0
1312

Ангелът, мелницата, охлювът на фара

През последните десетилетия Габриел Миро се превръща в един от най-почитаните испански писатели. Откъс от изданието на „Гутенберг“, преводът от испански е на Детелина Димова, подборът на Николай Тодоров.

Неговата фигура става съвършеният пример за усамотен, потопил се в литературата творец. Увлечен от музиката и рисуването на младини, той избира изкуството на словото и тънката чувствителност му помага още в ранните си прозаични опити да изгради неповторим стил и завършена индивидуална поетика.
Ето няколко критически оценки за творчеството на Габриел Миро.

Подобно на Валие-Инклан, но поел в противоположната географска посока, Габриел Миро е модернист, който пречиства чувствения, пищен, колоритен език, постигнат от Рубен Дарио. Затова предпочитам да използвам прилагателното „неомодернист“. Творецът тук се дистанцира като личност от своите произведения, но едновременно с това запазва интимната си непосредственост на разказвач. По думите на самия автор, словото става въплъщение на идеята, която прозира през него и пулсира, понеже е била обхваната от него. Онзи, който я е владеел, бива посветен и пречистен, за да я заслужи, страдал е и е бил честит („Имена и спомени“, 1911, текст, включен по-късно в посмъртната книга „Глоси от Сигуенса“, 1952). Или отново, както твърди авторът (в „Заспалият дим“, 1919): „… има и усещания, които съвсем не са усещания до момента, в който не почерпят от поетичната сила на думата, тяхната пълна и точна дума. Не почувствах свое полето, сред което се издигаше само едно дърво, докато не си казах: „Топла земя и свежо дърво“.

Гилермо Диас-Плаха

Пруст и Миро тръгват от една и съща отправна точка: човека като средоточие на вселената. И романът трябва да разкрие и очертае свят. Но докато френският прозаик спира времето, забавя го, за да прозре и да вникне в най-дребното и незначителното, Миро застава пред света и отпуска сетивата си да се изпълнят и да пресеят същността на нещата. И ако забавеният каданс на Пруст ни дава нови психологически прозрения, то при Миро той има чувствено значение.

Мариано Бакеро Гоянес

Неговият страстно красив и преливащ от чувство език, неговите изтънчени и деликатни сетива, неговият очовечен и очовечаващ поглед към природата го превръщат в най-големия неин поет на нашия век.

Педро Салинас

Изкуството на Габриел Миро е изкуството на приелия правата вяра мистик.

Рамон Сихе

Цялото му творчество е пропито с усещането за автентичност и разказваческа дълбочина, с тревожно съвършена, почти разкошна красота на езика.

Хосе Кастелон

Той не постига приживе общественото признание, което заслужаваше. Не му беше присъдена наградата „Фастенрат“, за която кандидатства през 1917 и 1922 г., не успя да влезе в Кралската академия, където кандидатурата му бе отхвърлена през 1927 и 1929 г., прозата му се оказа фриволно заклеймена естетически от Ортега-и Гасет и идеологически от Хуан Рамон Хименес, а Пио Бароха остана с убеждението, че тя е мимолетно явление.

Антонио Порпета Роман

Габриел Миро Ферер (1879—1930) е роден в Аликанте. Учи в католически колеж и следва право във Валенсия и Гранада. Работи като чиновник. Първите му опити в литературата са още през ученическите му години, но се утвърждава с повестта „Номад“. Досега на български е издадена една от най-личните творби на Миро „Заспалият дим“. Миро е една от най-крупните фигури в испанското литературно и културно движение „Поколение ‘98“ редом с Мигел де Унамуно, Асорин, Вале-Инклан. Движението на млади писатели призовава за морално и културно обновяване на Испания. Настоящето издание се публикува с подкрепата на Министерството на образованието, културата и спорта на Испания.

