ß1_20230522141722.jpg)
МЛАДЕЖКАТА ЛИГА
„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…
Митко Новков
Ангел Игов (3 юни 1981, София) е писател, преводач, критик. Беше забелязан още с първия си сборник разкази „Срещи на пътя” (2002, „Лодос”), след него публикува сборника „К.” (2006, „Адрона”) и романа „Кратка повест за срама” (2011, „Сиела“). Най-напред обаче беше припознат като критик, с остри и точни разрези на отделни литературни произведения, с неподкупен и съсредоточен вкус, който понякога създаваше горещи полемики в българския културен печат. Активен преводач от английски език, сред преводите, които се открояват, са: „Книга на илюзиите” на Пол Остър (2005, „Златорогъ”), „Адските машини за желания на доктор Хофман” на Анджела Картър (2010, „Алтера”), „Лирически балади и други стихотворения” на Уилям Уърдзуърт и Самюъл Тейлър Колридж, „Майсторът на фиде” на Ма Дзиен (2011, „Жанет 45”), „Опааа! Защо всеки на всекиго е длъжник и никой не може да си плати” на Джон Ланчестър (2013, „Жанет 45”), „Това изкуство на поезията” на Хорхе Луис Борхес (2013, „Сиела”), „Изповедите на младия романист” на Умберто Еко (2014, „Сиела”), „Легендата за Сигурд и Гудрун” на Дж.Р.Р.Толкин (2014, „Сиела”) и още много други. Преподава превод в СУ „Св. Климент Охридски” освен останалите си занимания. Тъкмо с тях Митко Новков реши да започне своя разговор с него:
Критик, преводач, писател. Какво най-много?
Писател. Това ми е най-важно, най-съществено, най-вътрешно мое. А иначе, ако гледаме кое правя най-често, сигурно преводач и критик излизат напред. Макар че критиката не ми е любимото занимание…
Защо?
Липсва ми понякога, много ми липсва да седна да си чета книга, без да мисля, че след това (смее се) ще пиша рецензия за нея. От време навреме успявам да чета и така, но…
Какво последно чете за удоволствие?
Греъм Грийн, The End of the Affair (1951, „Краят на любовната история”). Много хубава книга! Успява хем приятно и увлекателно да разказва, хем да навлезе в едни по-дълбоки територии.
Това ли е стилът, който искаш да въплътиш в своите книги?
Не непременно. Аз съм склонен да си играя повече със стила, да обръщам повече внимание на езика, дори да експериментирам повечко. В общи линии се опитвам да пиша различни книги всеки път.
Сега какво пишеш?
За Народния съд.
Уоу!!! Копаем историята?
Ами да! Макар че аз не бих го нарекъл исторически роман, по-скоро е роман, чието действие се развива в недалечната история. Той поставя сложни проблеми – морални, етични, личностни, които биха могли да бъдат поставени и в друго време, но аз ги намирам именно там и именно там те звучат особено остро.
Яхваш „вълната на скандала”?
Не, няма такова нещо, защото аз се интересувам от темата отдавна. Не съм влязъл в нея, за да напиша роман, обратно – пиша романа, защото съм влязъл в темата.
Докъде си?
