0
2035

„Америките ни“: културен дебат от ново поколение

Борис Елисеев, Ийст Ривър, Ню Йорк, 1938, Национална галерия

Проектът „Геопоетика: литература и география“ с ръководител доц. д.ф.н. Пламен Антов е сред най-креативните в Института за литература към БАН. Най-общо казано, той се интересува от това как географските топоси се превръщат в културни символи, как от срещата на географията и историята се раждат „места на литературата“.

За четири години (от 2012 до 2016) проектът се разви в две проблемни посоки, организирани в подпроектите „Америките ни“ и „Магическият реализъм“. Всяка от тях по свой начин търси и изследва локалните, географски и етнически корени на колективния културен Аз. Проектът стартира с мащабната задача да изследва двете Америки като специфично географско и етнокултурно пространство, но още повече като семиотично пространство, извънредно богато на значения – в поредица от противопоставящи свързвания: Южна – Северна Америка; Европа – Америка; България – Америка (през Европа)… Реализацията на тази „американска“ програма мина през два етапа – две тематични конференции (съответно през 2012 и 2014 г.), послужили за основа на солиден двутомник, който капитализира усилията – първото изследване от подобен мащаб в българската хуманитаристика.

В особена степен това се отнася за първия том – „Америките ни 1: Южна Америка и българската литература, български следи в Латинска Америка“ (2015), първи по рода си интердисциплинарен опит да бъде обхванато разнообразието на южноамериканските следи в българската култура през XX в., а и след това. Автор на концепцията, съставител и редактор на сборника е Пламен Антов, активно участие има проф. Румен Стоянов, изтъкнат специалист по латиноамерикански литератури и продуктивен преводач, който освен автор е и консултант на изданието. Изграден с намерението да представлява колективна монография, общ разказ, сборникът се стреми да обхване максимален брой тематично-проблемни ядра: редом с литературата, във вниманието попадат изобразителното изкуство, науката, географията, историческите изследвания. Впечатляващият документален масив, както и въвеждането в обращение на нови имена на автори и заглавия, публикуването на неизвестни данни и биографични факти допринасят за литературноисторическата плътност на тома.

„Америките ни 1“ очертава южноамериканския континент като истински важна за българската литература територия. На дълбинни прочити е подложено творчеството на „класици“ на латиноамериканската тема в българската литература като Борис Шивачев, Матвей Вълев, Светослав Минков, Елисавета Багряна, Димитър Димов, както и на ред по-малко известни автори (Тодор Ценков, Александър Карпаров, Иван Аржентински). Проблематизирани са и писатели, докосвали се по-инцидентно до нея в различни жанрови парадигми: Васил Попов, Иван Радоев, Любен Христофоров, Петър Бобев, Ангел Сарафов. Максимално обхваната е и българската литературна диаспора в страните от Южна Америка, като се очертава присъствието на малко познати в първата си родина автори – Самуил Стрезов, Стефан Кинчев, Стоян Данев, Христо Бояджиев, Георги Шпатов, Жорже Косиков, Омар Ценов, Илко Минев, Хорхе Цанев, Люба Басан, Марио Несторов, Петър Пенев, Димитър Митов и др., работили в различни епохи и в различни жанрове, художествено неравностойни, но имащи своето място в културния живот на българите в страните от Южна Америка. А някои – и с определено значение в съответните национални литератури, макар и малко известни у нас. Така сред основните приноси на тома е завръщането в литературната ни история на автори от писателската ни емиграция, независимо че те пишат на хиляди километри от родината си, а често и не на български език. Вече няколко поколения творци са изправени между две култури и два езика. Макар не всякога при тях да става дума за „висока“ литература, има и изключения като Самуил Стрезов, чийто шедьовър – романът „Анга“ – още очаква своя български превод. Разглеждането на някои автори в колективен формат или подредени в общ преглед около представително име, оформя широкопанорамно и контекстуално пространството на сборника. В обект на изследване са превърнати и редица естетически тенденции, например сложните употреби на латиноамериканската метафорика в най-младата постмодерна българска литература от края на XX и началото на XXI в.

