0
3372

Алцек Мишев: Живописта като реакция

„Ти трябва да станеш художник – по двайсет рисунки на ден да виждам!“ С тези думи баба Славка от Дупница слага началото на обучението на своя внук, италианския съвременен художник Алцек Мишев. Макар да е още 8-годишен тогава, той е потомък не на кого да е, а на нейния баща Иван Зограф от Кочериново, чието „платно“ е бил самият Рилски манастир.

Седемдесет години по-късно ретроспективната изложба на Алцек Мишев „Акуи–Милано– София“ запълни общо тринайсет зали в Двореца на НГ с внушителния брой от 146 произведения. Откъси от мултимедийни визуализации, градски събития и концерти, картини с религиозни сюжети – тя обхваща цялото му творчество, многолико със своите похвати и теми.

С абстракционизъм в плувките

Алцек Мишев е роден през 1940 г. в Дупница. Завършва живопис в Националната художествена академия и през 1971 г. се завръща в родния си град, където организира изложба заедно с братята си и приятели – тайната цел е да събере средства за бягството си от България. Свалена заради усещания за модернизъм, изложбата впоследствие е подредена на „Шипка“ 6 по преценка на Съюза на българските художници. Майка си Павлина той описва като велика личност – въпреки своята любов към него, тя осъзнава, че мястото му не е там, и му дава финалния подтик да избяга. Режимът така и не ѝ позволява да го види повече.

„Прелез“ и „Часовникът“, част от изложбата в Дупница, 1971 г.

Алцек стига до Белград, уж за да посети изложба на Пикасо, където продава фотоапарата си и със спечелените динари пътува до Копер, откъдето решава да преплува 15 км до залива на Триест. Слага в плувките един найлонов плик с абстрактните си картини и дипломата от Академията, но случайни минувачи му обясняват на сърбохърватски, че във водата го чакат „едни големи риби, които ядат хора“. След 42 часа крачене и пълзене стига границата с Италия, където два югославски хеликоптера стрелят по него. В Триест все още не е сигурен дали е в Италия и продължава на автостоп чак до Венеция.

„После отидох при карабинерите и първото нещо, което направиха, е да ми купят един блок и да ме помолят да им нарисувам нещо за спомен. Искаха да викат и журналисти, но аз веднага отказах, за мен беше пълно с ДС навсякъде…“ Следват 3–4 месеца по лагери за бежанци, малко по-късно печели златен медал в живописен конкурс в Неапол, поемайки отново по естествения си път като художник.

С плувки в концептуализма

С пристигането си в Италия Алцек осъзнава, че е закъснял за абстракционизма – на ход в петимните за постоянен прогрес творчески среди вече е концептуализмът, който не просто отрича конвенционалното в живописта, но и самата живопис. В тази нова ситуация Алцек схваща езика като свое основно оръжие и започва да твори „буквални заглавия и разкази за възрастни“.
Първия си разказ представя на Биеналето в Грац, чиято тема е „Самоличността“. Там той излага серия фотоколажи, които „свидетелстват“ как е успял да „прелети“ през границите с едно евтино и просто технологично устройство – чифт огромни леки плавници, с които се опитва да лети, „плувайки“ във въздуха. В своите проекти Алцек превръща плуването, летенето, бягането и изобщо прекосяването на внушителни физически пространства в метафори. „Щом е такава работата, ще трябва да се науча да разправям и визуализирам лъжи, да ги правя почти възможни…“

Разказите му печелят признанието на един от един от най-влиятелните критици на Запад, Акиле Бонито Олива. През 1976 г. Алцек е включен в неговата селекция „Европа–Америка. Различните авангарди“ или т.нар. „Библия на модерното изкуство“. В нея са представени най-значимите съвременни артисти – 30 от Европа и 30 от САЩ. Сред тях намира място още един българин – Кристо.

Следват успешна кариера, още две биеналета и редица проекти, един от най-значимите сред тях е „Преплуване на Атлантическия океан“ (1979–1982 г.). Той включва 12 изложби, театрална постановка и музикална плоча. В неговите рамки Алцек успява да преплува Атлантика, но има уловка – една от първите fake news – той плува не в ледените води на океана, а в басейна на кораба „Кралица Елизабет II“ по маршрута  Лондон–Ню Йорк. Алцек все пак „илюстрира“ буквално заглавието на проекта, плувайки неуморно в басейна на кораба по осем часа всеки ден.

Това присъщо чувство за ирония и самоирония бележи всичките му изпълнения, в пълен противовес на претенцията на съвременниците му колеги. Той е сред поканените творци на Арт панаира в Болоня през 1977 г., където се провеждат „кървавите оргии“ на Херман Нич и пърформансът „Безтегловност“ на Марина Абрамович и Улай, в който двамата ограничават входа на галерията посредством голите си тела и задължават посетителите да се отъркват в тях на влизане. Алцек предпочита да представи извора на своята неизчерпаема енергия на плувец чрез Lactobacillus bulgaricus, или „Фрагменти и ферменти“. В продължение на шест дни той раздава на международната артистична общност по 20 кг от „чистата енергия на таратора“ (с много чесън!). „Жегата в онези дни със сигурност предопредели успеха на тази моя инициатива“.

Алцек се възползва от всяка възможност, предоставена му от цайтгайста, но докато неговите съвременници се плъзгат по повърхността, в съзнанието му се очертава остра диалектика. Точно в момента, когато вратите на всички музеи и галерии се отварят широко за него, той придобива усещането, че модерното изкуство е изпразнено от съдържание и разчита на фалш и манипулация. Така той застава в опозиция на своето творчество, целия тренд и всички свои съвременници.

Срещу течението

Днес Алцек се определя като реакционер и се съгласява с Давила, че модерният свят не може да бъде наказан – защото той е наказанието. Студентът, който в Академията прерисува картини на Ротко, вече описва самоубийството му като „неизбежно“ – съдбата на един разкаял се модернист, който не успява да преодолее трагедията, с която се сблъсква и самият Алцек – а именно липсата на сюжет.
„Сюжетът, смисълът е най-важното нещо, а не свободата на художника. Абстрактното изкуство не може да бъде изкуство, защото няма сюжет. Никога не е било. Говори ти човек, който е рискувал живота си заради него, който е платил с много време за него.“

Така Алцек развива пиетет към непреходния сюжет – разпознаваемите образи и теми, които векове наред са захранвали духа на съзерцателя. Живото изкуство е приемник на предишни натрупвания и докато модерността иска да скъса напълно с миналото, Алцек вижда в него стабилен фундамент, върху който да стъпят тласъците за развитие, в противовес на модерния нихилистичен, самоцелен и разрушителен прогрес. Доминацията на този прогрес в творческите среди той вижда като „тоталитаризъм на разпада“ – и стига до осъзнаването, че е избягал от една диктатура в друга.

„Mодерната форма се налага със своето радикално решение – тя трябва да бъде проста и ясна като милиционер, както казвахме едно време. Но това е невъзможно: модерната форма е една илюзия, идеологическа илюзия на новия свят. Тази, която я предхожда – немодерната – тя не е тотална, не се налага, а се отлага със своите елементи, със своята патина… Тя се свързва с друга форма около себе си. Щом като се свързва, тя се връзва, тя живее, пее, жива е… и разбрах, че всичко е било погрешно. Ние сме били хипнотизирани от радикалната форма – белия квадат на Малевич, всичките тотални радикални преобръщания на значението. А тя е скромна форма и е вечна.“

Цитирайки Платон, Алцек се опасява от поетите, които искат да се отделят от държавата. Като такива съвременни „поети“ вижда Кандински, Ив Клайн, Малевич, Пикасо, Пaул Клее, Дюшан… За него те са все гениални демони изобретатели, отдалечили се от обществото, заети да си играят на демиурзи. Те изместват фокуса от изкуството и го пренасят върху автора – това бива възприето от художествените среди и впоследствие се стига до поантата – известната декларация на Йозеф Бойс, че всички хора са артисти.

Това е и причината Алцек Мишев да не намира съмишленици сред своите съвременници. Един от тях е неговият „брат по бягство“ Христо Явашев – Кристо. Двамата се запознават през 70-те в Милано. Движат в общи среди заедно с ключови представители на модерното изкуство като Пиер Рестани и Жан Тингели, които заедно с Кристо и други артисти поставят основите на Новия реализъм, но Алцек е вече далеч от това.
„Христо вярва в свободата на автора и на пазара и в това отношение той е съвсем хармонична личност. Върху това е основан и успехът на модерното изкуство, а Христо е продукт на времето си, на демокрацията, на либералната инициатива, на капитализма. Не можем да говорим за нашето време, без да се съобразяваме с него. Но това е точно обратното на онова, което аз мисля.“

На лекция на Кристо, 2012 г., Милано

Те двамата обаче никога не говорят на тези теми – за Христо и Жан-Клод Алцек държи да се знае, че са били много топли и честни хора и дълбоко са милеели за България. „Лично ви го казвам, в Христо нямаше нищо помпозно.“

За разлика от него и повечето свои съвременници, Алцек смята, че властта и изкуството могат да си взаимодействат градивно, по Хегел. Според него един високо просветен владетел би могъл да поеме тази отговoрност и да установи равновесие между двете. Той осъзнава, че времената на Перикъл, Фридрих II и Медичите днес изглеждат като утопия, но не бива да спираме да се стремим към тях. Избягва обаче опростеното мислене по най-важните и сложни въпроси – как да подредим света и да съжителстваме заедно.
„Трябва да мислим какви са хората и техните отношения, а не каква е системата. Какви ще бъдат тия хора, които могат да установят хармонично съществуване. Тая материя човешка не е компютър, тя има нужда от непрекъснати Сократови разговори. Много съм млад още, нямам опит и знания за това нещо. Десетте Божи заповеди ги знам, знаят ги всички, достатъчно са. Ама ние с тебе под лозницата, които сме никакви и нищо, се мъчим да видим как да ги подредим нещата.“
Алцек страни и от повсеместната идеологизация на творческите среди. През 70-те години комунизмът е водещ в културата на Запад. Тогава в Милано той се запознава и с Умберто Еко, който е впечатлен от познанията му по марксистко-ленинска философия. „Ама как да е иначе, аз съм държал държавен изпит по комунизъм, нали Богомил Райнов иначе щеше да ме скъса!“, смее се днес Алцек. Той обяснява на Еко, че е беглец точно от комунизма, но философът държи на своето. „Те всички се имаха за истинските комунисти, а Сталин беше техният враг – следователно аз съм избягал от него, те знаят светлия път, а аз явно съм объркан и не разбирам…“

В разгара на Студената война културата и изкуството се включват в пропагандната война. Отвъд Атлантика се подкрепят артистични движения като антитеза на ограниченията на социалистическия реализъм – сред тях е и абстрактният експресионизъм, който предлага безбрежна творческа свобода и индивидуалност. Един от двигателите на този процес е Лео Кастели, легендарният собственик на най-голямата галерия в Ню Йорк в този период. В нея той лансира всички понастоящем световноизвестни имена, сред които Де Кунинг, Уорхол и Полък, фактически полагайки основите на модерното американско изкуство. В началото на 80-те години там попада и Алцек. Лео затваря щорите на галерията, взима две бутилки шампанско и двамата слизат долу, където са всички негови картини – Лихтенщайн, Раушенберг, Клайн, Кристо… В неговите очи Алцек е идеалното попълнение – необходимо е само да се премести, да добие американско гражданство, да застане измежду неговите художници…
„Аз помислих за майка ми, която ми каза навремето: „Недей да мислиш, че си центърът на света“. Имах три долара в джоба. Въртеше ми се главата, нали бях спортист и не пиех. И си тръгнах. Купих си с тези три долара хот-дог и нищо не беше по-вкусно. И разбрах, че аз съм друг човек – не съм за тая работа. Та това е вашият приятел от Дупница! Тогава разбрах, че аз съм европеец преди всичко, пък чак след това разбрах, че съм българин… а тракиец най-последно. Моето развитие е в низходяща посока.“

