0
566

Анатомия на горчивината

Мишел Уелбек, „По-широко поле за борбата”, ИК „Колибри”, 2013 г., превод от френски Красимир Кавалджиев. Прочетете рецензията и откъс от романа.

„По-широко поле за борбата” е дебютният роман на Мишел Уелбек, когото читателите вече познават като автор от „Платформата”, „Възможност за остров”, „Карта и територия”, „Елементарните частици”. Безспорно един от най-известните френски писатели, печелил всички авторитетни френски литературни награди, включително и Гонкур. Уелбек е още поет (всъщност той започва с поезия), есеист и режисьор. Но романите му са тези, които не просто налагат името му, те му донасят световно признание, както и яростно охулване.

Публикуван през 1994 г., „По-широко поле за борбата” е ключов не защото е първи, а защото в него се откриват онези проблеми, които ще интересуват Уелбек и в следващите му книги. С този роман той начева наблюденията си върху съвременното общество, върху кризата на духовността,, върху „пустотата” на модерния човек, неговата алиенираност, липсата на ценностни опори в живота му. Книгата подтиква кръг от почитатели на писателя да основат списание, популяризиращо  своеобразно движение, наречено depressionism. Но всъщност българският читател няма нужда да отчита това, защото вече е чел Уелбек. Мисля, важното е, че тук той ще открие познат свят, познат език, познато отношение, може би доста по-конспективно разкрити, но това в никакъв случай не пречи на качествата на  романа.

В едно интервю, запитан какво го е накарало да създаде „По-широко поле за борбата”, Мишел Уелбек (името всъщност е псевдоним на Мишел Томас) отговаря, че до момента не бил чел роман, който да казва, „че да се влееш в редиците на работещите, прилича на пропадане в гроб. Защото започнеш ли работа, за да се прехранваш, не те чака нищо забавно, на всичкото отгоре следва постоянно да демонстрираш интерес към нея. Нещо повече, някои труженици имат сексуален живот, пък други нямат, просто защото са по-малко магнетични. Исках изрично да подчертая, че ако някои индивиди са лишени от сексуални преживявания, то не е поради морално-психологически проблеми, а само защото са грозни. Веднъж обявиш ли това черно на бяло, започва да изглежда очевидно, но аз държах да го напиша.”

Героят в романа е компютърен специалист, незабележим, почти анонимен във фирмата, в която работи. Освен професионален аутсайдер, той е и социален маргинал, човек, който няма приятели, няма и занимания, които да пълнят линеещия му живот със смисъл, няма връзки с жени. За него живеенето е почти механично извършване на действия или безстрастна регистрация на ставащото около него. Депресията и самотата му все повече се задълбочават. Хората, с които се опитва да подържа отношения, са същите като него неудачници, сексуално фрустрирани, безнадежно самотни.

Привидното безстрастие и регистративност на езика на Уелбек се съчетават с познатите ни сарказъм, безпардонност и директност на изказа. В романа го има и познатото ни от „Платформата” прозрение, препращащо към Камю, за „кризата на човешкото”, за подмяната на реалния човек с икономически, за „пустинята в сърцето”. Има го и чувството, че си чужденец в света и живота си. Но тук езикът на тялото не може да пропука отчуждението, така както е в „Платформата” например. Чрез него не се прониква отвъд чувството за безнадежност. В този смисъл „По-широко поле за борбата” е безпощадно критичен и не оставя надежди.

„Не обичам този свят. Определено не го обичам. Обществото, в което живея, ме отвращава…”.

МИШЕЛ УЕЛБЕК

По-широко поле за борбата

Po-shiroko-pole-za-borbata1Когато дойде понеделник и отидох на работа, научих, че фирмата продала някакъв софтуер на Министерството на земеделието и че съм избран да обуча служителите да боравят с него. Новината ми съобщи Анри Ла Брет (той много държи името му да се пише с игрек накрая вместо с „и“, а фамилията му – разделено). И той като мен е на трийсет години, но ми е пряк началник; отношенията ни са обагрени с прикрита враждебност.

Затова той още от самото начало уточни с видимо злорадство, сякаш се радваше да ме притисне, че покрай този договор ще се наложи да пътувам неведнъж: до Руан, до Ла Рош-сюр-Йон и къде ли още не. Подобни командировки винаги са били кошмарни за мен; Анри Ла Брет много добре го знае. Можех да възразя, че в такъв случай напускам, но не го направих.

Далече преди да стане модно, фирмата ми бе разгърнала истинска екипна подготовка (създаде си лого, раздаде суичъри на служителите, организира поощрителни семинари в Турция). Тя е високоефективно предприятие и се радва на завидна репутация в бранша – добра фирма, откъдето и да се погледне. Сигурно разбирате, че не мога да напусна само защото така ми е щукнало.