Сборникът тръгва по българските следи и в други културни области: Румен Стоянов разказва за български художници, работили в различни страни на южноамериканския континент и станали първопроходци на южноамериканската тематика в българските изящни изкуства: Николай и Иван Абрашеви, Никола Михайлов, Кирил Цонев, Борис Георгиев и др. В статията си Нина Димитрова представя „един български философ в Южна Америка“ – Антоний Гащев, автор на девет философски съчинения, излезли в България между 1938 и 1945 г., и на важното изследване „Философия на свободата“, публикувано през 1951 г. в Сантяго де Чили. 

За пръв път се отделя по-специално внимание и на географско-пътеписния и авантюрен жанр: всъщност не толкова известен е фактът, че през първата половина на ХХ век из южноамериканските джунгли бродят български изследователи и откриватели. За пръв път по-цялостно се представят пътешественици като родения в Търново Станко Враз, развил изследователска дейност от екваториална Америка до Сиам, Китай и Владивосток, както и Асен Траянов (брат на поета Теодор Траянов), пребродил огромни пространства във венецуелските джунгли, съставил първите топографски карти. Обширна монография е посветена на пътешественика писател Любен Христофоров, както и на южноамериканските сюжети в юношеско-авантюрната литература (Петър Бобев, Ангел Сарафов).

Текстовете в тома тръгват в различни изследователски посоки (литература, социология и етнология, пътешествия и географски изследвания, философия и изобразително изкуство), водени от въпроса как се създава идентичност между Аза и етноса. Тази концепция, както твърди в предговора си съставителят, налага и сложната, едновременно хронологична и мрежовидно разгръщаща се на различни равнища структура, съчетаваща изследвания по хоризонтала (събиране на „суров“ емпирично-фактологичен материал) с изследвания по вертикала (дълбинни литературоведски анализи). Така се избягва лесното разделяне на авторите на „визитатори“ и „емигранти“, размиват се нарочно границите, за да потърсят по-едри културно-цивилизационни полета. Неразчленимостта на фикционален и нефикционален (автобиографичен, репортажно-очерков, пътеписно-документален) компонент в писането на авторите емигранти задава две посоки на дебат: върху литературното като позиционирано между собственолитературното и извънлитературното, и върху фигурата на твореца в ситуация на специфичен билингвизъм – не само езиков, но и екзистенциален.

В самия край на миналата година се появи и вторият сборник „Америките ни 2: САЩ като метафора на модерността. Българо-американски отражения (XXXXI в.), излязъл с финансовата подкрепа на Българо-американската комисия за образователен обмен Fulbright. За разлика от първия том, тук амбицията на съставителите и редактори (Пламен Антов, Иван Христов, Андрей Ташев) не е да се обхване цялото проблемно поле в единен „монографичен“ разказ (за феномен като САЩ това би било практически невъзможно), а да се маркират отделни, представителни акценти, даващи фрагментарен образ на цялото. Ако културната карта, която чертае „Америките ни 1“, е по-скоро географски-авантюрно акцентирана, то тази в „Америките ни 2“ е по-скоро социофилософска. Ако Южна Америка е по-скоро мистично пространство, Северна е по-скоро мит; ако Южна Америка е земя на магиката, Северна е (анти)утопия. Сборникът „Америките ни 2“ тръгва от виждането за Северна Америка като уникален геополитически фактор и световен културен мит и следвайки тематичните полета, набелязани от конференцията през 2014 г., очертава широка интердисциплинарна проблемна територия, в която наред с литературата, обект на дискусия са още киното, музиката, изобразителното изкуство, театърът, различни феномени на масовата култура (неизбежни, когато става дума за САЩ). В широкия си замисъл изданието привлече допълнително американисти от различни области на културата във водещи учебни и научни звена и бе оценено като първи по рода си многоаспектен критически дебат върху българо-американските културни отношения, очистен от про- или антиамерикански наноси.