Котвата

Ходът на живота му опира в една дефинитивна повратна точка: той се установява не в Ню Йорк, Париж или Милано, а в Акуи Терме – малко градче в Пиемонт, богато на термални извори – „20 000 души, с хълмове наоколо, като Дупница“. Това е и неговата окончателна опозиция срещу модерността.
От години пише в местния седмичник, издава и книгата „Да откриеш топлата вода“ – „статийки с рисунки“, които пазят следите от това да стоиш вкъщи и да се влюбиш в малкия град. Алцек вярва силно в неговото бъдеще и полага старание да предаде това и на околните. Съвсем не иска да разбере „деформациите на модерността“ – напъните да се пътува самоцелно, уж заради личното обогатяване. Вдъхновение той черпи от своята среда – в картините му често се намират елементи от нея, като акведукта накрай Акуи, срещу който живее в продължение на две години, белия паун от съседното село…

Той вижда значенията навсякъде около себе си – но човек трябва сам да се потруди да ги разкрие. Това прави Алцек, докато търси български думи във всекидневната италианска реч – наследство от съименника му хан Алцек, направил подобен на неговия преход през VII век. Разказва ни и за своя герой – местния светец Гуидо, погребан в църквата в Акуи, който според една легенда по времето на повсеместен глад носи на местното население пшеница от Тракия. „Къде ще ходя в Ню Йорк да се занимавам със Сохо? Да ги оставим да си живеят техните халюцинации на победилия сюрреализъм.“

Алцек живее със съпругата си Елеонора Ричи, с която имат две деца – Марко и Вероника. И двамата са православни християни по настояване на Елеонора. За нея пък се жени по препоръка на баща си, когото режимът, случайно или не, пуска да отиде при сина си за първи път след дванайсет години, малко след като Алцек и Елеонора са се запознали. Двойката първо придобива „дивия“ си дом в живописното селце Монтекиаро. Впоследствие откриват и другата си авантюра в най-близкия град Акуи – палацо на четири века, построено от италианския архитект Джовани Скапита.

Намерени като руини в полуразрушен вид от семейството, двете къщи са реставрирани от тях самите, без помощта на други работници. Възстановяването им отнема години, докато накрая не се прераждат в своеобразна изложба от реставрирани фрески, форми и огромни платна. Така творби и творци обитават две пространства, които сами по себе си представляват художествени работилници за произведения. Всичко е сътворено от тях двамата по безупречния вкус на Comandante Supremo – Елеонора, която е архитект.

Домът на семейството в Акуи Терме

Ремонтните дейности и физическата работа зареждат и вдъхновяват допълнително творчеството на Алцек. Така в Монтекиаро заради една стара врата открива своята нова страст – синия камък, който сега е главно действащо лице както в домашния интериор, така и в изложбата. „Тук всичко е свързано в едно-единствено нещо. Изкуството, архитектурата, обзавеждането и картините са направени, защото тук хора живеят. Не се налагат, а те приемат да живееш вътре.“

Наскоро в Монтекиаро бе откриването на едногодишния труд на Алцек – картина, изобразяваща покровителя на общината св. Георги Победоносец, която той прави  за енорийската църква. Платното с размери 4х4 м пресъздава класическия сюжет, който може да бъде намерен и над входа на църквата в рамките на малък балереф от XVI в. – св. Георги на кон, пронизващ змея с копието си. Самият Алцек е кръстен в църквата, която носи името на светеца, в Дупница.