Десет сутринта е. Седя в тих бял кабинет срещу един тип, малко по-млад от мен, който наскоро постъпи във фирмата. Май се казва Бернар. Посредствеността му е отчайваща. Непрекъснато говори за пари и за вложения: инвестиционни фондове, държавни облигации, спестовни влогове за жилище… край няма. Разчита на лихвен процент, малко по-висок от инфлационния. Досаден ми е – не успявам да му отговоря. А мустакът му мърда.

Когато излиза от кабинета, отново настъпва тишина. Работим в напълно опустошен квартал, заприличал почти на лунен пейзаж, някъде в тринайсети парижки район. Като пристигаш с автобус, ти се струва, че току-що е свършила третата световна война. Нищо подобно – просто поредният градоустройствен план.

Прозорците ни гледат към запустял терен, който практически се простира докъдето ти поглед стига – кален, с настръхнали огради. Няколко скелети на сгради.

Неподвижни кранове. Атмосферата е спокойна и хладна. Бернар се връща. За по-весело му разказвам, че в кооперацията ми се носи воня. Забелязал съм, че обикновено хората обичат подобни смрадливи истории; пък и действително тази сутрин, като слизах по стълбите, наистина усетих отвратителна миризма. Какво прави чистачката? Обикновено е толкова работлива.

Той казва: „Сигурно някъде е умрял плъх“. Незнайно защо, тази вероятност видимо го забавлява. Мустакът му леко помръдва. Горкият Бернар всъщност. Как ли живее? Дали си купува сидита от FNAC?

Човек като него трябва да има деца; ако имаше деца, бихме могли да се надяваме все нещо да излезе от гъмжилото дребни Бернаровци. Но не, той дори не е женен. Напразно се надяваме. Всъщност не е чак толкова за оплакване добрият Бернар, милият Бернар. Дори си мисля, че е щастлив в отредената му мярка, разбира се – в мярката му на Бернар.

**

По‑късно си уговорих среща в Министерството на земеделието с една жена, на име Катрин Льошардоа. Софтуерът се казваше „Сикомор“, тоест клен. Истинският клен е дърво, което се цени в мебелното производство и освен това дава сладък сироп, расте в някои студени части на умерения пояс, особено в Канада. Софтуерът „Сикомор“ е създаден на езика „Паскал“, а в някои свои части и на езика „Си плюс плюс“. Паскал е френски писател от ХVІІ век, автор на прословутите „Мисли“. Това е и силно структуриран език за програмиране, особено подходящ за статистическа обработка, който бях усвоил в миналото. Софтуерът „Сикомор“ трябваше да служи за изплащането на държавните помощи за земеделските производители – област, с която беше натоварена Катрин Льошардоа, в компютърен аспект, разбира се. Дотогава с нея все още не се бяхме срещали. Така че това беше „първо установяване на контакт“.

Най‑очарователната страна на нашите професии от областта на компютърното инженерство несъмнено е контактът с клиентите, или поне това обичат да изтъкват ръководителите на фирмата на чашка смокинова ракия (неведнъж съм подочувал плажните им приказки при последния семинар във ваканционния клуб в Кушадасъ).

Що се отнася до мен, винаги съм подхождал с известни опасения към първия контакт с нов клиент. Има различни хора, организирани в дадена структура, и човек трябва да свикне да общува с тях – трудна работа.

Разбира се, опитът бързо ме научи, че ми се пада все да срещам, ако не напълно еднакви хора, то поне напълно подобни в своите навици, виждания, вкусове и подход към живота. Така че на теория няма от какво да ме е страх, още повече че професионалният характер на срещата по принцип е гаранция за нейната безопасност. Това не ми е попречило обаче да осъзная също, че хората често обичат да се налагат посредством изтънчено неприятни особености, недостатъци, черти на характера и така нататък – несъмнено за да задължат събеседниците си да ги третират като отделни индивиди. Така например някой си обича тенис, друг си пада по езда, трети играе голф. Някои висши кадри лудеят по филе от херинга, други го ненавиждат. Колкото хора, толкова и варианти. Общата рамка на „първия контакт с клиента“ може и да е ясно очертана, но за съжаление, винаги си остава някакъв процент несигурност.

В конкретния случай, когато се явих в кабинет 6017, Катрин Льошардоа я нямаше. Бях уведомен, че „се забавила в централната сграда за допълнителна настройка“. Поканиха ме да седна, за да я изчакам, което и направих. Разговаряха за атентата, извършен предния ден на „Шан­з­-Елизе“. Някой заложил бомба под диван в едно кафене. Двама души загинали. Трети останал без крака и половин лице; щял да остане осакатен и сляп. Научих, че това не било първият атентат – няколко дни преди това избухнала бомба в поща до парижкото кметство и разкъсала петдесетина годишна жена. Научих също, че тези бомби били залагани от арабски терористи, които настоявали за освобождаването на други арабски терористи, задържани във Франция за различни убийства.

