Неговите образи са докосвали сетивата на повечето православни християни в България, той е изписал някои от най-известните ни храмове. Какво знаем за художника, роден преди 115 години и избрал страната ни за своя втора родина? Кураторът на изложбата „Ангелски криле”Аделина Филева пред Портал Култура.

На 28 август 1921 г. параходът „Рашид паша” потегля от Галиполи, Турция, натоварен с 3365 войници и офицери белогвардейци. Преминава през Мраморно и Черно море и хвърля котва във Варна. Оттук започва нелекият живот в България на Николай Ростовцев, един от пътниците на борда, избрал страната за своя втора родина. Четири години по-късно той постъпва в Художествената академия в София в ателието по живопис на проф. Борис Митов, където работи заедно с Преслав Кършовски, Драган Лозенски, Вера Лукова. Много скоро критиката ще отбележи за него: „Ростовцев е църковен художник. Той е съзнателен, скромен и страстен иконописец. Личи си, че той с увлечение изучава старата икона, безразлично дали тя е общо византийска, дали е българска, руска или гръцка; той твори, но на църковна почва. Неговите работи са изцяло в духа, в стила на православната иконопис…”

И действително, името на Николай Ростовцев днес се свързва с изписаните повече от 20 храма в страната, сред които „Успение Богородично” във Варна, Храм-паметникът „Рождество Христово” при село Шипка, митрополитският храм „Св. Неделя” в София и много други. В своите спомени за посещението си на Атон през 1937 г., в зората на своето зографско дело, Николай Ростовцев пише: „Ранна септемврийска сутрин. Спокойното море е още обляно с мека лунна светлина, но на изток на фона на зазоряващото небе вече се откроява величественият и тайнствен масив на Атон, а над него, като Витлеемска звезда, гори с бял пламък приказната Зорница. Тишина. Параходът „Критис” леко плува, наближавайки единственото атонско пристанище Дафни. Само едничко огънче – червеникавата точка на маяка, говори, че тук съществува живот. Атон – колко много говори туй име и колко мисли навява то, особено на оногова, който с нетърпение очаква да стъпи на тая свещена за православния свят земя, люлката на велик духовен подвиг, осеяна с множество големи и малки манастири и манастирчета, с вековна история, вековно изкуство – изключителни места за всестранна научна работа.”

Във всички стенописни разработки на Николай Ростовцев прозира не само познание за християнските образи и сюжети, но и особено внимание към детайла. Нежните и меки линии, премерените контрасти и колорит намират своето най-ярко „въплъщение” в образите на ангелите, а полъхът от крилата им сякаш остава следа дори и в светските портрети и пейзажи на Ростовцев.

Ретроспективата на този сравнително непознат художник бе показана преди месец в столичната галерия „Райко Алексиев”. И бързо отмина, макар да заслужаваше далеч по-голямо внимание. Засега по финансови причини не се предвижда издаването на каталог. А част от творчеството на художника вече е силно повредено и заснимането му е наложително. Не само изкуството, но и вярата се нуждае от памет…

ЖИВОТ В ДАТИ

1898, 5 декември Роден в гр. Сувалки, Русия, в семейството на военен.

1916  Завършва кавалерийското училище в гр. Суми, Украйна.

1918-20  Участва във военни действия в Русия като унтерофицер в Пети драгунски полк.

1920-21  Престой в базов лагер в Галиполи, Турция, след отстъплението на армията.

1921  Корабите на Бялата армия хвърлят котва във Варна.

1925  Ростовцев е приет в класа на проф. Б. Митов в Художествената академия в София.

1930  Завършва с отличие отдела по изящни и пластични изкуства. Приет за член на Дружествата на руските художници и на Дружеството на независимите художници. Участва в техните годишни изложби до 1945 г.

Печели първа награда на конкурс, организиран от Светия синод, с иконата на св. Йоан Предтеча.

1931-37  Художник в Църковния музей. Създава много копия на икони и над 40 копия на библейски сцени и ктиторски портрети от различни периоди на българското православно изкуство.

1937  В Атон с проф. Васил Захариев. Ростовцев има задачата да направи копия на ктиторски портрети от Зографския манастир.

1937-78  Изписва самостоятелно или в колектив над 26 църкви в България.

1944-46  Евакуира се в Стара Загора.

1946  Изключен от Съюза на българските художници. След възражения членството му е възстановено, но до края на живота му негови творби не се представят на общи или самостоятелни изложби.

1948  Жени се за Олга Похлебина.

1950  Роден е синът му Евгени.

1959  Окончателно е изключен от Съюза на българските художници.

1961-69  Работи като художник-реставратор в Църковния историко-археологически музей в София.

1969  Пенсионира се, но до края на живота си създава стенописи, икони и светска живопис.

1988 Умира на 20 юни в София.