Този жест е израз на неговия тласък да защити живописта, реакцията му срещу модерността – картината ще остане за поколенията, а те ще се отъждествяват с нея. Сюжетът ѝ носи един изначален, съкровен смисъл – това за Алцек е и отговор на вечния въпрос какво е изкуство: „Все същото това, което е било“. Но сюжетът все пак не е статичен – обогатен е от индивидуалността на автора, който в случая упражнява занаята и продължава делото на своя прадядо.
„Тази църква е на светеца, него го има отвън и аз го правя вътре. Така правя и аз моята картина – само охра и червена боя, малко бяло и малко черно. Така получаваш сигурния ефект на намерението. Този сюжет  не е твой, той вече е друг, той е на другите. Те се разпознават в него.“

Храмът се пълни с местни жители, чието жужене трепти приятно в акустиката му. Картината задейства механизма на общността – нейния инстинкт, и тя ритуално и методично извършва преклонението пред сюжета. Вечните символи и образи изпълняват своята непреходна роля като носители на колективния корен и значение. Именно битката за тях Алцек възприема като своя лична – и съжалява, че не я е започнал години по-рано.

„Почти целия си живот съм живял като неверник… Всичките тия неща, които се мъча да правя, ги осъзнавам полека-лека, само от 40–50 години. А това е най-важната битка. Ако бях малко повече вярващ в ония времена, щях други неща да помисля и да направя. Но всеки си плаща билета.“

В този малък празник на общността, захласнат в разговора, Алцек не разбира, че над нас една жена е излязла на терасата си и му се усмихва, махайки отривисто. Насочваме погледа му към нея, а той с най-искрен, зара́зен ентусиазъм вдига чашата си просеко и се провиква: Signora! Chin chin, grazie!

Представянето на картината „Св. Георги победоносец“ в църквата в Монтекиаро, август 2021 г.

Към извора

За първи път Алцек се връща в родината си през 1985 г., когато режимът организира първата изложба на български художници, работещи на Запад. В този период културната обстановка там се „отваря към света“, или поне такова впечатление иска да създаде властта. Сред поканените на изложбата са Христо Явашев и Михаил Симеонов, които по това време пребивават в САЩ. За разлика от тях, Алцек решава да приеме предложението и заедно с Елеонора предприемат „сватбено пътешествие“ до България.

„Шубето обаче е голямо – аз още нямах италианско гражданство. Като отидох на границата, четири часа на летището гледаха моя паспорт на беглец. След това пристигна черна лимузина с тъмна стъкла, наизлязоха едни пионерчета с цветя. „Другарю Мишев, добре дошъл на родна земя!“ Откараха ни в хотел в София, водиха ни на Черно море. Почнаха ходенията по дълги вечери… Накрая вестниците писаха, че сме били „активисти“, изпратени в чужбина. Ние с Христо, бегълците – изпратени активисти!“

„Народна култура“, брой 39, 27 септември 1985 г.

Съвсем различна обстановка заварва Алцек Мишев преди две години, когато се връща за своята изложба „Най-новите малки картини на плувеца“. Макар да намира за недостъпни злободневните политически теми, най-голямото му възхищение е именно към българите, с които успява да се срещне или свърже, лично или косвено. Това е и отговорът на въпроса ми какво му липсва в Италия, което намира в България. „Редица умни млади хора, които въпреки че не са живели в катаклизми, имат вродена свежест в действията си, не само в мислите си.“ За него България е люлка на цивилизацията, едно парче от рая; а настоящата си изложба определя като своята имплозия, не експлозия.

