. Нищо не го е предопределяло повече от когото и да било за подобно рисковано и вдъхновяващо начинание. Разбира се, някой може да възрази, че подобно нещо се случва по-лесно на човек „от сой“, че от значение е принадлежността му към съвсем ясно определена обществена група – групата на градските първенци, които притежават солидна икономическа опора и разполагат със здрави връзки. Но едно такова обяснение не е задоволително. То не позволява да се разбере как Александър Екзарх, от син на един от първенците на второстепенен град в Румелия, се превръща в изключителна личност, вместо да си остане син на първенец, който е успял в живота, но чийто хоризонт остава ограничен от заобикалящия го свят. Съдбата му ще бъде политическа и на национално, и на международно равнище. Движещите сили на осъществения в живота му качествен скок трябва добре да се проучат. В историята случайности няма. В най-добрия случай има съвпадения. Всичко може да се обясни. Да се покажат семейните и социалните структури, които са позволили този внезапен пробив, да се уточни институционалния и политическия контекст на този възход – такава е целта на настоящата книга, посветена на живота и дейността на Александър Екзарх.

Защо А. Екзарх заема второстепенно място в българската история, след като името му присъства във всички архиви, във всички поименни списъци в трудовете, посветени на Възраждането? Л. Любенова вижда в неговия случай синдром на историографска недостатъчност. Как да си обясним факта, че липсва, посветено на личността му, широкообхватно проучване? Дали да отдадем това на неговия труден и високомерен характер? Но само той ли е бил такъв? Чепатият характер не е ли присъщ на всички хора с големи амбиции? Или може би вината му е, че е прилагал почти технократичен подход при осъществяването на идеите си? Всичко това не е достатъчно, за да се оправдае остракизмът, на който е подложен от твърде дълго време. Отличителните му черти са дори белег на модерност, която може да се отчете в негова полза. Той не умира геройски като Ботев и Левски, нито погубен от собственото си дело като Раковски. В този смисъл той не е белязан от романтизма на едно време, което се увлича по изгубените каузи. Но и този аргумент не е достатъчно убедителен. Причините трябва да се търсят другаде. Може би в независимия дух, който Екзарх проявява във всеки свой избор, това неизменно му навлича трайни врагове сред Западните сили, които са се надявали да го употребят, но чието влияние той е успял да използва като лост за собствените си амбиции в полза на своя народ. В тази игра на надхитряне Русия е главният му партньор. Нейната упорита злопаметност се отразява и на спомена за него, поддържан от един тоталитарен режим, подчинен на приемниците на руския император, които проявяват не по-малка жажда за надмощие над южните славяни и съответно са убедени, че невъзприемчивите към техния идеологически модел заслужават единствено забрава, дори и след смъртта си. Две погребения са по-сигурни от едно. Към това се прибавя недоверието на различните последователни режими, подозрителни към всичко, което идва отвън и не се вмества в единната им идеологическа схема. Но и това обяснение не е задоволително.

„Претенцията” на Екзарх, че произхожда от много стара българска фамилия, също му се вменява в грях от изследователи, които, без много да се задълбочават, заявяват в местните хроники, чиято достоверност като извори те самите оспорват, че преди 1750 г. никаква родствена връзка не може да се идентифицира и че хипотезата на Халил Иналджък, според която съществува семейна приемственост, датираща отпреди османското нашествие, е недоказуема. Това означава да се отрекат всички хроники, в които се предлагат дати отпреди средата на XVIII век. Както и да се отхвърли всякаква дискусия, при която един мултидисциплинарен подход може да внесе елементи на потвърждение. Подобна позиция нерядко крие недоизказани неща или предразсъдъци спрямо общество, което се представя за егалитарно, но всъщност е много по-разнолико, отколкото изглежда, и чиито твърде самобитни особености са просъществували чак до средата на XIX век, когато то се оформя като нация.

Колкото и да е парадоксално, самият Александър Екзарх е в основата на мрака, който покрива неговото дело. Целият му живот протича между светлина и сянка. Светлината, ярка и безспорна, е огромната услуга, която прави на бъдещата си държава, превръщайки я в даденост на международната сцена благодарение на неуморната си дейност в Париж, Лондон и Санкт Петербург между 1839 и 1847 г. Нова България се ражда и благодарение на него. Сянката, това е двойната му кандидатура за трона, която, макар и правилно разбрана от съвременниците му, е послужила като оръжие на неговите врагове. Но той не е пряко отговорен за това низвергване. Съвременниците му са се отнасяли към него с уважение и възхищение чак до смъртта му. Едва след 1922 г., когато социалният популизъм взима надмощие в България, той потъва постепенно в забравата, на която по-късно комунистическият режим – демагогски и псевдоегалитарен, но най-вече тоталитарен, – в желанието си изцяло да завладее политическия, социалния и културния терен, доколкото е имало такъв, окончателно го обрича.

Невероятна е съдбата на този син на първенец от Стара Загора, без когото България нямаше да изглежда такава, каквато я познаваме понастоящем. Животът и обкръжението, в което той се вписва, позволяват днес да покажем как е изглеждало българското общество през XIX век. Младият Александър е третият син в семейство с девет деца, чийто баща заема особено положение в родния си град Стара Загора. Неговата младост е отлично свидетелство за хармоничните отношения, поддържани от християните в Османската империя както с турците, така и с висшия клир. Студентските му години показват какво е представлявало висшето образование за християните от империята, както и каква роля е играел фанариотският културен модел. Сведенията ни за неговото семейство и за обществените му връзки хвърлят светлина върху мрежата за взаимопомощ и солидарност, в която протича целият му живот. Така получаваме социологическа представа за българските османски общности през XIX век. Ако младостта му се вписва в рамките на познат модел, който изисква все пак нови тълкувания, а именно модела на българските елити от началото на XIX век, онова, което научаваме за произхода на семейството му и за ранга му в Стара Загора, повдига друг въпрос, измежду най-деликатните в областта на българската идентичност – въпросът за нейната приемственост и за наличието на различни видове опори на паметта сред население, у което според историографията родствената приемственост, с други думи семейната памет, се появява едва в средата на XVIII век. Ако онова, което можем да научим за семейството, е вярно, а нищо не го опровергава, макар да се налага в подкрепа на тази хипотеза да прибягваме повече до социалната и историческата антропология, отколкото до традиционните исторически методи, основаващи се върху наличието на писмени потвърждения, то тогава тезата, изказана още през 1944 г. от Халил Иналджък и възприета през 90-те години от Кемал Карпат, добива съвсем конкретни очертания. И наистина въпросът, който се поставя, е дали Александър Екзарх и неговото семейство се различават и в каква степен от общоприетия модел на икономически и обществен възход и дали не би трябвало да разместим термините и да говорим първо за обществено положение и след това за икономически възход.