Към седемнайсет часа се наложи да отида в полицейското управление, за да подам жалба за кражбата на моята кола. Катрин Льошардоа още не беше дошла и аз изобщо не се бях включил в разговора. Предполагам, че ще установим контакт някой друг ден. Инспекторът, който натрака жалбата ми, беше горе долу на моите години. Явно беше от Прованс и носеше брачна халка. Зачудих се дали жена му, децата му и той самият са щастливи в Париж. Дали жена му работи в пощата? Дали децата му ходят на ясла? Няма как да узная. Както можеше да се очаква, той беше леко огорчен и разочарован: „То кражбите… не спират по цял ден… никакъв шанс… после, така или иначе, ги пускат веднага…“. Кимах утвърдително със симпатия, докато той произнасяше тези прости и верни думи, плод на ежедневния му опит, но нищо не можех да направя, за да облекча неговия товар.

Към края обаче ми се стори, че огорчението му се обагри с леко положителна краска: „Хайде, довиждане! Колата ви може и да се намери все пак! Случва се!…“. Мисля, че искаше да каже и нещо повече, но нямаше какво.

**

На другата сутрин научавам, че съм допуснал грешка. Трябвало да настоявам да се срещна с Катрин Льошардоа – тръгването ми без никакви обяснения било изтълкувано зле от Министерството на земеделието. Научавам също така – това вече е изненада, – че работата ми в рамките на предишния договор не била достатъчно задоволителна. Досега го премълчавали, но наистина не ме били харесали. В известен смисъл чрез сегашния договор с Министерството на земеделието ми се давал втори шанс. Моят началник-отдел добива напрегнато изражение като в американски сериал и ми казва: „Ние сме в услуга на клиента, нали разбирате. В нашите професии, уви, рядко ни се дава втори шанс…“.

Съжалявам, че съм разочаровал този човек. Много е красив. Лице, едновременно чувствено и мъжествено, късо подстригани сиви коси. Бяла риза от безупречен, много фин плат, под която личат мощни, загорели гръдни мускули. Вратовръзка на широки райета. Естествени, твърди движения, признак за съвършена физическа кондиция.

Единственото извинение, което ми хрумва – и което ми се струва твърде слабо, – е, че са ми откраднали колата. После докладвам за психическо разстройство в начален стадий, с което веднага съм се заел да се боря. Тогава у моя началник-отдел нещо коренно се променя – кражбата на колата ми видимо го възмущава. Не знаел, нямало как да отгатне сам. Сега вече разбирал по-добре. И когато излизах от кабинета му, той – прав до вратата, здраво стъпил върху дебелия бисерносив мокет – развълнувано ми пожела „да не се предавам“.

**

Обикновено през уикендите не се срещам с никого. Стоя вкъщи, подреждам си нещата и тихо се депресирам. Само че тази събота от двайсет до двайсет и три часа ми се полага общуване. Ще вечерям с приятел свещеник в мексикански ресторант. Ресторантът е добър – в това отношение няма никакъв проблем. Но приятелят ми още ли ми е приятел?

Учихме заедно – бяхме на двайсет години. Все още доста млади. Сега сме на трийсет. След като си взе дипломата за инженер, се записа в Семинарията – просто пое в друга посока. Днес вече е кюре във Витри. Не е лесна енория.

Ям фахита с червен боб, а Жан-Пиер Бюве ми говори за сексуалността. Според него мнимият интерес на нашето общество към еротиката (чрез рекламата, списанията, изобщо медиите) е абсолютно фалшив. На повечето хора всъщност им е писнало от тази тема, но се преструват, че я харесват, поради някакво странно лицемерие с обратен знак. Заговаря за дисертацията си. „Нашата цивилизация – казва той – страда от изтощение на жизнените сили. По времето на Луи ХІV, когато хората са имали силно желание за живот, официалната култура поставяла ударението върху отричането от удоволствията и плътта, настойчиво повтаряла, че светският живот дава само несъвършена радост, че Бог е единственият извор на щастие. Днес продължава той – такъв начин на говорене не би бил толериран. Имаме нужда от приключения и еротика, защото обичаме да повтаряме, че животът е прекрасен и възбуждащ, но, разбира се, сами се съмняваме в това.“

Струва ми се, че за него съм символ на това изтощение на жизнените сили. Никаква сексуалност, никаква амбиция, никакви развлечения. Не знам какво да му отговоря – имам чувството, че всички хора са горе-долу такива. Считам се за нормален човек. Е, може би не точно нормален, но пък кой е абсолютно нормален, а? Да кажем, че съм 80 % нормален.