Мащабен корпус с нови изследвания върху българо-американската културна рецепция, сборникът побира в проблемното си поле три големи периода: (1) от началото на века до Втората световна война, когато основно се състои българското усвояване на модерността и масовата култура, в немалка степен и през феномени, идещи от Съединените щати; (2) епохата на социализма и Студената война, в която протичат разнопосочни, не винаги еднозначни митологизации (анализирани най-вече във втория дял на сборника), и (3) след 1989 г., период на активен емигрантски интерес, включително и от страна на български писатели и интелектуалци – период на преоткриване на Америка в едно глобално преливане между емигрантско и родно.

Първата, най-важната, истинска среща на България с Америка – пътеписът на Алеко „До Чикаго и назад“ (1894) – е изключена „по условие“ от периодизационния и проблемен обхват на сборника (тъкмо поради специалното си значение), но тя има решаващо присъствие в него, макар и „изнесено пред скоби“ (както пише проф. Антов в предговора). Алековият поглед се долавя в целия сборник и най-вече в двата дяла за междувоенния период – той задава българската представа за Америка, „четенето на Америка“ (М. Неделчев) през целия следващ XX в. Най-голямо внимание в тома е отделено именно на периода между войните, когато „американското“ особено интензивно навлиза в българската култура и основополага българо-американското взаимно възприятие като процес със своя историчност. Точно през този период на активна модернизация и глобализация САЩ стават обект на множество пътеписи. Тогава се налага трайно и образът им като един „нов свят“ на технологиите, превземащи човешкото всекидневие, но и като антиутопия, като свят на дехуманизация, неизбежно съпътстваща процеса на технологизация. Българското възприемане на САЩ през този период става най-вече чрез различни феномени на масовата култура: музиката (джаза), киното, пазарно-литературното.

Сборникът чете „феномена САЩ“ като културен текст чрез няколко различни подхода, обособени в пет дяла. Първият, „Америка – идеи и метафори“, разглежда идеята за САЩ като специфична метафора на Модерността в един по-широк, геокултурен, исторически и политически аспект. Анализите се спират върху културно-цивилизационното отношение Европа – Америка, както и върху българското „откриване“ на идеята „Америка“. Включени са изследвания върху американския философски трансцендентализъм и неговата българска рецепция; изследва се ролята на Торо и Емерсън в изработването на понятията, чрез които ще се мисли Америка оттук насетне. Трансцендентализмът на „архетипния“ американския философ Хенри Торо е видян като уникално полагане на философския акт между телесното и словесното, между конкретното и понятийното – разобличаване на Модерността като едновременно откриване-изгубване на света. (Жан Бодрияр определя през 80-те години на XX в. Америка като обновяваща чрез липсата на памет и, следователно, трансцендентност, пустиня.) В своя житейско-философски жест („отлепяйки се от листа“, по думите на Пл. Антов) Торо слива реално и символно, създавайки самия мит за американското, доминирано от култа към реалността, недоверчиво към европейските метафизични симулации. Делът включва и рецепцията на „първия американски принос“ към световната философия – прагматизма – в трудовете на Иван Саръилиев, които за пръв път представят цялостно на български език метода на Чарлс Пърс за установяване на значението на концепции, думи, твърдения (или „Как да направим идеите си ясни“), създаден и развит през 70-те години на ХІХ век. Анализиран е начинът, по който образът на пустинята работи в представата за Америка на Жан Бодрияр и Юлия Кръстева. Предложен е неочакван прочит на романа „Сътворението“ от Гор Видал.

Вторият дял „Ракурси на преводимостта“ е фокусиран около епохата на Студената война и характерните за него културни деформации при взаимното превеждане и четене. Включени са анализи на несводимите – институционални и спонтанни – „маршрути“, по които върви възприемането на Селинджъровия роман „Спасителят в ръжта“ в България, етапите на пробив и идеологическо „прихващане“ на американската модерност посредством драматургията на Юджийн О’Нийл, неочаквано положителното присъствие на американския идеологически враг (Сеймур) в шпионския трилър на Богомил Райнов „Голямата скука“ (1971). Взаимното културно оглеждане е продължено със срещата на Блага Димитрова с Джон Ъпдайк през 1964 г., която има не само литературни, но и сърдечни измерения (първата българска публикация на това особено приносно изследване на проф. Биляна Дойчинович от Белградския университет и проф. Уорд Бригс от университета на Южна Каролина). Предмет на изследване е и особената роля, която имат в българската рецепция на американската литература по времето на Студената война различните паратекстове: предговори, послеслови и бележки.

