0
1179

Ангел Игов гледа назад

AI

„Кротките“ е новият роман на Ангел Игов, книга за радикализма, псевдо-революцията, за България, за невръстния мъж и наивния чар на екстремизма. Романът е фрагментарен без да му липсва плътност. В краткия обем Ангел Игов ясно е дал да се разбере какво е неговото послание, казал е ключовите неща.

Тези бележки се появяват по време на четенето. Заслужава си да се пише точно така за новия роман на Игов – като репортаж от протичащо действие. Защото в „Кротките“ има интрига. Колкото и крехка да е, тя е една от движещите сили зад текста. Следвайки сюжетната игра, можем да записваме и впечатленията си.

Първата страница

Началото е зашеметяващо в стилистично отношение. Дотолкова, че оттук тръгва и една пукнатина в корпуса на романа. Очакванията са високи, почти задъхани. Когато въведението се смени с основния наратив, нивото донякъде се изравнява и успокоява. Читателят изпитва поне за миг безтегловност, загуба на скорост.

Роман за кого?

Няма да издаваме кои са „Кротките“. Неслучайно Игов запазва този въпрос открит до последната страница. Все пак, връзката заглавие-герой-разказвач идва с един сюжет – Народния съд през 1944/45 г.  Драма сама по себе си театрално поставена и публично изиграна, със задкулисна история, т.н. „съд“ се справя с унищожаването на политически противници на болшевишката власт в България и подготвя почвата за продължително налагане на съветски модел на управление в страната. Ангел Игов се фокусира върху тази двойнственост на процеса „народен съд“ – едновременно с неговата официална, парадна цел и от друга страна – с вътрешната му, често противоречива и небалансирана логика. В определени примери тя е случайна и дори мистично-алогична, но независимо от всичко води до гибел на хора, психика и човешки отношения.

Ценното в подхода на Игов е, че той се интересува от генезиса на процеса „народен съд“, търси го във времето далеч преди СССР да наложи окупация на страната и комунистическата диктатура да излезе на политическата сцена. За автора произходът на такъв „народен съд“ е сложен казус, който изисква изследване на въпросите на историческата вина, на причините за войната и националните катастрофи преди нея. „Кротките“ не е общохуманно разсъждение за ужасите на следдеветосептемврийския терор, нито присъда от удобната дистанция на времето. „Кротките“ е нещо повече, книгата е заявка за така нужния „интегрален“ прочит на историята на българската цивилизационна драма от XX век. Драма, довела до самоунищожения, репресии и мъка. В крайна сметка – до опити за самоубийство на една нация.

Гласът на книгата

Безспорно принос към всичко е изборът на това „първо множествено“, лицето, от което тече повествованието. Романът има обобщен колективен разказвач.

Авторът се връща не просто назад във времето, но някак назад през времето. Признавам, за миг ми се стори, че колективният разказвач заговаря за 1944-а с един жаргон, който познаваме от годините скоро след 1944-а. „Ние“ формата е почти нагло заета от патетичната колективизираща естетика, от самия дух на времето, което идва след големия обрат: от Царство България в Народна република. Също така обаче звучат и тези „ние“, които оформят не само сивия панелно-постреволюционен колектив на нацията след 1944-а, но едни такива „ние“, които никога не стават достатъчно болшевизирана маса. Тъкмо тях Игов избира за неочакван, но упорито внедрен в сюжета разказвач, наблюдател, шпионин на действието. Онези „ние“, които не са точно пролетариат и не точно селяни, онези „ние“, които са виновниците и жертвите на собственото си мълчание. Романът е огласяване на мълчанието на тихите наблюдаващи, на съзерцателния българин, който е зрител и гледа, докато животът подрежда съдбата му.

Тук, успоредно с находката и смелия избор, авторът допуска една слабост и смесване. Поискал е неговият колективен разказвач да изиграе повече роли, отколкото той може да понесе. Това, че говорят колективните „ние“, позволява много лица и вариации, но в крайна сметка, тъкмо когато е анонимен, гласът (дори колективен) остава един глас. И читателят продължава да има към него очаквания като към кохерентен, логически цялостен образ. А в случая с този „народен“ разказвач на Игов май сме свидетели на опит за еволюция, която поне за мен не е твърде убедителна, нито е чак толкова нужна. И без нея историята има своя чар на необичайност. Факт е, че Игов тръгва по труден път с това „ние“ и изборът му прави чест.