Ровя се още. Миналата седмица четох усърдно фашистки манифести от 30-те години, за да си изясня в какво може да бъде обвинен от Народния съд един от моите герои. Мога да кажа, че българските историци доста детайлно са се занимали с онази епоха, има добри изследвания… Историците си вършат работата и мисля, че е време и писателите да започнат да вършат своята. Това са различни подходи, различни светове, по различен начин са поставени въпросите и проблемите и мисля, че за българското общество ще е много полезно, ако и писателите се захванат с онова време. Главното, което ме интересува, е проблемът за случайната власт. Моментът, в който на един човек неочаквано му идва власт да решава човешки съдби и животи. Той иначе може да е много свестен човек, но когато е абсолютно неподготвен за такова нещо, какво става с него и с хората, чиито съдби решава? Имах повод да се замисля върху това: дядо ми имаше близък приятел, много културен човек, който в последните години от своя живот призна, че е участвал в Народния съд. Това също е интересно, много от хората, които, така да се каже, са изнесли на гърба си Народния съд, след това някак биват потулени или се потулват. Голяма част от тях са били много млади, какъвто е бил и този човек. Той разказваше за един обвиняем, когото разстреляли, защото много настоявал, а пък всъщност май не бил чак толкова виновен. Но човек на 25 години, който решава кой да бъде разстрелян, мисли по един начин, а когато е на друга възраст, мисли по съвсем различен начин. Факт е, че много от тези, които са решавали, са били на по 25, на по 30 години и изведнъж са се озовали с подобна власт в ръцете си. Тук може да се запитаме защо са били сложени точно такива хора? Защо висшите партийни функционери и партизански командири рядко са сред обвинителите и съдиите? Може би са си плетели някаква своя кошничка, докато другите са…
Топели ръцете си в кръв, образно казано…
Кървава работа си е било… Между другото, като се разрови човек из архивите, вижда, че тези хора са имали някакво съзнание за справедливост, искали са да отсяват – кой е по-виновен, кой по-малко виновен. В самото начало особено професионалните юристи са искали много по-скромни по обем и обхват наказания. Намесват се обаче по-висшите ръководители и казват: „Не може!”
Колко време се ровиш?
Аз продължавам да се ровя. Поръчвам си течения на вестници – „Работническо дело”, „Отечествен фронт”, „Литературен фронт”… Интересува ме литературната продукция от онова време. Имам и едно стихотворение вече, написах стихотворение, което отговаря на стила на епохата. Има и още нещо, което ще се опитам да направя, и то не е свързано с 9.IX. и Народния съд – да опиша самата София от онова време, която също е герой на романа. Доста четох за историята на града, ще има много „Ючбунар” в книгата.
Между другото, съвсем скоро видях една книжка, дело на Валери Петров и Марко Бехар, показа ми я Тони Николов, със стихове и илюстрации точно в подкрепа на Народния съд…
Това е било едно много жестоко и завихрено време. Краят на войната, в България има остро политическо противопоставяне, стигащо понякога до гражданска война, затова аз не съм сигурен дали е било възможно да бъде другояче. Със сигурност някои хора тогава така ги е понесла вълната или вихърът, или каквото там искаш, че те са се отместили за някакво определено време. Но след това трябва да гледаме в следващите години кой как се е намерил обратно в себе си.
Твоят герой намира ли се?
Романът ще свърши преди това (смее се).
За кого пишеш романа? Защо и за кого?
На този въпрос единствения разумен отговор даде Милен Русков преди време – за боговете. Казано по друг начин, ти прави каквото трябва, пък да става каквото ще. Човек си има някакви разбирания какво трябва да представлява произведението, което пише, и пише според това. Сериозният писател, мисля, никога не се прицелва в конкретна публика, не преследва някакви територии рецептивни, които удобно ще се разтворят пред него. Пиша, защото обичам. Намирам го по своему важно, независимо от това, че може и да не стигне до много хора. Не знам, не съм сигурен изобщо, че мога да отговоря на този въпрос… Защо дишам? Така се случва, просто така се случва. Аз и не пиша често. Първата ми книга излезе 2002 г. Следващата 2006-а, третата – 2011-а. Не съм от бързите, на които толкова много им се пише, че на шест месеца бълват някакви неща. Аз обикновено чакам да отлежи, за да знам, че има смисъл от това, което правя.
Винаги ли си искал да пишеш?
Винаги. Като бях на 10-11 години, пишех мини-уестърни в стил Карл Май. Между другото, Карл Май е много полезен автор за духовното и нравствено израстване на младия човек.
Е, то и Дюма-баща е такъв…
Не, не, Дюма е пълен с интриги. Докато Карл Май изгражда чувство за справедливост. Той възпитава ценности. Не говоря тук за религиозните му ценности, които мен не са ме интересували, но чувството за справедливост пронизва всички негови книги.
Мини-уестърните пазиш ли ги?
Пазя ги, пазя ги (смее се)… Лошото е, че вече не се издават такива „Събрани съчинения” като едно време – да се изрови всяка запетайка, която авторът е написал, че и те да влязат в моите (смее се).
Писателстване и преводачество – не си ли пречат?
Напротив, според мен именно заниманията с превод ми помагат да влизам в различни кожи и да бъда различен в своите собствени писания. Авторите, които съм превеждал, са много различни един от друг и не смятам, че нещо в моя превод ги сближава особено. Разбира се, може да има някоя дума, която обичам повече и я слагам тук-там, но това са съвсем микроскопични неща. Преводачът е малко като актьора, трябва да умее да се превъплъщава в различни роли. Това е абсолютно задължително!
Преводачът като актьор, а критикът като какъв?
Критикът си е критик, на мен не ми хрумва в момента аналогия.
Избяга в Бартова тавтология…
Е, ти какво искаш да кажа, че критикът е като режисьор – не, не мисля… Ако критикът се изживява като режисьор, има голяма опасност да се превърне в домоуправител. Много е опасна ролята на домоуправител на литературата. Да се разпореждаш кой влиза, кой излиза, да следиш, да раздаваш пропуски, да записваш в домовата книга… Това е изкушение, в което лесно можеш да попаднеш.
Ти казваш домоуправител, аз ще кажа arbiter elegantiarum– не може, мисля си, без да разграничаваш, без да определяш…
Да, може би е така: ако съществува това изкушение, в добрия случай критикът става arbiter elegantiarum, в лошия – домоуправител. И това не зависи непременно само от таланта или от личността му, зависи от много неща, дали ще се поддаде на изкушението или не. Средата около него и т.н. Проблемът с критиката е, според мен, кой всъщност я чете? Освен, разбира се, въвлечените писатели, които много често реагират остро и скандальозно.
Защо, тези от литературното поле, по Бурдийо, също я четат…
Дано я четат и четящите! Защото мисля, че в днешно време функцията на критиката е не толкова арбитражна, колкото лека-полека да формира среда, вкус, контекст, да поставя в контекст произведенията. Тоест, да бъде, ако щеш, повече информативна, но информативна по съдържателен начин, не рекламен. Една критика действително може да ориентира читателя в огромното количество издавани книги.
Англосаксонски тип критика?
Възможно е, не бих се учудил, в крайна сметка английският е езикът, който владея и от който превеждам. Аз не че съзнателно прилагам такива англосаксонски модели на критика, просто така се е получило при мен, така съм се формирал. За мен критикът е безпристрастен, в повечето случаи умерено добронамерен наблюдател, който компетентно, образовано, по силата на това, което знае, говори смислени неща за една книга. Неща, които биха били интересни за читателите. Неща, които ще обогатят рецепцията на тази книга. Не бих искал да съм от критиците, които размахват пръст и отсичат: „Това да, това не!” Пък и не знам доколко се получава тази втора роля на критика в днешно време, защото подобни авторитети вече много трудно се изграждат, те постоянно са поставяни под съмнение и понякога въздействат по обратния начин. Хората казват: „Този е критик, някакъв специалист, експерт и понеже е специалист, не му вярвам!” Това е някаква форма на Ново Средновековие може би, но особено е видимо в медицината например – хората търсят съвети не от лекари, не от професионалисти, защото те са част от лобито, от мафията, докато ти искаш да чуеш мнението на себеподобните, от тях да потърсиш съвет. Защото те няма да те излъжат…
Предпочиташ да пишеш за чужди автори, не за български?
(Смее се.) Но пък, от друга страна, когато напиша за български автор, почти винаги предизвиквам скандал. Тъй че по-добре рядко, но качествено…
По-добре рядко, но скандално…
(Смее се.) За български автори пиша, когато имам нещо да кажа. За мен е важно да се пише за чужди автори и ако повечето наши критици, доколкото ги има, разбира се, пишат за български, то никак не е зле някой пък да пише повече за чужди. Съответно, когато мога (само при английски превод го мога), се изказвам и за превода, което страшно много липсва. Изключително липсва! Защото човек, ако се разрови внимателно да чете преводи, включително акламирани, награждавани, открива истински безобразия, престъпления открива! Цели пасажи, които отсъстват, и то такива, които като че ли не случайно отсъстват, идеологически по някакъв начин важни пасажи. Говоря за сега, преводачи и издатели режат така, много неприятно.
Кое последно те възмути?
