0
4718

Ангелът на историята

Има един впечатляващ текст у Валтер Бенямин, в който мислителят ни описва как би трябвало да изглежда един ангел „на историята“, ако бихме могли да си го представим. В него Бенямин ни показва същество с огромно, ужасено лице, което „като че ли има намерение да се отдалечи от нещо, в което се е вторачило. Очите му са ококорени, устата е разтворена, то е разперило крилата си… Именно така заявява Бенямин – трябва да изглежда ангелът на историята“. Защото той е обърнал ликът си към миналото „и там където ние виждаме низ от събития, той вижда една единствена катастрофа, която трупа развалини върху развалини и ги хвърля в краката му. Той би искал да спре, да разбуди мъртвите и да събере разбитото, но от рая долита вихър, който се блъска в крилете му и е толкова силен, че ангелът не може да ги затвори. Този вихър го носи неудържимо към бъдещето, на което той е обърнал гръб, докато купчината развалини пред него се издига до небето.”

Въпреки че видението на Бенямин несъмнено е ужасяващо-очарователно, а идеята му ангелът на историята да е обърнат с гръб към бъдещето, тоест да е вгледан в едно непрестанно разрушаващо се настояще, да е впечатляваща, аз мисля, че неговата представа е по-скоро погрешна, при това тъкмо защото е така фасцинирано ретро-спективистка. И наистина при всичката си всенадрастващост и всепогубващост историята е също и една съществено перспективна реалност, при която преминаването и надделяването на всичко ставащо е „прицелено” – в своята най-голяма дълбочина – към един отвъден на нейните пътища хоризонт, впрочем само в откритостта към който би и могло да бъде чуто движението от крилата на ангел.

Поради това обаче изглежда ще бъде по-вярно, ако си представим ангела на историята като по-скоро сподирящ движенията и вървенията на хората напред, през жизненото им време; да си го представим гледащ тези дълги, безкрайно лъкатушни техни пътища от едно сякаш пра-времево „дъно”, откъдето те всичките тръгват, развързват се и потичат напред, та до самия им край, до самия предел – до предела на цялата история. Да си представим този ангел, сиреч, като обърнат именно с лице към този край и съзерцаващ в гръб вървящите към него.

Това, мисля, е по-оправдана по отношение на ангела на историята визия, защото според нея, последният не се открива като сляп – както у Бенямин – за една от най-съществените нейни „дименсии”, а именно Краят, есхатонът, а даже напротив – вгледан е тъкмо в този „край”; вгледан е натам, сиреч, накъдето пътуват, за да се из-пълнят всички истории на Историята.

И ангелът сподиря с погледа си много-образното „свершение” на тия „истории”, вижда извървяните от хората техни жизнени друмища, зре стъпките, в които нозете, оставяли ги през годините, заглъхват, но същевременно – той вижда това „извървяване” до предела му – до последния, общ за всички, макар и настъпващ индивидуално за всеки предел, в който жизнените пътища са се прострели цели!

Но ето защо аз – за разлика от Бенямин – съм склонен да си представя ангела на историята с лице, откриващо ни огромен, бездънно-просветлен, упокоен в притихнало ликуване взор, който сподиря жизнените пътища на хората, отдалечаващи се по своите друми от него.

Той е така просветлен – взорът на този ангел на историята – именно защото в него изначално, непроменно и абсолютно сигурно се отразява Краят, до който всички сподиряни от него пътища най-накрая ще достигнат: този индивидуален по времето, деня и годината на неговото настъпване за всекиго край, но в който всички все пак накрая ще се съберат, след свършека и на най-последното и на най- късно завършилото житейско пътешествие.

Този Край е страшно светъл, и нещо повече – светлина та му хвърля сиянието си назад така, че именно погледнати в него, в сиянието на Края, всички изминати пътища – по-дълги или по-кратки, по-прави или по-лъкатушещи, по- леки или по-мъчително извървени – ни се откриват изведнъж като потопени в неговото злато. Те всички тръгват от своите собствени, тъмни за съдбата си, незнаещи бъдното си „днес”, напред към дните и годините, които са им отредени, а огромният, свръхчовешки съчувствен поглед на ангела на историята ги следва, инкрустирайки със светлината, отразяваща се от грамадните му очи, изминатите от тях стъпки, преминатите места, избликналите и забравилите се в привичността им срещи. Той вгражда всички тия неща в страшно нежната, страшно внимателната и неразбиваема като елмаз своя памет – памет за животите им, за която те самите нямат сили…

И ето – тази идеща от Края и просветлявана едва от него продължителност на пътищата – до самия им край – се отразява във високия взор на ангела на историята, така че той буквално тъне в бездънна, бездънна и главоломно не­изчерпаема светлост.

Да, ангелът на историята вижда всички неща, които виждаме в себе си и един в друг и ние. Но онова, което ние виждаме в повече или по-малко тъмни, сенчести краски (защото не разбираме докрай смисъла му, боим се за завършека му, обре­меняваме се със страха от миналото му), в неговия взор неизменно и естествено се вижда светло, оправдано, и следователно, примирено. Защото се вижда в осветяващата го откъм Края светлина, защото се вижда потопено в хоризонта, към който поначало е тръгнало, за да потъне. В неговия взор съдържанията на жизнените пътища на всички се зрат „отпустнати” от мъките, от вините и угризенията, с които ги носим ние. И това е така, защото у онзи, например, в чийто дълъг, дълъг жизнен път бавното лъкатушно изкачване по билото на житейската зрялост е съпроводено с много роптания заради тази бавност, с множество временни падания в отчаяния и обезверявания, ангелът вижда изкупленията именно за благото на дългия, дългия, щедро отпуснатия жизнен път. „Да, този ще претърпи много и много, докато вкуси зрялата, не искаща оттам нататък нищо, радост. Ще пада в отчаяние и ще роптае с невяра в дните си…” Но ангелът с усмихната въздишка вижда този лъкатушен път. Защото вижда колко дълго, дълго и щедро той му е отпуснат и той единствен вижда ясно неговия светъл, толкова далечен и смален от дългите дни на тоя човек, край на живота му. „Роптай щом искаш, – шепне за него ангелът – ти имаш време през роптанията си да стигнеш тишината, в която дирята на дните ти ще ти се открие легнала в отрадно злато. И роптанията, и отчаянията ти се прощават – те се търпят. Защото Светлината, която ги осветява от Края, осветява именно тяхната естественост. Именно тя ти ги е отсъдила – като цената, която ще трябва да платиш за този дълъг път. Тя ти ги е отсъдила, като е разположила живота ти в благото на щедрата многолетност и тях самите е направила елементите, съграждащи бавната, разточително откривана зрялост.

Това вижда ангелът в пътя на този човек и затова в сподирящия лъкатушенията му поглед, всички, всички те се отразяват с търпелива усмивка – простени, даже потопени в тиха, знаеща радост.

И обратно: у онзи, например, на когото нещата се случват задъхано; у онзи, за когото сякаш дните са се сговорили да не чакат пристигането му и с нетърпение го връхлитат с чудесата си, със срещите си, с благата, които му дават да опита; у когото спътниците му по жизнения път виждат една несправедлива „галеност от съдбата”, ангелът на историята вижда преди всичко невидимата от другите краткост на пътя, който му е съден. Ето защо той съзерцава с отрада, със свръхчовешкото съчувствие на своето всецяло знание всичко това, което задъхано, необмислено, невнимателно и дори не твърде благодарно този човек преживява. Той, ангелът на историята, дори сякаш съчувствено побутва със силата на свръхпроникващия си взор чакащите иззад завоите на идващите дни любови на този човек, одобрява и се радва на това, как е наредено така, че пресичащите неговия кратък жизнен път хора тъй леко и пламенно се очароват от него. „Това не е необяснимо и не е незаслужено – би прошепнал ангелът на роптаещите против щастливата съдба на този човек. – Той го заслужава – заслужава го поради това, че отреденият му край е хей там – на десетата година оттук, където сте сега всички вие. Или поради това, че след тази година на този човек е съдено внезапно и бързо угасване на сетивата…” Ето затова неговата твърде лакома чувствителност, неговата стремителност и стихийност се отразяват в погледа на ангела на историята и простени, и „отпустнати”, те се зрат със съчувствие и просветлена радост.

И всички, всички съдби се зрат с тази висока радост, именно доколкото се зрат до края им и заедно с края им, от който назад те още тук, откъдето ангелът сподиря вървящите по пътищата им, се разкриват като премъдро осмислени, покрити със златния прах на станалото „не напразно”, щом е станало за да се достигне до оня Край, от който нататък е началото на Бога, водил ги през цялото време към Себе Си; до оня Край, където историята (и историите) отиват и откъдето те се осветяват в злато, подобно на пътеки, припламващи постепенно от дълбините си в лазура на хоризонта, към който са се запътили.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияФилмът „Страх“ на Ивайло Христов получи Голямата награда на фестивала в Талин
Следваща статия„Живите картини“ на Акико Накаяма