Струва си също да потърсим и генезиса на колективния персонаж. Тези безлики на пръв поглед разказвачи/наблюдатели, кварталните маргинали, незабележимите, „гратисчиите на историята“ – дали не са преки наследници на една подобна маргинална група от няколко десетилетия по-рано? Бих ги сравнил с онези, които наричат себе си „преторианците“ и са герои от романа „Иван Кондарев“. Емилиян Станев с няколко щриха ги въвежда като „гавроши“ в тази своя книга с трудна съдба („Иван Кондарев“ е писан в началото на 50-те години). И казва за тях: „разхайтени от скитничеството и глада през войната, те знаеха всичко, което ставаше из града“. Сякаш говорим за същите „ючбунарски келеши“, които Игов надарява „с безброй очи“. И анархистите от „Иван Кондарев“, и ючбунарските градски тарикати имат страст към киното, бърза реакция и корави юмруци за уличен бой. Но сякаш след края на 20-те години поколението на „гаврошите“ е научило някои уроци на историята. Затова сега (около и след 9 септември) те са твърдо застанали в сянката на ючбунарските дувари и не се включват в бурното улично действие. Само така ще оцелеят, с цената на мълчание и маргинализация. Дребни обири и кражби вместо скок в бушуващата революция. Този е само един от елементите, чрез които Ангел Игов диалогизира с високите примери от литературната ни класика, посветени на предвоенните години. Предмостието и възходът на комунизма в България могат само така да се превърнат в материал за плътна литературна сплав – през опитите на няколко поколения писатели. Колкото и труден да е подобен път, ми се струва, че в „Кротките“ той е дал по-скоро успешен резултат. Това прави някои страници да звучат като истинска кореспонденция между литературните епохи и поколения. Приемственост, която често е смятана за ненужна, даже досадна днес. Но „Кротките“ върви в различна посока от магистралата на баналното и  доказва колко важно е постигането на историзъм. Какво друго е способността да се оглеждат важни теми, които не започват с нас и не с нас ще свършат.

Героят

Емил Стрезов. Радикализацията, на която с перверзна развала се предава този Емил, е съотносима с разсъжденията и присъдите, които поколенията на „прехода“ си разменяха (и още го правят). Но също така житейската и емоционална случка с героя на „Кротките“ осъзнато може да ни свърже с най-актуалните примери на инструментализация на смъртта в лицето на култове като „даеш“.

За да не изопачавам с преразкази сюжета на романа, ще кажа, че Емил Стрезов се оказва в съдбовен и емоционален капан. Героят попада в една добре построена структура (не метафора). Заложник е на въпросите за вина и отговорност, които са ни познати и по-късно, от аналогична серия поколенчески драми в българската история, минала през неосъществени надигания на духа и лашкания на естеството, простата човешка природа.

Емил Стрезов има проблем със съзряването както в личен, мъжки, „зрелостен“ план, така и като гражданин, морален субект. Политиката, в случая насилието, борбата на класовото его, смазващата анонимност на масовото – сред тези дадености за наивния и неопитен човек може да настъпи истинска драма. Игов не оправдава своя герой обаче. Той просто живее и разсъждава чрез него. Накрая оставаме с усещането, че авторът го захвърля като изпразнена обвивка, аватар, отживял мисията и момента си. А може би така и трябва. Реалното време не е по-щедро към грешките, в които го пропиляваме.

С таланта си да рисува психологически портрети чрез действие Ангел Игов би могъл да насити много по-широк сюжет. Да разгледа миналото на главния си герой, преди Емил да се превърне в „народен обвинител“ по време на процеса срещу българската буржоазна интелигенция. Да напълни текста си с още и по-разнообразни образи, като тези на Ценев, Елиас, на вълнуващата и загатнато загадъчна Лиляна. Но аз лично не съжалявам за лаконизма на книгата. Вярно е, „Кротките“ според някои стандарти е повест, а не непременно роман. Но с тази краткост и фрагментарност „Кротките“ е ярко съвременна, актуална книга, която се съобразява с контекста, за да има шанс да се противопостави на конюнктурата. Защото Игов обръща поглед към затворени теми, игнорирани сюжети и се отдава на колебания, които са интелектуален лукс. Нюансирането на въпросите за вина и наказание, за йерархии на отговорността, за измерване на делото на мръсни ръце и делото на уж чисти думи – всичко това вече не се среща нито в оголения политическия разговор, нито в дневния ред на друга реалност, освен тази на съвременното българско изкуство и културно слово. В единични и по-скоро редки примери на безкористна и съвестна обективност, какъвто е романът „Кротките“.

Стилът

Високи стилистични експресии – има такива няколко места, пръснати като острови в романа. Параболи, внезапно устремяващи се да разказват за действието, но и да рисуват самостоятелни картини, образи като в поетизиращо есе. В същото време и да натягат самите думи. Гъст контакт между изреченията, инженерно постигнат и талантливо облечен в цвят. Сякаш авторът иска да произвежда енергия директно от думите, в чист вид, от звуците в сричките. Струва ми се, че с такива страници Ангел Игов показва един възможен пример за най-доброто, на което съвременният език е способен. При това не се увлича в краснословие и не опитва да е нарочно недостъпен за широката аудитория. На места синтаксисът му става енигматичен, но вероятно така и трябва. Книгата има глас, към който трябва да се приучим, а не слугува на конвенционалната реч. Мога смело да кажа, че по някакъв начин „Кротките“ ни развива и като читатели.