Видях го в една дипломна работа, която констатира такива липси. Понеже не е мое откритието, няма да кажа кое е издателството и кой преводачът, но ставаше дума за писател-мюсюлманин: голям пасаж, който изяснява ислямската позиция по определени теми, в българското издание липсва. Друго изникна в едно още непубликувано, изключително интересно изследване за рецепцията на английската детска литература в България, там има невероятни престъпления. Книги, които в българския си обем са навярно двойно по-големи от оригинала, защото навсякъде, където има по едно прилагателно, преводачът слага по две и по три. Че и повече… Трудно ми е да си го обясня: дали е следствие от някакво разкрасяване – криворазбраната идея, че тя, хубавата литература, така звучи, или пък, за да се вдигне броят страници и превеждащият да вземе повече пари. Но за мен това е абсолютна гавра с текста. Виждаш преводи, в които е омаскарен, направен е на нищо оригиналният текст. Пълно безумие! И такива неща излизат, никой не им обръща внимание, а понеже детска литература купуват по-широк кръг хора, те изобщо не се и замислят, че преводът е безобразен. Последно получих мейл от едно издателство, което издава приказките на Оскар Уайлд в нов превод, изрично са написали, че преводът е нов и са придружили мейла с обичайната информация за книгата, която включва името на художника, ISBN-а, какви корици са, колко страници, какъв формат е, но не и името на преводача. Това е покъртително! Която и онлайн книжарница да погледнеш за която и да е книга, името на преводача липсва… Сякаш преводът е природен факт, пада от Марс. Все едно тук, в кафенето, барманът ти е отворил бирата и ти я е налял в чаша. Що ти е на теб да знаеш името на бармана?!
Кой превод ти бе най-труден? „Легенда за Сигурд” на Толкин?
Не, „Лирически балади” на Уърдзуърт и Колридж бяха по-трудни. Но от определена гледна точка беше приятно това занимание със Сигурд, защото влизаш, потапяш се в един свят, толкова отдалечен. Той е много ритмично организиран и ти започваш в един момент да говориш в тоя ритъм (смее се). Там-та-дам, тара-да-дам, там-та-дам, тара-да-дам… За мен беше голямо предизвикателство, защото текстове с такова стихосложение, старогерманско, почти не са превеждани на български, а толкова дълъг текст никога не е превеждан. Повечето от досегашните опити влизат в по-обичайни, по-традиционни интонации. А тук се броят ударенията, броят се алитерациите – предизвикателството е да го предадеш, без да го „опитомяваш“ според нашите стихотворни традиции. Цяла година се борих. Но има нещо, което ме улесняваше – това е поезия с доста ограничена лексика. Мечове, дракони, воини, брони, крепости, битки – ако се види честотата на думите, ще стане ясно, че не са страшно много, голяма част се повтарят, така че ти знаеш какво търсиш. Имаш набор слова, с които можеш да си служиш, и вече комбинираш, за да постигнеш тази алитерация.
Критика, писателстване, преводи – стигат ли за прехраната?
С трите заедно, като сложиш и преподаването – горе-долу се получава (смее се). Но е уморително. Аз затова от време на време се отказвам от някое от трите. Например от критиката, вече пиша само за „Култура”, и то през седмица. В момента и не превеждам. Обратно, като превеждам, обикновено не пиша. Правя такива баланси и се получава.
Има ли разлика в мисленето между теб като студент и твоите студенти сега?
Може би те имат да наваксват малко повечко с четенето. Но успокоението ми е, че при хората, които имат потенциал, това наваксване се получава бързо. Ентусиазмът си е ентусиазъм, който го има, бързо преодолява дефицитите. Може би са малко по-прагматични. Избират специалности, които ще ги подготвят за по-високо платени професии, или пък директно заминават за чужбина. В днешно време мнозина го правят. Може би защото вече по-лесно се пътува, по-евтино е… При все това от курса, на който преподавах, съм много доволен. Има прекрасни студенти, с потенциал, с интереси, с висока култура, за които имам големи надежди.
А разликите с тези преди теб, малко по-големите?