Ангелът, мелницата, охлювът на фара“, Габриел Миро, изд. „Гутенберг“, 2019 г., превод от испански Детелина Димова, подбор Николай Тодоров

АВТОБИОГРАФИЯ

Роден съм в Аликанте и съм на 47 години.[1] Баща ми бе пътен инженер. Освен научните книги в библиотеката си той имаше такива за пътешествия, исторически и мистични творби, произведенията на Лара[2], тези на херцог де Ривас[3], една „Божествена комедия“, един „Дон Кихот“, една Библия. Той учи теология, учи право; сетне стана инженер. Като човек с голяма плахост, с голяма чистота, харесваше музиката и полето. Пишеше с яснота и изящество. Така и говореше; никога не го чух да повиши глас.

Една моя леля се омъжи за алкойския[4] художник Лоренсо Касанова, който години наред живя в Рим; човек с изключително тънка чувствителност, по онова време той бе от малкото художници, които четяха; четеше ненаситно; прекарах много часове с него.

Първата ми литературна творба стана описанието на „ден сред полето“[5] – темата за изпита ми след третата година в йезуитския колеж на Ориуела. Спечелих наградата – сребърен медал. На следващата година, докато обсъждаше предишната, отец Буриел ми каза да не се превъзнасям от тази отплата, понеже ми е била присъдена по погрешка.

Не знам коя от своите книги предпочитам. Последната все още ми е прекалено близка. Мисля, че в „Прокаженият епископ“ се затвърждава най-много концепцията ми за романа: да изричаш нещата чрез подсказване. От естетическа гледна точка не е нужно да „изчерпваш“ епизодите. Но вече се знае, че предпочитаната книга винаги е тази, която искаме да напишем в бъдеще.

„Фигури на страстите“ вече е преведена на английски, датски и немски. (Немската версия все още не е публикувана.) Преведени се или се превеждат други мои книги на френски и на английски: „Дядото на краля“, „Заспалият дим“, „Нашият отец свети Даниел“, „Прокаженият епископ“).
Не съм написал нито един стих, нито една пиеса.
Сътрудничил съм на вестници в Буенос Айрес, Барселона и Мадрид.
Пиша, когато мога, рядко с лекота; пиша без бележки, на разстояние от това, породило вълнение в мен.
Какви ще бъдат следващите ми творби? Най-скоро предстоят да излязат „Години и левги“ и „Фигури от Витлеем“. Цялата книга ще бъде съсредоточена около фигурата на Ирод. „Витлеем“ е от поредицата „Старинни щампи“, която си представих и пожелах да напиша още като дете. Ако успея да я завърша, тя ще се състои от осем тома: „Патриарси и съдии“ (І), „Царе и пророци“ (ІІ), „Витлеем“ (ІІІ), „Страсти“ (ІV), „Ученици“ (V), „Светци и празници – календар“ (VІ-VІІІ)[6].
Започнал съм и романа си „Дъщерята на онзи мъж“.

Критиката може да подобава на автора или на публиката, ала нейната лоша страна е, че винаги се повтаря дори и в своите прилагателни, заглушени от перото поради нежелание, леност и прибързаност.

Дали ме привлича да бъда учен? Аз съм тъкмо на възрастта, на която това може да ме удовлетворява и да ми подхожда. Да си спомним думите на Епиктет: „Дръж се приживе като на пиршество. Поставят ли ястие пред теб, вземи честно отреденото за теб, но ако само го носят пред очите ти, пази се да не го пожелаеш; изчакай търпеливо да дойде при теб“.

Обаче тази максима не ме тласка да гледам с лошо око на онези, които вдигат глъчка и се стремят да удовлетворят подобни желания. Те действително изпълняват своята писателска длъжност. Ако аз не го правя, то не е от скромност или от гордост, а вероятно поради недостатъчни умения.

Март 1927

[1] Преводът на автобиографията е направен от съставителя. Всички бележки в настоящото издание също са на съставителя, който тук е и технически редактор.
[2] Мариано Хосе де Лара (1809 – 1937) – испански журналист и есеист.
[3] Анхел Сааведра (1791 – 1865) – испански писател и драматург, известен най-вече с пиесата си „Дон Алваро или силата на греха“ (1835).
[4] Алкой е град в Югоизточна Испания.
[5] Възможно е да става въпрос за „картината“, озаглавена „Тъжни пейзажи“ („Ел Иберо“, бр. 80, 16 юли 1901), включена в посмъртно издадения сборник „Сигуенса и синият балкон“ (1982).
[6] Тук се запазва специфичната авторова пунктуация, макар и тя да е неясна.

ДЕТЕ И ВЪЗРАСТЕН (1909/1922)

Любовта е единствената страст, която се заплаща
с парите, които самата тя създава.
Стендал, „Фрагмент CXLV“

I. СЕСТРАТА НА БЕЛВЕР

1. РОДИТЕЛИТЕ МИ. БАБА МИ

Баща ми беше потомък на Ернандо де ла Манча, род на богати, богобоязливи земеделци. Много млад се преместил в Мурсия, където се обвързал с майка ми, жена от стар, но обеднял род.

Нарекли ме Антонио, ала явно хората са били на друго мнение, така че когато съм дошъл на бял свят, са ме кръстили Антон. В акта ми за раждане фигурират още и имената Себастиан и Макарио – първото за радост на кръстника ми Себастиан Рейес, търговец на прасета и овце, а второто – на януарския Свети Макарио, защото има и друг, когото църквата почита на първи април. Тези познания за Светото писание ги дължа на една от бабите ми, която ме отгледа и с голямо усърдие ме възпита в християнско благочестие. На нея дължа и странното пояснение, че съм се родил тъмен като хляба на бедните семейства, но щом ме кръстили, кожата ми станала светла, бяла и червена като горяща свещ, и че съм проплакал за първи път на залез слънце, когато сякаш лъч е разцепил кулата на далечно село. Затова, поради несигурността относно точния час – както каза тя – очите ми са тъмни, а пък месестата част на ушите ми е леко отдалечена от челюстта.

Не си и помисляйте, че баба ми е с магьоснически наклонности. Беше много набожна, с чиста душа и здраво тяло. Зрението ѝ бе толкова добро, че бродираше престилките ми, а дори и над осемдесет годишна имаше здрави и бели зъби. Живееше сама с прислужницата си близо до реката, в малка синя къща, заобиколена от овощни градини. Всеки следобед ме водеха при нея, за да я целуна, а тя ми разказваше за чудесата на Божиите избраници. Мислеше толкова много за смъртта, че приживе плати погребението си в единайсет енорийски църкви. Една нощ реката преля, помете дървета, кокошки, кози, бараки, синята къщичка заедно с баба в нея и я погреба незнайно къде без намесата на единайсетте църкви, чиито свещеници казаха, че не могат да си обяснят случилото се.
… Когато река Сегура се прибра в коритото си и се успокои, отидох на брега, където плаках и проклинах водите ѝ.
Нощем квакането на жабите, което се чуваше от спалнята ми, звучеше като гласовете на обезумели старици, които викаха: „Е-но-рия, е-но-рия, е-но-рия… рия, рия…“.
Аз се сгушвах под чаршафите, за да се избавя от подигравките им.

