Начало Идеи Гледна точка Алергични руснаци, химерични българи
Гледна точка

Алергични руснаци, химерични българи

6017
рисунка Катрин Томова

Свръхчувствителност – няма как иначе да определим реакциите на руската държава и пропагандните ѝ органи на всяко нещо, което каже или направи България, пък то не им изнася. Сякаш мигом се изприщват, острата уртикария ги кара да се чешат неспокойни, на Мария Захарова направо ѝ надебелява езикът и тя – за да се облекчи, изрича тежки думи. Мобилизират се всякакви „специалисти“, чиито заключения се свеждат до едно – неблагодарни българи, хайде да ги накажем. Накратко: за какви се мислят тия?!

Така се получи и с наглед съвсем справедливата и коректно поднесена декларация на българското Външно министерство по повод изложбата за Девети септември в Руския културно-информационен център. Пренаписвали сме били историята, от поляците сме станали по-лоши, що пък не вземем да им спрем чартърите на тия неблагодарници? На повърхността, разбира се, могат да се откроят причини за тази алергична реакция, и те, според руснаците, а и според доволно много техни български подгласници, изглеждат съвсем намясто. Щото, нали, с нас Русия е в мир и бой, както се пееше в някогашния ни химн. Как тогава Девети септември ще ни разделя, напротив – събира ни с братушките: второ Освобождение е, а не поробване, иначе България би изчезнала от картата…

Ясно е, руснаците няма да забравят (ние впрочем също не забравяме), че през 1877–78 година след поредната им война с Османската империя е образувано княжеството България. Само че за това събитие ни натискат да сме им непрестанно благодарни, без да си дават сметка, че това е едно от нещата в манталитета, което рязко ни различава едни от други. При тях благодарността е част от конструкцията на по-сетнешната им велика държава: всяка година техните князе са пълзели ничком пред монголските/ татарските ханове, за да им благодарят за това, че запазват титлите им, пък и – ако може, велик княз на покорените земи да ги назначат. Успяват в това направление най-усърдните ордопоклонници – първоначално Александър Невски, след това князът на Московията Иван Калита. Калита го броят за „обединител на руските земи“, прозвището му означава „кесия“ – тази кесия, която пълнел с данъци от поданиците си и след това почтително предавал на татарските ханове. Но и за себе си оставял, не го мислете. Невски пък, който получил геройския си титул, след като разбил рицарите от Тевтонския орден първо край река Ижора, приток на Нева, а след това и на Чудското езеро, колкото е бил непримирим и героичен с немците, толкова е бил хрисим и верноподан на монголците. Чак заплашил с войска Новгород, че ако не тръгне да плаща годишен данък на Златната орда, ще го нападне и разори. Има слухове дори, че към края на живота си приел исляма, но дали от благодарност, или да запази властта си – никой не знае. Нататък нещата се обърнали – хански поданици прииждали при руските князе и царе и просели закрила, тия ги приемали и им давали владения и сан. Прочее, това е още един парадокс в руската история: благородниците им (по-късно дворяни) са повечето с неруски произход, докато зависимото селячество (крепостните) са тъкмо местното, заварено от придошлите поляци, литовци, татари, немци, че дори шотландци и абисинци, а и всякакви други, руско-славянско население. Татарски е произходът на мнозина предани поданици на Северната империя: Николай Карамзин, съставител на първата систематизирана история на Русия; Иван Тургенев, когото българите знаем най-вече заради Дмитрий Инсаров, героя му от „В навечерието“; една от най-великите поети на ХХ век Анна Ахматова също е потомка на татарски изселници, които предано (както преди тях) са благодарили чинно и челобитно за царската милост.

Българите не че не сме благодарни, благодарни сме, ама не толкова всекидневно, а инцидентно. Кого ли не сме посрещали с хляб и сол – и немци, и руснаци; май само французите не сме, все пак окупационен корпус са били. Но това не значи, че сме ги забравили: в моето село, Бързия, където съм роден, и до днес си съществува цяла махала – Синегалската (така е на диалект), и на обитателите ѝ така им викаме – синегалците; то е, защото – може би да ни уязвят, французите разполагат в страната ни войски от северноафриканския си корпус. Споменът се е запазил, което поне според мен си е донякъде и благодарност. Но някак моментна – отишли са си, отдъхнали сме си, както сме си отдъхвали, когато сме благодарили за благоразположението на агата, влязъл къщата ни, пил ракията ни и ял пилетата ни: „Сполай ти, бей, за рахатлъка, пък сега хайде, иди си по живо-по здраво!“. Даваш благодарност и се криеш, щото инак ще ти се наложи все да се кланяш и да благодариш, пък ако по някакъв начин: Не дай си, Боже!, реши господарят, че не си му докрай угодил, може главата ти да вземе. Затова целуваме ръка, посрещаме с хляб и сол, оръжията с цветя обкичваме и после – беж!