(Замисля се.) Хм… Струва ми се, че вие сте, от една страна, по-социално чувствителни, по-ангажирани, от друга – може би точно поради това – по-уязвими. Като че ли неуспехите и провалите – както лични, така и обществени, – вашето поколение ги преживява много по-тежко. Не знам, може би сте тръгнали с по-големи кошници. Това пък, което виждам в младите, е, че хем са по-прагматични и от вас, и от нас, хем проявяват повече чувствителност към обществените теми. Към общото дело. Което, разбира се, е нещо много хубаво. Отдавна го повтарям, още когато влизахме в ЕС, че за няколко години ще се променят нагласите, защото българите ще започнат да пътуват, ще видят добре уредени, цивилизовани страни и изискванията им към тяхната собствена страна много ще се вдигнат. Един прост пример: аз съм колоездач и силно ме вълнува въпросът с велоалеите в София. Много хора роптаят срещу недоброто им проектиране, но само преди 10 г. никой изобщо не можеше да си помисли за такова нещо. Изобщо не му минаваше през главата! Напредък има, но е много бавен и поради това малко неусетно се чувства.
Социален оптимист си?
Умерен, зависи от хоризонта. Дългосрочно погледнато, мисля, че целият свят е тръгнал на зле, но в средни и в къси срокове нещата изглеждат малко по-оптимистични.
А ти самият с какво си ангажиран?
Аз сега малко съм се отдръпнал от обществената ангажираност. Първо, защото съм по-зает в работата си, второ, когато имаш малко дете, нещата много се променят. И вече гледам по по-различен начин на обществената ангажираност, тя може би дори е добре да не е прекомерна. Защото тогава отиваш в други крайности и много лесно можеш да станеш доктринер – нещо, от което винаги съм се пазил. Идеологиите са хубаво нещо, защото е добре да знаеш, когато нещо правиш, защо го правиш, но ако станеш роб на идеологиите… Виждам как и други хора, някои от тях много революционно настроени, след като си родиха деца, някак по друг начин започват да разсъждават.
Родителството омекотява социалния поглед?
Не само, ставаш и по-трезв. А иначе да, може би омекотява, но аз по принцип не съм бил никога човек на крайностите, напротив – търся мярата. Много хора имат едно такова желание да са полезни, но понякога то отива към желание едва ли не да спасяват света. Да се грижат за всички. В момента, в който пренасочиш тази грижа за всички към едно конкретно човешко същество, коефициентът ти на полезно действие се вдига изключително много (смее се). Оттук вече има някаква спирала, по която успяваш да се върнеш към своите обществени ангажименти и вече гледаш по съвсем друг начин, много по-трезво и рационално. Разбира се, винаги има нужда от мечтатели, от луди глави, които задават крайни хоризонти, някакво радикално утопично говорене е хубаво да се чува дори само като ориентир. То, ако го няма, значи обществото боледува. Мързеливо е станало. Вярно, аз самият никога не съм бил радикал, обаче смятам, че е добре да присъства радикалното говорене. А конкретната кауза, която за мен е важна, продължава да е зелената кауза, въпреки че отдавна не съм партийно ангажиран. Схващам зелената политика малко по-широко – като грижа за средата, в която живеем. Не само от гледна точка на замърсяване или застрояване, опазване на някаква автентична или не толкова автентична природа, но и от гледна точка на градско планиране, че дори на битово, всекидневно, индивидуално ниво… Грижата за твоята среда, която неминуемо е обща среда. Все повече мисля, че обществената полезност на човека започва от нещата, които той прави за своя конкретен живот, за своя бит, за своето семейство, за средата около себе и след това тези неща се уголемяват и се разширяват до цялото общество. Ако посадиш например розов храст пред блока си, това е едно добро начало. И виждам все повече хора, които го правят.
Слушам те и в заключение искам да ти задам този въпрос: днес, тук и сега, ти повече млад ли си, или си повече зрял?
Това е малко неприятен въпрос, честно да си кажа. Подозирам, че съм станал по-зрял, но едно от основанията ми да се занимавам с преподавателска работа е възможността да бъда постоянно сред млади хора, така че да мога да се подмладявам. Това е една от привилегиите на преподавателя. Всеки трябва да се стреми да прекарва повече време с млади хора. Както и с по-възрастни – никак не е хубаво човек да се затваря само в своето поколение. Така можеш да получиш различни подходи, гледни точки, мислене, разбиране… Различни теми, интереси, нагласи… Едните ти дават зрялост, улегналост, умереност – другите – свежест и енергия. Жизнерадост. Изобщо човек трябва да си тренира мозъка в различни ситуации.
