0
2607

Амели Нотомб – тайната на успеха

„Аеростати“, Амели Нотомб, превод Светла Лекарска, издателство „Колибри“, 2021 г.

Книгата „Аеростати“ принадлежи към един особен литературен жанр, който не без основание може да се нарече „повествователен eтюд“. Не толкова защото в западноевропейското литературознание липсва понятието „повест“ и не защото текстът е прекалено кратък, за да бъде роман, а защото книгата повече прилича на поредица от упражнения по предварително зададена тема. Нещо като тренировка по дълго бягане, в която спортистът не бяга, а се учи как да стъпва и как да диша. Сигурно и в литературата е така. Сигурно и тя си има своите „стъпки“, все едно дали ще ги наричаме ритъм, прозодия или напевност; има и умело сдържан дъх – фабули и перипетии, динамика и съспенс. Сякаш тренировъчният процес трябва да разгради бягането до безброй лекоатлетически атоми, за да стъпва маратонецът „както трябва“. Оттам и аналогията, която предполага етюден избор на героите – десетокласник с тираничен баща, заедно с неговата осемнайсетгодишна частна учителка-студентка, и разбира се – петдесетгодишен професор по сравнителни митологии, който е „длъжен“ да е влюбен в своята ученичка, както и ученикът ѝ. Почти антикласически любовен триъгълник с три „прави“ ъгъла, чийто сбор от 360 градуса предполага, дори изисква кръгова композиция. Всъщност, за да се запази геометрична правдоподобност, нека градусите да са 180 или точно колкото трябва. Нека триъгълникът да е не кръг, а полукръг. За да се появи (като дъга или нимб) още един полукръг – на писателите Стендал, Омир и Кафка. Те са втората полудъга, която – срещайки се с първата – ще закръгли времена и чувства, нрави и наративи…

С две думи: Нотомб пише като по учебник. Разчертано! И така вече 30 години. От първите ѝ романи „Хигиена на убиеца“ и „Любовен саботаж“, та до ден днешен[1] всяка година, малко преди Коледа, тя издава по една книга. И всички – успешни (Господи, какво значи „успешна книга“? Може би книга, на чиито тиражи дори Балзак би завидял?!).

Ето защо е добре да се изследва, и то „лабораторно“, този повествователен модел. Дали тайната на успеха не е „от всичко по малко”. Бащата на момчето „идва“ от „50 нюанса сиво“ на Е. Джеймс, професорът по сравнителна митология – от книгите на Дан Браун, а момичето-учителка е (най-вероятно) Лолита. Само че малко по-интелигентна и малко по-пораснала. Героите шестват от книга в книга, следвайки логиката на своите метаморфози. Защото момичето, което преподава литература, освен Лолита е и Анастейжа Стийл от „сивия” роман на Е. Джеймс. А името Анж[2] е въздушен мост, по който може (и трябва) да се извърви пътят на сюжетите. Оттам и заглавието „Аеростати“. Сякаш наративът е етерен коридор, който свързва два смислови хоризонта – бродещите из въздуха хора (на св. Кирил Александрийски[3]) и въздушните пешеходци (на Йожен Йонеско). Като че ли този коридор, колкото и да е дълъг, проектиран на фона на литературната безкрайност, е точка, в която двете полуокръжности се срещат, за да се превърнат в кръг. Кръг като ореол[4] над Брюксел! Има го и го няма, и точно по тази причина момчето с благочестиво-схоластичното име Пий[5] (заедно с всички други герои) е „здраво“ стъпило във въздуха. То не живее, а се рее из нищото. И голямата му страст са цепелините. По силата на същата тази логика, изискваща подобното да се стреми към подобно, героите взаимно се извеждат към Музея на въздуха, като че ли единственото място, което Бащата не може да контролира. И както в шахматната дъска срещу всяко бяло квадратче стои черно, така и тук зад всяка човешка постъпка стои литературен факт. В случая – „Размислите на самотния скитник“ на Русо.  

Човек чете и се опитва да отгатне какви грешки няма да допусне повествователят. Със сигурност отношенията между героите няма да тръгнат тривиално. Защото това ще направи етюда излишен. Следователно вариантът „любовен триъгълник“ отпада. Но ако е така (без дива и страстна любов), романът не може да бъде роман.

И точно тук Амели Нотомб ще намери ефектно етюдно решение. Или казано на шахматен език: ще изплете матова комбинация в четири хода. Първият е по силата на добрата стара аналогия: както Хамлет убива подслушващия Полоний, така и Пий ще убие подслушващия си баща. После ще убие и майка си. За нейно добро! (Както сам той изповядва.) Според собственото му признание: убива ги, защото не са достатъчно реални. С две думи: съвършено нелитературният младеж убива своите родители, понеже не са литературни. Сякаш баналният факт: баща наема млада учителка по френски, за да може чрез литература да лекува дислексията на сина си, преминава от другата страна на Дъгата и се превръща в собствената си (антифактическа?) противоположност. За да се стигне до третия и най-парадоксален ход: лечението на болестта. Тя изчезва заедно с родителите. Дислексията вече не съществува! Момчето е оздравяло и се е превърнало в масов убиец. Според Анж: така е, защото го направих читател на велика литература. Не съвсем убедителна версия. Но ако трябва да вярваме на студентката, така е в действителността. Поне в действителността на Есхил, Софокъл и Шекспир…

Сигурно така е и в действителността на Разколников. Сякаш позицията е патова и няма четвърти ход, тъй като варианти няма. Дори и на теория. Ала решението пристига с епилога. Идва с форсирана игра, налагайки извода, че младостта е талант, който се придобива с времето, и че книгите имат силата да подмладяват. Години по-късно (според нейното собствено признание) тя наистина ще се подмлади. Но дали това е историята на Дориан Грей, на Анж или на самата Амели Нютомб[6], е тема на друг разговор.      

––––––––––––––––––––––––

[1] Последната ѝ книга „Първа кръв“ („Premier Sang“) излезе преди броени дни.
[2] Етимологически би трябвало да води към безплътността на ангелите.
[3] При него въздухът е царството на княза на въздушната власт и съответно алегория за уязвимостта на хората, които нито са здраво стъпили на земята, нито са се качили на Небето.
[4] На 19.XІІ.2009 г. папа Бенедикт XVІ започва процедура по канонизация на Пий XІІ, обявявайки го за досточтим.
[5] Буквалното значение на думата е „благочестив“, но в книгата името е алюзия към личността на папа Пий XІІ и неговата спорна роля по време на Втората световна война.
[6] Родена на 09.07.1966 г., 55-годишната писателка несъмнено влиза във възраст, в която се нуждае от подмладяване.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
Предишна статияНе всеки сам си преценя
Следваща статия„Суетата е най-големият враг на писателя“