2. ХЕСУС. СВЕЩЕНИКЪТ. МАГЬОСНИЦИТЕ

Къщата ни беше голяма и бяла, в затворена равнина с плодови дървета, коноп и житни култури. Течащите сред гъсти треви напоителни канали с чиста вода, потрепваща от милувката на увисналите стебла, приличаха на живи, развълнувани, сияйни пътеки. Разреждаха дъсчените огради и редиците сочни черници, а живият плет, пазещ щедрите портокалови дървета, ухаеше и баба ми казваше, че от клоните му е направена робата на Господ.
До дворовете за добитъка беше къщурката на семейството на земеделските работници с кръст от благословен кипарис и грубо варосана фасада, на която висяха нанизи с червени чушки и кочани царевица. Отпред се виеше стара асма. Над дървения покрив с завити като ръкави дървени стрехи бяха надвиснали два клонести бряста, убежище за птички и скакалци и сенчеста закрила на яслата, където кравите преживяха шумно и от време на време се обръщаха да ни погледнат с хлапето на овчаря, докато си играехме с юницата, която ни блъскаше, поваляше ни, а после ни ближеше. Майка му ни предупреждаваше за опасността, докато кърмеше малкото създание, появило се на бял свят в деня на раждането на телето, или миеше дървените паници и стомните във вира на напоителния канал.
С приятеля ми Хесус се страхувахме юницата да не стане по-голяма, по-пъргава и по-хубава от брат си.
Пейзажът беше толкова равен, че виждахме минаващия следобедите влак, който породи в мен мечтата за далечни земи. Появяваше се мъничък и свиреше като уморена птичка, а после ставаше все по-голям, дълъг, черен, вибриращ сред портокаловите дървета и накрая се изгубваше в облак от дим, който се издигаше над малките бели като оризови зърна къщи.
– Сега вътре ще влезе слънцето! – казвах на Хесус. Точно тогава слънцето падаше като огромна кървава топка… и докато му го казвах, си го вярвах и усещах как влакът пори небето през горящия кръг.
През празничните сутрини майка ми винаги сваляше престилката, обличаше траурни одежди, сресваше русата си коса и я покриваше със стар, фин черен шарф. Баща ми обличаше изгладена колосана риза, макар че не сменяше грубите панталони, и тогава бузите и големите му, загорели и благородни ръце изпъкваха на бялата покривка като самуните от житото на нашата мелница. Спомням си, че не вярвах да е неделя, ако баща ми не носеше тази корава риза, а Хесус – костюма от груб плат и новите еспадрили.
Двете семейства заедно отивахме по горещите пътеки до разпятието на пътя; после свещеникът закусваше с нас в столовата ни.
Бях прибрал отвън овчарско куче с уши, орязани от жестоките ръце на един търговец на вълна; смирено и благодарно куче, което ни гледаше с влажни очи, сякаш беше плакало. Свещеникът го намрази, защото просеше от тортата, сервирана с топлия шоколад. Понякога му се усмихваше и му даваше, но аз виждах как под масата настъпваше и риташе горкото животно. Казах на майка ми; тя ми отговори, че това било плод на моята злонамереност, а ако било вярно, трябвало да му простя постъпката. Скрих се между столовете и видях, че еспадрилите на свещеника бяха скъсани, а панталоните – стари и мръсни като на просяк. Когато седнах, се загледах в онзи слаб човек с отпуснати като разкъсани устни и със зъби, почти излезли от бледите, болнави венци. Поглъщаше храната с настървение.
Един следобед, докато тичах с кучето ми, се доближих до къщурката на духовника. Живееше с майка си – гърбава и сляпа старица. Синът плачеше. Спотаих се, така че да мога да ги виждам и чувам. И тогава разбрах, че свещеникът плачеше от глад.
Отидох в имението на кръстника ми Себастиан Рейес. Заварих жена му да вари картофи за прасетата. Кръстниците ми бяха заможни хора. В зимника им се намираха свински бутове и пушено месо, в двора се разхождаха кокошки, зайци, патета и кози, долапите им бяха пълни с яйца, погачи, сладка, сиропи и мед. Разказах на госпожа Леандра за сиромашията на свещеника, а тя ме погледна и възкликна:
– За Бога, как непристойно говори този калпазанин за свещеника!
За закуска ми даде хляб и неузряло грозде.
От дома ми изпратиха помощи за старицата и сина ѝ. Аз имах едно бяло агне, което им занесох. Бях много доволен, затичах се и задъхан им поднесох подаръка си. На връщане си мислех за сукалчето и много се натъжих. Заспах със сълзи на очи. Милосърдието ми угасна заедно с обичта към свещеника.

… Веднъж в нощта преди Богоявление не исках да си легна. Слугините ми разказваха за пристигането на тримата влъхви, докато чупеха орехи и бадеми, ронеха и печаха царевица, пресяваха брашно и разтапяха мед за нуга халвата и мекиците. По онова време, за най-голямо учудване на свещеника, аз виждах ангелите и Дева Мария, дори преди случката с агнето, а онази нощ видях щедрите благородни господа да прекосяват хола и да излизат от спалнята ми. Черният влъхва носеше наметало от фин плат, но когато ме погледна, очите му светнаха като тези на котката ми. Усмихна ми се, а белите му зъби лъснаха толкова студени, че потръпнах. Извиках от страх и радост. Челото и слепоочията ми горяха. Вените на врата ми туптяха толкова силно, че чак ме заболя гърлото. Сложиха ме да си легна. Призракът на Балтазар ме ужасяваше. Огромните му черни потни ръце започнаха да ме душат. Баща ми се опита да ме успокои, като отрече и разби на пух и прах благата легенда за тримата влъхви. Но Балтазар не ме оставяше на мира.

