Начало Идеи Гледна точка Анатомия на следизборната лъжа
Гледна точка

Анатомия на следизборната лъжа

Тони Николов
17.11.2016
2140

TNikolov

Гледайки пресконференциите в нощта на президентския избор, си дадох сметка до каква степен една лъжа извиква друга и така се уголемяват до безкрай. Че едрите лъжи в политиката вървят повече от дребните, уви, е старо правило. Авторството на тази максима обикновено се приписва на д-р Гьобелс, което е спорно, но пък е безспорно, че нейното постоянно потвърждение е рожба на масовата глупост.

Защото няма как политиката да е непрестанно потребление на захарен памук. Нито пък да е равна на филмов сблъсък между Батман и Годзила. Все някой, освен да печели едни или други избори, трябва да се осмели и да изрича някои истини на глас, сиреч да се ангажира пред избирателите с обяснението защо не всичко е възможно и има горчиви хапове. Или защо „промяната” върви с „очистителното”.

Ала трудно се намира такъв. Особено във време на глобален популизъм. Видяхме го не само в нощта на изборите, но и по време на парламентарните дебати около оставката на Бойко Борисов.

А пък сегашната политическа ситуация, колкото и да е позаплетена, но не е чак толкова неподдаваща се на описание:

1. Бойко Борисов реши да превърне президентските избори в своеобразен вот на доверие към правителството, за да наложи своя (трудно избираем) кандидат. В резултат не само че не успя, ами с арогантността си надигна двумилионна вълна, която наказателно избра един никому неизвестен летец-изтребител.

2. БСП, реанимирана от същата тази случайност, се озова на гребена на вълната, а сега, след избора на Румен Радев, е обзета от паническия страх да не би да се сгромоляса наново. Защото вълната не е лява и подкрепата не е партийна (с изключение на гласовете от ДПС); тя е спонтанна, анти-системна и скоро ще се прибере там, откъдето придойде. Принадената стойност за „Позитано” 20 е в психологическия бонус, но пък подкрепата на Доган винаги се плаща.

3. България се сдоби с петия си президент, за когото знаем твърде малко, както и с вицепрезидент, за когото знаем дори повече, отколкото бихме искали. Победата на Румен Радев във вътрешен план може и да е впечатляваща, но във външнополитически план му лепна прокремълски етикет, който дълго ще тегне над страната ни. Нещата изобщо не опират до личния му възглед чий флаг да се вее над Крим, а до обстоятелството, че президентът на България носи отговорност за всички наши сънародници извън границите на страната, тъй че тази негова позиция силно обтяга отношенията ни с Украйна, затруднявайки положението и грижата ни за над 200 000 наши сънародници в тази държава.

4. Изпълненията на Слави Трифонов и сценаристи преди, по време, и след референдума превърнаха политическата бурлеска на Бойко Борисов в откровена гротеска. На милиони хора бе внушено и още се внушава от екрана, че доходите ни са такива (уви!) не заради производителността на българската икономика, че корупцията и несправедливостта не са резултат от неработещата съдебна власт, а че за всичко е виновна… избирателната система, която пуска в управлението дефектни политици. И че е достатъчно само да се гласува с „да” на референдума, да се въведе мажоритарната система и сякаш с магическа пръчка отнякъде ще изникнат „други” политици, същински ангели, като всичко ще тръгне по мед и масло. Както и че тези ангелоподобни избраници явно ще се раздават почти безплатно (само за лев субсидия) за благото на българския народ.

След изброените дотук опашати лъжи на човек направо му се отщява да гази по-нататък в цялото това блато от популизъм. Ала се налага, защото, както е тръгнало, навлизаме не само в сериозна политическа криза, но и се прави опит за демонтаж на цялостната ни политическа система.

Жадувайки да завоюват трудната народна любов и да не бъдат пометени от нови барековци или жоржганчевци на изборите, основните политически сили са комай готови на всичко.

1. Бойко Борисов, който твърди, че с „порите си усеща народа”, е вече изцяло зад „ку-ку идеите”: иска Велико народно събрание, 120 депутати, пълен мажоритарен избор, задължително гласуване, нула субсидия за партиите. С радост би приел служебно правителство, назначено от Румен Радев, и дори правителство БСП-ДПС, само и само друг да поеме отговорността преди изборите, която корозира доверието, докато вълната на недоволството се обърне. А тогава е лесно. Важно е да се изпревари появата на един или друг конкурентен нов проект.

2. БСП също е за „ку-ку мажоритарността” (има си хас!). Ала споменава с половин уста за ВНС, без да се ангажира изцяло. Но пък иска да се отмени (ей така, преди новия бюджет) плоския данък, който Станишев въведе по време на тройната коалиция, без да я е грижа дали няма да блокира данъчната администрация. Отчаяно се бои да не й излезе лошо име от връзки с Доган, както и да не би патриотщината да попречи на нейното русофилство.

Ала в дъното на всичко е друго едно гигантското притеснение, което видимо терзае душата на Корнелия Нинова: как да удържи „летеца-президент” като ракета носител на изборите и ще хване ли дикиш заклинанието на Илияна Йотова срещу него: „И най-малкото движение срещу БСП няма да ви бъде простено!”. В коя посока (и кога) ще тръгне да се еманципира той, подобно на своите предшественици: към „патриотите”? Към ГЕРБ? Или ще потърси опора в „задкулисието”, тоест в онези олигархични структури, за които вече предупреждава сп. „Икономист”?

Все важни въпроси.

А що се отнася до редовия български избирател, той скоро ще се умори от празните обещания и лъжи и няма да е далеч денят, в който ще се пробуди с горчивото усещане, че в живота му нищо не се е променило, макар гротеската да е пълна.

Дори да има мажоритарен вот и избори за Велико народно събрание, щом, вместо да плаща заплатите на 240 депутати, той ще трябва издържа 400 народни избраници и техните парламентарни съветници.

Дори на гергьовденския парад президентът да прави „кобри” в небето, вместо да маха на хората от трибуната.

Дори Корнелия Нинова да заеме мястото на Цецка Цачева, докато Бойко Борисов рита футбол в Банкя и изчаква, а Слави Трифонов сформира правителство, в което Митьо Пищова да е министър на отбраната, Шишо Бакшишо да завежда финансите, Тошко Йорданов – водопадите от илюзии, Иван Кулеков – поройните жалби, а Динко или Перата да отговарят за туризма или вътрешния ред в страната, което в този случай е почти едно и също.

„Шъ съ оправим” някак, тоест отвсякъде.

В един свой роман Джулиан Барнс описва отрезвяването от гротеската като „предчувствие за край”: „историята никога не е равна на лъжите на победителите. А най-вече на спомените на оцелелите, които не са нито победители, нито победени”. Последното е валидно тъкмо за избирателите. Политиците са част от тази история, но „в друго лице”.

Тони Николов
17.11.2016

Свързани статии

Още от автора