Дялът „Образи от бъдещето: морални дилеми“ улавя отделни, по своему представителни „образи на Америка” в процеса на усвояването ѝ през първата половина на ХІХ век: пътеписи, писма, художествени творби и снимки. В побългаряването на знаменития утопичен роман на Белами „След сто години“, в гротесковата сатира на Св. Минков (високолитературен образ на Америка, извлечен от медийната „действителност“), в пътеписните рефлексии на по-малко познати автори като Златка Чолакова, Олга Чавова, Йордан Сливополски, Христо Недялков, в богатия корпус от писма на Асен Христофоров. В забележителната кавър-версия „До Чикаго и назад – сто години по-късно“ от Георги Данаилов.

Четвъртият дял „Социокултурни отражения“ насочва вниманието към други социокултурни области. Представено е делото на американеца Рувим Маркъм (1920-те) за запознаването на Америка с България от страниците на в. „Изток“ и най-вече в книгата му „Запознайте се с България“ (1931), безценно свидетелство за духа на междувоенния период. А също и една напълно неизвестна до този момент българска реплика на авантюрния мит за Дивия Запад. Преходът от приключенския към гангстерския роман е интерпретиран като аспект на съзряване на самия механизъм на масовата литература, на подмяна на реалността с илюзия, на вдъхновението – с производство, на автора – с пазарен псевдоним. Научаваме между другото как след края на Първата световна война САЩ израстват на страниците на в. „Изток“ като икономическа и интелектуална опасност, смайват с кинематографа и със страха, че той ще убие книгата. Фотографията, радиото, телефонът са други технически образи на американската модерност през тази епоха, които превземат „стара“ Европа. Но не по-малко и „негърската музика“. Влиянието на джаза върху българската музика в периода между войните става повод да се заговори за музиката като комуникация. Особено ценно е обзорното представяне на български художници и скулптори, работили в САЩ в различни направления през XX и XXI в.: Никола Михайлов, Атанас Качамаков, Агоп Агопов, Николай и Иван Абрашеви, Кирил Василев, Владимир Русев, Борис Елисеев – та до съвременници като Даниел Божков, Валентин Василев, Дойчин Русев, Хубен Черкелов, Христо Касабов, Росен Райчев и др.

Именно най-актуалните контакти и взаимни отражения между двете реалности и култури от 90-те години на ХХ и началото на ХХІ век обхваща петият дял в сборника – „ХХІ в.: бъдещето като настояще“. Поетът Илко Димитров се опитва да види сянката на Бог в символа на общото космополитно живеене – Ню Йорк („Бог в Ню Йорк“). Постмодерните дилеми на Алек Попов разграждат йерархии, срещат забавата и ужаса, анекдотичното и фантастичното. Георги Господинов („Физика на тъгата“) съпоставя културни емблеми в образите на Европа и Америка като компоненти на собствените ни късносоциалистически детства. Иван Христов в „Американски поеми“ открива днешна Америка в нейните митове и отвъд тях.

Особено находчив, неочакван, евристичен финал на сборника е колективният образ на Америка в погледа на най-младите българи, изграден фасетъчно чрез анкетно изследване на студенти, учили и работили по програмата Work and travel USA.

Най-големият проект на Европа (М. Неделчев), великото бягство на Стария свят от Историята в носталгията по Златния век на детството като проекция на абсолютното бъдеще (Пл. Антов) – Америка е „усвоена“ и преизградена в този колективен труд като мощно семиотично пространство, което вече два века не престава да ни облъчва, да провокира. Множество гледни точки в гъста мрежа от отражения, предизвикващи митотворческата потребност на човека – онази, която превръща географията в места на културата.