На разсъмване дойде лекарят – стар, съсухрен, много висок, целият ръце и крака, вечно прегърбен. От лицето му се виждаха само носът и очите, сиви и студени като две капки замръзнало олово. Останалото беше скрито под къси, гъсти и твърди косми, които трябваше да коси като сухо пасище, вместо да бръсне.
Сега, като си спомням, намирам прилика между лекаря и свещеника. Дали и той не е бил гладен? Живееше сам. Говореше гръмогласно. Казаха ми, че родителите ми му отговаряли тихо, за да го накарат да ги имитира, но старецът продължаваше да вика. Погледна ме. Отвори ми устата. Ръцете му бяха като на черния влъхва. Последните ми влъхви! После викна:
– Тук има асма, нали?
– Асма ли?
– Да, асма, лозница! Къде е?
Откачи преносимата аптечка, завързана на кръста му, мръсна и приличаща на кашон на амбулантен търговец вехтошар. Помолиха го да им каже какво ми има, а той им извика, че съм болен от круп[1]. Всички ужасно се разтревожиха и започнаха да се молят. Междувременно лекарят отиде до къщурката на селяните и откъсна от лозата една дълга млада клонка, огъна я и я сви на кръг, за да провери здравината и еластичността ѝ.
Като се върна, поиска марли и ги натопи в солена синя вода от шише, което носеше със себе си, а после ги завърза на върха на зеления филиз.
Хвана ме, стисна ме между коленете си и пъхна клонката в устата ми. Умирах от болка, докато той извади една след друга окървавените марли.
Мъчението се повтори следобеда. Родителите ми и селянинът наблюдаваха лекаря със загриженост. След приключване на суровата процедура той ме хващаше за краката, отваряше прозореца, изваждаше ме навън с главата надолу, като ме удряше по тила.
Когато го направи за първи път, баща ми се нахвърли срещу него; искаше му се да го смачка. Тогава лекарят го погледна, както гледат статуите, и каза равнодушно:
– Ако не излекувам сина ви, можете да ме застреляте във врата, в слепоочията или където вие пожелаете, но сега ме оставете на мира.
Баща ми настоя:
– Това е Божията воля. На моя син ще му мине, а ако трябва нещо лошо да му се случи, то непременно ще го сполети, та дори и да го кача на кулата в селото; ако ли пък не, тогава ще бъде свободен дори да легне с „Антон“.
Родителите ми продължаваха да отказват лечението, но лекарят се инатеше:
– Трябва да му мине и да се оправи.
Влезе Хесус и ми показа голямо и лъскаво черничево листо, на което лежеше бубата, умряла предишната нощ.
Откакто Хесус се беше преместил да живее у нас, бях много радостен и дишах по-леко. Всички се отнасяха с любов към него, правеха му подаръци, даваха му играчките, които държаха прибрани, защото били твърде скъпи, глезеха го с конфитюри от селото, с кремове и много вкусното сладко от плодове на китра[2], което майка ми приготвяше. Баща ми не преставаше да благославя светата сила на религията и ревностната и самоотвержена набожност.
От грижите и богатата храна Хесус напълня още повече. А когато аз оздравях напълно, старият лекар, който всъщност, макар и с твърде много жестокост, ме беше спасил, се оттегли в самотата си и цялата благодарност остана за приятеля ми.
Хесус се върна в бедната си къщурка, където отслабна и изпадна в лошо настроение. Първата сутрин, в която отидох да си поиграя с него и с юницата, той ме погледна с озлобление.
– Кога отново ще се разболееш?

[1] Дифтерит. – Б.р.
[2] Дърво, подобно на лимона. – Б.р.