Американски подправки по френска рецепта

Сигурно има нещо във въздуха или във водата (пък може да е от фаст фууд), което прави американците толкова предразположени към наивност, високопарни инициативи и обещания за хепиенд. И няма нищо изненадващо, че нация, която 13 години е слушала проповедите на телевизионни евангелисти като Джим Бейкър и е плащала на драго сърце за „божията любов“ („Очите на Тами Фей“ е скучен филм, но доста поучителна история, а Джесика Частейн е наистина фантастична), може да се прехласне по посланията за консенсус, надежда и помирение (между разделения от всякакъв тип), които изпраща „CODA: Дете на глухи родители“. Обаче… сценарият, за който Шан Хейдър получи Оскар, всъщност не е американски сюжет.

През 2014 г. Ерик Лартиго („Живот назаем“, 2010, с Ромен Дюрис) режисира „Семейство Белие“ – най-печелившата френска комедия за последното десетилетие, в която се разказва за двойка глухонеми, чиято дъщеря не е с увреждане и съответно играе съществена роля за доброто функциониране на бизнеса и всекидневието в семейството. Това задължение се приема за даденост от родителите, но влиза в конфликт с логичните пориви на тийнейджърката с певческа дарба, поощрена да развива таланта си далеч от дома… Успехът на филма предизвиква продуцентски интерес отвъд океана и той поема по утъпкания път на „заглаждането“ в американската римейк фабрика.

Прекосявайки Атлантика, селскостопанските производители на сирене от Нормандия се превръщат в рибарите Роси от Масачузетс, които се опитват да оцелеят в американската система на препродаване на улова и непосилни такси за малките предприемачи, т.е. засилва се социалната ангажираност на историята. В резултат кандидатурата за кмет на г-н Белие (по-скоро елемент от комичния контекст на френския филм) е заменена от стремежа за отстояване на независимост в бизнеса и откриването на съмишленици. Сред другите сюжетни промени са превръщането на по-малкия глухоням брат в по-голям, като по този начин в сценария е вписана линията за другия мъж в семейството, който иска да му се гласува доверие и да поеме отговорност, поне наравно с чуващата си сестра, нейните романтични срещи, както и актуалната тема за враждебността към различните – в случая тя не е еднопосочна, защото госпожа Роси никак не харесва „нормалните“ си съгражданки. Изобщо целият лайтмотив за неприемането е изведен на преден план: господин Роси (за разлика от самоуверения господин Белие) се страхува да започне собствен бизнес, защото няма да намери съдружници, младият Лео Роси се дразни, че родителите не искат да разчитат на него, а главната героиня Руби Роси е крайно чувствителна към всяка чужда реакция, която може да изглежда като подигравка с нейното различно семейство…

Като изключим тези нововъведения, фабулата на „CODA“ често копира тази на „Семейство Белие“ до най-дребния детайл: заспиването в час на уморената от работа Руби; фриволните родители, които слушат твърде високо музика и правят шумен секс; консултацията при лекаря, където дъщерята трябва да превежда неудобната диагноза; посещението на телевизията; закъснението за учителя по пеене; майката, която съжалява, че дъщеря ѝ не се е родила глуха; разсейването на родителите по време на концерта; „спирането“ на звука; как бащата „слуша“ песента пред къщата; дебелашките шеги и дори плюшеното мече, превърнало се в октопод…

Разликата обаче е, че „Семейство Белие“ е комедия, при това френска комедия, в която всичко е взето на подбив и дори трудностите на семейството да се интегрира в общество, което ги разглежда като инвалиди, често граничат с подигравката, докато „CODA“ заявява драматичния си потенциал в много сцени, но отново завършва с щастливото разрешаване на всички проблеми, благодарение на общата добра воля…

Американският хепиенд изглежда дори по-голямо изхвърляне, отколкото френският, но поне в едно отношение трябва да се признае превъзходството на новата версия: изборът на актьори с увреждания за главните роли придава на филма автентичност, липсваща на „Семейство Белие“, особено що се отнася до жестомимичния език, който с френските изпълнители на места рискува да прерасне в карикатура (въпреки че Карин Виар и Франсоа Дамиен са утвърдени актьори). Достоверното присъствие и таланта на Марли Матлин и Трой Коцур (и играта на Емилия Джоунс, разбира се) са истинската емоционална находка в тази иначе неособено оригиналната история – аха да се получи римейк, превъзхождащ оригинала, но вместо да подчини разказа на своите идеи, Шан Хейдър се задоволява да го възпроизведе и съответно му придава същите недостатъци…

Като се опитва да се хареса на всички на всяка цена, „CODA“ пропуска шанса да се превърне в нещо повече от приятен семеен филм, с приливи на ученически хумор, граничещ на моменти с лош ситком. Колебанията между комедия и драма и несигурната режисура „разливат“ емоционалния заряд на сюжета и го превръщат в кинотворба, която не е от класата на „Силата на кучето“, каквото и да е щукнало на Американската филмова академия…