„Затова се съгласих да я направим в тази държава, която е по-настрана с тази нейна „провинциалност“… както се е случвало в Римската империя, стойностите са се запазвали по краищата. Има богати по дух хора сред младите и се надявам тази изложба да ги докосне. Аз съм живял в Италия, обаче да знаете защо съм останал патриот, защото гледайте какво нещо: Божинов, Майстора, Танев, Бешков, ама и Увалиев…“
И сега като разказва за тях видимо се вълнува. Спомня си как баща му го води за първи път в кюстендилската галерия. При вида на работите на Майстора Алцек се разплаква, а баща му така и не разбира защо. „Гледам лозницата с гроздовете… и аз сега ги рисувам тия неща, на 80 години. Каква мистерия е човешкият живот!“

Алцек Мишев, „Празник на гроздето“, 9х3 м, по мотиви от Хрельовата кула в Рилския манастир, изрисувана от неизвестен зограф през XIV в.

Друг съкровен спомен е как като кандидат-студент се разхожда в градинката пред Академията, а срещу себе си вижда Майстора, който сваля голямата си шапка и му се покланя. „И аз пребледнях и щях да припадна от ужас. Разминахме се и аз тръгнах след него. И той усети и се обърна 3–4 пъти и отново го направи. Вероятно той го е правил често, било е някакво негово верую.“ Като се прибира и разказва вкъщи, никой не му вярва. Гледайки лицето му, докато споделя историята шейсет години по-късно, не мога да не му повярвам. За някои такъв спомен би бил мимолетен, за Алцек той е вечен.

Като най-важна среща в живота си описва тази с Петър Увалиев. До него стига по настояване на не по-малко талантливата му сестра – изкуствоведката Дора Валие. С нея Алцек се среща в Париж, тя е впечатлена от неговия „лиричен абстракционизъм“ – такъв, какъвто го открива в творчеството на необикновения кръстник на децата си, Серж Поляков. По́ се впечатлява обаче от говора на Алцек и неслучайно – една мелодична амалгама от българско произношение, наследство от една изгубена епоха, подредено в напевна италианска ритмика. Така тя решава, че Алцек трябва да се срещне с брат ѝ – един от най-даровитите ухажори на българското слово.
За ерудицията и качествата на Увалиев Алцек разказва с най-съкровено възхищение – за дългите вечери в дома му в Лондон, където на фона на оригинали на Никола Танев водят задушевни разговори… за значението на речта, за смисъла на естетиката, за важността на българския език. Алцек намира италианския на Увалиев за по-пълнокръвен, жив и богат дори от този на „големия местен“ Умберто Еко. Една реликва от времената на „високия език“, речта на големите поети: Д‘Анунцио, Монтале… „Възбуждаше ме този език.“

Така идва и оценяването на огромното езиково богатство и куража да си „върне“ българския; осъзнаването на езика като основно свое оръжие, каквото го нарича и Увалиев. В продължение на петдесет години зад своето „металено глухарче“ Увалиев праща „думи по вятъра“ от Лондон до родината… сред тях попада и слово за един от големите проекти на Алцек. За огромно свое съжаление още не го е чувал, но продължава да го търси – едно признание, висини над всяка друга похвала.

Картичка от Петър Увалиев по повод „Монолог на философа“, в рамките на проекта „Преплуване на Атлантическия океан“

В хоризонта на Алцек най-важната задача са бъдещите поколения – за да върнат те вечния смисъл и в етичното, и в естетическото. Когато в дома на Алцек един от най-известните живи философи в Италия, Диего Фузаро, представя своята най-нова книга, Алцек избира да цитира в превод на италиански следните редове от българския поет Борис Христов:
Късно е, Господи!…
Родените без любов вече превземат градовете, строени от влюбените.

Но вярва ли искрено, че е късно, художникът, създал подобна изложба? Вижте я и преценете сами.

Изложбата продължава до 21 ноември на двата етажа в Двореца на Националната галерия. Достъпна е за публика от четвъртък до неделя между 10 и 18 часа, като се допускат само лица със зелен сертификат.

Ася Филипова (1995) е родена във Враца. Завършила е журналистика и политология в университета в Стърлинг (Шотландия), като част от образованието ѝ преминава в университета в Канзас (САЩ). В момента специализира арабистика в Софийския университет. Работила е като политически репортер, автор е на анализи и интервюта в тази сфера.