Другото, дето тъй ги бъзва руснаците, е, че те много си падат освободители да бъдат. Разбира се, най-напред своите земи от татарите, после Казан пак от тях, нататък Сибир са освобождавали, Финландия и балтийските републики, Украйна, Кавказ, Средна Азия, Полша, Молдова… И на всяко освободено място трайно са засядали, не са си тръгвали. Александър Сергеевич Грибоедов, авторът на „От ума си тегли“, заемал поста на висш дипломатически руски пратеник в днешен Иран, освен прочутата си творба е изработил цял план как и Персия да бъде успешно „освободена“ от руски войски. Той има печална съдба: насъскана от улемите и имамите, разярената тълпа напада руското представителство в Техеран и той е буквално разкъсан от религиозните фанатици. Друг Александър Сергеевич, Александър Сергеевич Пушкин, на път за Кавказ среща теглената от волски впряг талига с поминалия се Грибоедов, пита какво карат и накъде отиват, отговарят му: „За Тифлис (Тбилиси). Возим мъртвия Грибоедов“. И после пише в пътните си записки, излезли под заглавието „Пътешествие в Арзрум“:

Запознах се с Грибоедов през 1817 г. Неговият меланхоличен характер, неговият озлобен ум, неговото добродушие, слабостите и пороците, неизбежни спътници на човечеството, всичко в него беше необикновено привлекателно. Родил се с честолюбие, равно на неговите дарования, той дълго беше впримчен в мрежата на дребните нужди и неизвестности. Способностите на човека държавник не бяха използвани; талантът на поета не беше признат; даже неговата хладна и блестяща храброст известно време беше поставяна под подозрение… // Колко жалко е, че Грибоедов не остави свои дневници! Да се напише неговата биография е работа на приятелите му; но забележителните хора изчезват у нас без да оставят следа. Ние сме лениви и нелюбопитни.

Лениви и нелюбопитни – да, но не когато дойде дело до нечие „освобождение“, сиреч война. Всъщност, било от обич – така казал на Милан Кундера един съветски офицер, когато войските на Варшавския договор нахлуват в Чехословакия през 1968 г. Обичат руснаците чехите, дето дори не са ги освобождавали, значи нас ще обичат още повече, понеже два пъти са ни освобождавали, да не говорим пък колко са ни „приютявали“. Вярно, Раковски – като чуел за руското „гостоприемство“, толкова се подлютявал, че очите му пламък хвърляли. Разбирал е, че това, което руснаците (Азиатският департамент) наричат „приютяване“ или „освобождаване“, всъщност си е чиста проба обезбългаряване и заробване. Разбирал го е и Васил Левски, Апостола, който е казал (поне така твърди Захарий Стоянов в биографията си на Дякона): „Ако ние не сме способни да са освободим сами, то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство…“

Най обаче онова, което подтиква братушките да се занимават с нас и да ни „освобождават“, е, за да ни привнесат пасионарност. „Пасионарност“ е термин от теорията на Лев Гумильов (син на тормозената от болшевиките поетеса Анна Ахматова и на разстреляния пак от болшевиките поет Николай Гумильов) за етногенезата, изведен от латинската дума за страст, passio. Носителите на пасионарността, пасионариите, според Гумильов са онези индивиди в общността, достатъчно заредени с енергия, за да не стоят на едно място, да не ги свърта, както се казва, а постоянно да измислят проекти, да кроят планове, да извършват дейности. Не точно луди за връзване, ама около: хващат ги карастанчовите и не мирясват. Такива хора, твърди руският учен, когато са в достатъчно количество, дават т.нар. от него „пасионарен тласък“, който стои в началото на всяка етногенеза. А етносът възхожда само ако има достатъчно такива хора, които да наелектризират своите братя и сестри и да ги поведат отвъд пределите на кроткото им и спокойничко съществувание. Тъкмо пасионариите дават живот на онези етнически конгломерации, способни да устоят на вихъра на времето и пространството, тоест на историята и географията. Защото етносът, убеден е Гумильов, е природно-историческа форма, подчинена на космически ритми, захранвана от космически енергии и повлиявана от космически протуберанси. Небезизвестният идеолог на евразийството Александър Дугин доста е заимствал от учението на Гумильов. Особено идеята, че човешкото развитие (етногенезата) се осъществява чрез пулсации, не постъпателно: „Край и пак начало“, както е заглавието на една от книгите на Лев Николаевич. Самият Гумильов е понасъбрал идеен цвят за своята теория от Ницше, Шпенглер и Тойнби, а за свой учител обявява Вернадски.