Паметен остава за мен етюдът с видението на героинята в падащия сняг. Сетивна перипетия, постигната кратко и смело с думи, а на финала й се материализира нечакан призрак – момичето се опитва да си представи Филов, застанал пред взвода за разстрел, „но виждаше само сняг“.

Обратите

В текста има достатъчно изненади, особено в толкова пестелив обем страници. Първият обрат идва далеч след средата на книгата и не е сюжетен. Случва се нещо различно.  До момента авторът ни е приучил към жаргона на своя разказ, с монолитен стил. Звучал е глас, съзнателно ретро-ориентиран. И ето че в зрялата, почти финална част на текста идва неочаквана стилистична смяна. Словото тръгва по вертикала, почти избухва в емоционална каденца. Ако Игов ни е държал в напрежението на лека архаизация, в подчинение по правилата на класическо разказване – сега внезапно и без задръжка се премества границата, по която разбираме дали сме „преди“ или „след“ раждането на съвременния роман.

По някакъв оригинално намерен начин, авторът е постигнал играта с времето, броденето в историческата тема и заниманията с минала епоха, извлякъл е от тях не просто сюжетна, но и стилистическа перипетия.

Не са много тези места, но когато Игов ги освободи, те навлизат с устрем, действени и красиви. Идват дори неочаквано и странично спрямо основното действие (колебанието на Елиас пред съдебната палата, сцената с майката и изгубеното дете). Също като началните редове, те водят до ускорение и след това за известно време оставят у читателя усещане за спад.

Посланието

Ангел Игов се занимава с недефинираните, разтегателни граници на вината и отговорността. Това е голямото и същинско достойнство на тази книга, което много надхвърля други несъмнени качества – като изработения стил, плътността на образите, обратите и умението на разказвача. Основната тема, като стълб на романа, е поставена върху сериозна материя. Това центрира „Кротките“ в самото сърце на идеологическата проблематика, на философията на времето, в което живеем. Книгата, независимо дали ще я определим като роман, повест или новела, е задълбочено и внимателно разсъждение, организирано под формата на исторически сюжет. Морална дискусия, в която винаги се намира мислещият, чувствителен, интелектуален човек. За когото всъщност е написан този текст.

„В какво сме живели” е въпрос, който търсят, както героите на единия (1944), така и на другия (1989) преход. Нашият актуален свят на разколебани идеологии и политики провокира същите питания, в който са оплетени съвременниците на онази епоха в „Кротките.

Урокът, който Игов ни припомня, е историческият урок, според който не бива да живеем с илюзии – нито илюзии за уникалност, нито за невинност. Нашият свят, заедно с „лявото“ и „дясното“ си, с вертикалите на бедността и богатството си, е обект на съд, който приготвят нови радикалисти. За фундаменталистите никакви нюанси не правят разлика. Според радикалния дискурс (заимствам израза от Б. Богданов) целият ни свят е виновен и всички се оказват съучастници на абсолютното зло. Фундаменталистите приемат за зло културата и битието ни. Затова шрапнелите на терора не отбират елит от народ, дете от възрастен, да не кажем, че настояват тъкмо на изтръгване „от корена“. Тази възбудена активност на радикалния дискурс в близката ни география е добър пример и напомняне, че „народният съд“ не се изчерпва с онова „минало“ историческо произшествие. „Народни съдилища“ от такъв тип има много и се случват постоянно, всеки път, когато, както пише Игов, настъпи „смесване на правосъдието с терора“.

Правосъдието

А възможно ли е правосъдие, пита се? И над този въпрос разсъждава книгата „Кротките“. Това захранва най-публицистичните, може би като цяло най-съдържателните и актуално звучащи страници на романа. Те са стенограма на няколко напрегнати разговора. Затова, може да се каже, че най-важните послания на книгата идват не през сюжета, а през диалога.

Като в метафора на собственото ни време героите от 1945-а заговарят накрая с жаргона на съвременни политически инженери в сянка. „Абе, тия твои писатели много надъхани!“, учудва се един от тях, кален в нелегалната дейност. Възкликва го при вида на екзалтацията, до която може да достигне младеж поет в громенето на стария режим. Заслужава си да се замислим: дали някой такъв глас не е казал същото за някой представител на поколенията младежи поети от 90-те, които не са познавали нито тежестта на репресията, нито са били част от съпротива преди 1989-а, но бързо са се превърнали в острие. „Кротките“ е размисъл и предупреждение за всеки възможен реваншизъм.

Изглежда, че Ангел Игов обръща поглед назад. Но всъщност е точно обратното, авторът гледа към нашето време.

Ангел Игов, „Кротките“, ИК „Жанет 45”, 2015, 15 лв.