Само за да не мълча, отбелязвам, че в наши дни всеки човек на даден етап от живота си непременно стига до усещането, че се е провалил. По този пункт сме съгласни. Разговорът буксува. Човъркам в чинията си с карамелизирано фиде. Той ме съветва да се обърна към Бог или да се подложа на психоанализа. Подскачам, щом чувам това сравнение. Той доразвива мисълта си, интересува се от моя случай – явно мисли, че съм закъсал. Бил съм сам, прекалено сам – според него това било неестествено. Поръчваме си по чашка твърд алкохол. Той сваля картите: според него решението е Исус – източникът на живот. На богат и жив живот. „Трябва да приемеш божествената си природа!“ – възкликва той. Хората от съседната маса се обръщат към нас. Чувствам се малко уморен; струва ми се, че сме стигнали до задънена улица. Усмихвам се за всеки случай. Нямам много приятели, не държа да загубя и този. „Трябва да приемеш божествената си природа…“ – повтаря той по‑тихо. Аз обещавам да се постарая. Добавям няколко изречения, опитвам се да възстановя консенсуса.

После кафе и хайде по къщите. В крайна сметка не беше лоша вечер.

**

Сега шестима души са се събрали около красива овална маса, вероятно от имитация на махагон. Тъмнозелените завеси са спуснати; човек би казал, че се намираме по‑скоро в малък салон. Изведнъж ме обзема предчувствието, че заседанието ще продължи цяла сутрин.

Първият представител на Министерството на земеделието е синеок. Млад е, носи малки кръгли очила, сигурно до неотдавна е бил студент. Въпреки младата си възраст създава забележително впечатление за сериозност. През целия предобед си води записки, понякога в най‑неочаквани моменти. Явно е някакъв шеф или поне бъдещ шеф.

Вторият представител на Министерството е човек на средна възраст с обрамчваща лицето му брадица, като строгите възпитатели от „Великолепната петорка“. Той явно упражнява силно въздействие върху седящата до него Катрин Льошардоа. Голям теоретик. С всичките си изказвания цели да припомни колко важна е методологията и изобщо – да се мисли, преди да се действа. В случая не виждам защо: софтуерът вече е купен, няма какво повече да се мисли, но се въздържам да го кажа на глас. Веднага усещам, че той нещо не ме долюбва. Как да направя тъй, че да ме залюби? Решавам, докато трае заседанието, на няколко пъти да подкрепя изказванията му с леко глуповат израз на възхищение, сякаш ми е открил невероятни перспективи, в които личи мъдрост и широта на възгледите. По принцип би трябвало да си направи заключението, че съм добронамерен хлапак, готов да последва неговите наставления относно правилната насока.

Третият представител на Министерството е Катрин Льошардоа. Горката – тази сутрин има тъжен вид. Цялата й борбеност от миналия път като че ли я е напуснала. Дребното й грозно личице е начумерено и тя непрекъснато си бърше очилата. Питам се дали не е плакала – представям си как избухва в ридания сутрин, преди да се облече, съвсем самичка.

Четвъртият представител на Министерството е някаква карикатура на земеделец социалист – носи ботуши и канадка, сякаш се връща от теренна експедиция. Има голяма брада и пуши лула. Не бих искал да съм му син. На масата пред себе си е изложил на показ книга, озаглавена „Производството на сирена и новите техники“. Не разбирам какво прави тук, явно нищо не разбира от разглежданата тема; може би е представител на широката база. Във всеки случай явно си е поставил за цел да вгорчава обстановката и да предизвика конфликт чрез непрекъснати забележки относно „безполезността на тези заседания, които никога не водят доникъде“ или относно „тези софтуери, избрани в някакъв кабинет в Министерството, които никога не отговарят на действителните нужди на хората по места“.

Срещу него седи един тип от моята фирма, който неуморно оборва неговите възражения – според мен доста несръчно – с престорената позиция, че оня преувеличава и дори че чисто и просто, се шегува. Той е един от преките ми началници – май се казва Норбер Льожаи. Не знаех, че ще бъде тук, и не мога да кажа, че съм очарован от присъствието му. Този човек има физиономия и поведение на свиня. Възползва се от всяка възможност да се хили дълго и мазно. Когато не се хили, бавно си потрива ръцете една в друга. Пълен е, дори тлъст, а самочувствието му, което няма никакво солидно покритие, обикновено ми е непоносимо. Но тази сутрин наистина се чувствам добре и дори на два пъти се изсмивам с него в отзвук на уместните му забележки.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияЧервените опорни точки
Следваща статияИЗКУСТВО ИЛИ ПРОПАГАНДА
В БРОНЗ И КАМЪК?