Етногенезата обаче се обърква, когато два етноса с различни космически ритми опитат да се съберат. Не се получава. Това, което се получава, Гумильов нарича химера, по името на древногръцкото чудовище, станало символ за нещо невъзможно, недостижимо, илюзорно. Ученият определя етно-химерата така: „Съсъществуване на два и повече чужди един на друг суперетнически етноси в една екологична ниша“. Твърди: в рамките на етноса химерите не били беда, но „на суперетническо ниво подобни метастази създават химерически композиции, водещи към гибел“. Химерата е „съчетание в една цялост на две различни несъвместими системи“.

И – сега внимание! – ето какъв идеален пример дава Лев Николаевич за химера:

Друг пример за маргинална (погранична) химера е България. Около 660 г. орда българи под водачеството на Аспарух е притисната от хазарите в родните им кавказки степи и превзема долината на Дунав, населена със славяни. Българите са представители на степния евразийски суперетнос и тяхната симбиоза със славяните почти двеста години се явява химерична система. Но българите са били малко и част от тях се разтваря в славянската среда, а друга част се заселва в Добруджа и Бесарабия, тоест в покрайнините на страната. През 864 г. пославянченият български цар Борис приема кръщение, с което ознаменува влизането на неговия народ в суперетноса, който ние условно нарекохме „византийски“. Но това само увеличава числото на елементите на и без това неограничената етносистема. Заедно с гръцкото православие в България идва и малоазийското маркионитство и богомилството, благодарение на което идеологическото затормозяване в страната се усилва. Войната с Византия приема все по-жестоки форми, докато не приключва с падането на Българското царство през 1018 г. Едва през 1185 г. българите са освободени от вожда на власите Асен с помощта на евразийски номади – половците (ние ги наричаме кумани), намиращи се в симбиоза с българите и власите. 

Какво всъщност излиза? Че според Лев Гумильов държавата ни е химерична, ние сме химеричен етнос, а всичко, което сме направили, дължим не на себе си, а на славяните, византийците, власите и куманите. Няма, тоест, или поне не би трябвало да има социално-политическо образувание България: то е някакъв странен нежизнеспособен конструкт; чудовище, хибрид. И защо тогава тия химерични българи, дето не ги знаем дали изобщо съществуват, дали не са някакъв изметнат псевдоетнос, си позволяват да ни дават акъл на нас, руснаците, които сме не просто етнос, а суперетнос?! „Курица не птица, Болгария – не заграница“ (Кокошката не е птица, България не е чужбина). И не просто не е чужбина, ами и пасионарна не е; някаква химера, тоест несъществуваща твар, която обаче – ей, че нахалство! – си позволява от бездните на своята неналичност не само да се обажда, ами и претенции да предявява и нас, руснаците, образцовите пасионарии, да поучава, пфу! Как да не се изприщиш от възмущение, как да не ти се надебели езикът и уртикария да не получиш?! След като от нищото укори дочуваш…

Руската алергична свръхчувствителност към българските прояви на несъгласие и отпор са следствие от убеждението, че ние, българите, сме в действителност някаква химерична подсъществителност. Какво говоря? Дори не сме и действителност, а мъгляво етническо образувание, подлежащо на вливане в руския суперетнос. И всичко, възпрепятстващо това вливане, ядосва руските официални органи, сърди ги и ги кара да ни размахват пръст и да ни гълчат. Но ни гълчат не заради друго, а защото според „русская классика“ (под този титул излизат книгите на Лев Николаевич Гумильов) ние отдавна е трябвало да се разпаднем в нищото, тъй като сами сме нищо, просто химера.
Тази химера обаче напук сякаш им прави и още да я има, вече повече от 1300 години.
Е, че как тогава да не ни се дразнят?… Не само ни се дразнят, вбесяваме ги чак…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора