0
762

АндерсЪнови приказки

The Grand Budapest Hotel 3
„Гранд хотел Будапеща”

Като всяка „приказка” на Андерсън, под пластовете ирония „Гранд хотел Будапеща” крие дълбоко, ненатрапчиво послание, предназначено само за онези зрители, които имат желание да го открият.

Ако някой ви каже, че „Гранд хотел Будапеща” не става за гледане, не му вярвайте – той просто не го е разбрал. Или не харесва подобни, истории, начин на разказване, чувство за хумор… Да, Уес Андерсън не е лесен за безрезервно приемане, но пък си заслужава. И който веднъж го е харесал, рядко остава разочарован при следващата порция кино от чудатия американски разказвач.

В осмия пълнометражен филм на Уес Андерсън (в това число и една анимация за възрастни) е замесено името на Стефан Цвайг – заявка за сериозна литературна основа. Върху нея се издига причудливата конструкция на момиче-което-чете-книга-чийто-автор-на-младини-е-чул-история-разказана-от-застаряващ-чужденец-който-като-хлапе-е-имал-честта-да-познава… Характерно за фантасмагориите на Андерсън е едно усещане за „анимационно” обездраматизиране и омаловажаваща безнаказаност на насилието от всякакъв тип. Но това съвсем не олекотява сюжетите и не превръща персонажите в повърхностни фигуранти. Просто променя гледната точка…

Как ще реагирате, ако откриете, че „Гранд хотел Будапеща” е ода за един почтен мъж, който непрекъснато се опълчва на тиранията и несправедливостта? Защото под пластовете ирония (а не рядко и сарказъм) всяка „приказка” на Андерсън всъщност крие дълбоко, ненатрапчиво послание, предназначено само за онези зрители, които имат желание да го открият. За останалите – сред блясъка на Гранд хотел Будапеща работи един портиер с вездесъщо присъствие. Той е женкар, връзкар, чешит и… романтик.

The Grand Budapest Hotel
„Гранд хотел Будапеща”

Мосю Густав, в брилянтното изпълнение на Ралф Файнс, взима под крилото си младия емигрант Зеро (Тони Револори е единственото неизвестно име сред звездния актьорски състав, събран от Андерсън) – новото пиколо в шикозен хотел, в планински район на измислена европейска държава. Когато любимата му възрастна аристократка умира внезапно, Густав се оказва наследник, заподозрян и затворник. И всеки дребен детайл от последвалото „разследване” с помощта на Зеро, е дръзко диамантче в диадемата от цирконий.

Киното на Уес Андерсън е истински реверанс към постмодерното изкуство. В пристъпи на карнавална фриволност, хаплива ирония и повсеместна цитатност (на класика, клишета, както и на самия себе си), разказвачът гради архитектура от парченца живот, модерна митология, крилати фрази и сценичен дим. Дали има друг режисьор, който едновременно успява да звучи ретро и хиперавангардно в избора на кинонаратив? И да е сред последните киномохикани във време, когато най-важните световни фестивали (ако ги приемем за измерителна единица за киноведско мнение) се надпреварват да награждават натрапчивите проекции на завръщането към хипер-нео-реализма.

Наред с „обичайните заподозрени” Оуен Уилсън, Ейдриън Броуди, Бил Мъри, режисьорът е привикал цяла плеяда именити актьори от двете страни на Океана, за да ги вплете в ювелирна бродерия, където всеки си тежи на мястото, независимо с колко екранно време разполага. Не че друг актьор не би могъл да изпълни съответната роля, но когато видите Тилда Суинтън (и не я познаете), Харви Кайтел или Джеф Голдблум, със сигурност ще си помислите, че не сте ги виждали в такава светлина, докато Джуд Лоу и Едуард Нортън сякаш играят себе си, а пък Уилям Дефо е клише от собствената си филмография.

Някъде между меланхолията на Стефан Цвайг и неудържимата фантазия а ла „Невероятната съдба на Амели Пулен” – „Гранд хотел Будапеща” е от онези филми, чийто жанр трудно може да бъде определен (а може би и не се налага). Киносюжетите на Уес Андерсън често се категоризират като комедии, но дори когато се стигне до щастливия край, остава една ясно доловима горчивина, маскирана зад ироничната маска на надеждата за бъдещето и характерна за човек, изгубил илюзиите си. В един свят, където радостта е краткотрайна или престорена, а страданието е стриктно персонално или умишлено предизвикано, персонажите на Уес Андерсън се движат по ръба между безчувствеността и отстранението, рискувайки да бъдат (не)разбрани превратно.

В „Колежът Ръшмор” нещата все още изглеждаха малко неясни (за публиката) като код на общуване и бъдещи предложения, но „Кланът Тененбаум” убедено заяви игровото поле, в което можем да очакваме изявите на Уес Андерсън. След като се позабавлявахме заедно за сметка на американското училище и американското семейство, започна пътешествието. Първо фантасмагорично надолу, под водата, в компанията на Стив Зису, а после далеч на изток във влака от The Darjeeling Limited. И с всяка крачка се отдалечавахме от действителността такава, каквато я познаваме, докато стигнахме до Царството на пълнолунието. Завръщането е привидно, защото Гранд хотел Будапеща е на ничия земя, повече във вселената на Тим Бъртън, отколкото в Европа от навечерието на Втората световна война. И все пак историите на Уес Андерсън са далеч от откровената фантастика, в същата степен, в която успяват да останат извън скалата на жанровата класификация. В този смисъл те или се вписват в представите ви за света, киното и света в киното, или ви остават безразлични. Но за почитателите на разказвача Андерсън последният му филм крие доста обещания за нови приключения по острието на постмодерната (не)реалност.