0
2715

Анджела Родел, българката от Америка

Сн. Цветелина Белутова
Анджела Родел, сн. Цветелина Белутова, Капитал

Разговор с Анджела Родел за превода на „Хайка за вълци“ от Ивайло Петров, за увлечението й по музиката и киното, за живота в София.

Формален повод за разговора с Анджела Родел стана номинирането на нейния превод на романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“ за Наградата ПЕН за превод, връчвана всяка година в Съединените щати за постижения в претворяването на чуждоезично произведение на английски. Самото влизане на англоезичната „Физика“ в късата листа (5 заглавия) на Наградата „ПЕН“ си е постижение.[1] Анджела обаче не вярваше, имаше си свой фаворит и говори за него в интервюто. В него говори за много още неща: колко е влюбена в романа на Ивайло Петров „Хайка за вълци“ и в същото време колко ѝ е труден за превод, за увлечението си по музиката, за участията си в киното, за работата си като представител на Комисия „Фулбрайт“ в България, за това, че вече е толкова много българка, че дори не се учудва на някои от нашите български неразбории. Въодушевена е, че тук – колкото и чудно да ни се вижда, се усеща като част от общност, която въпреки всичко създава смисли, опитва се, старае се, напряга се и… и калкулира резултати. Всъщност човек, като слуша Анджела Родел, няма как да не ѝ се възхити за умението да носи не една, а някъде към 5-6 дини под една мишница. Носи ги талантливо, с хъс, никоя не е разбила на земята, всички ги пренася през Атлантика, от София до Минесота. Номинацията за Наградата „ПЕН“ е само едно от доказателствата.     

Номинацията за Наградата „ПЕН“, влизането в най-късата листа, на какво се дължи – на твоя превод  на романа „Физика на тъгата“ на Георги Господинов или на самия роман?

(Засмива се.) Е, аз мисля, че са неразделни нещата. Ако материалът не е хубав, преводачът каквото и да направи, не става. А ако преводачът не е добър, няма да може да пресъздаде хубавото в оригинала. Според мен е много трудно да ги разделиш – това дотук се дължи на автора, а онова там – на преводача. Ако си успял в превода, а книгата е хубава в оригиналната си форма, тази хубост по някакъв начин си успял да предадеш на англоезичния читател. Но ако няма с кого да работиш, ако няма материал, колкото и да си брилянтен преводач, няма да стигнеш доникъде (смее се). Така че преводът и преведената книга са неразделни неща, скачени съдове.

А как разбираш, че си успяла с превода?

За мен това е… Ами има един момент, в който преводът започва да върви от само себе си. Сякаш си в някакъв канал и просто ти идва гласът. За мен поне е така. Прочитам книгата първо и веднага имам някакво усещане дали ми говори нещо. Усещам гласът как трябва да бъде на английски. И след това, като сядам да превеждам, в един момент книгата тръгва от само себе си. Това е много голямо удоволствие, един творчески момент, когато вече си влязъл в гласа на книгата и просто слушаш и записваш. Имала съм случаи, когато не съм чула гласа и въпреки това съм се накарала да превеждам – и мъка… Виждам, че самият резултат не е добър, няма този звън, няма тази звучност, които трябва да има. Има някакъв творчески момент, когато се отваря процесът на превод.

Има ли това отваряне точно разположение във времето и мястото? Примерно от определена страница нататък се отпушва, или пък работила си два месеца, а на третия месец става?

(Засмива се.) Да, има. Зависи от самия автор. Аз съм работила много близко с Георги с неговите пиеси и на кратките разкази и понеже адски много ме грабва, аз имам чувството, че с негова книга от раз става отпушването. Във „Физика на тъгата“ началото е много силно и веднага влязох в материала. А има и по-трудни книги. Сега превеждам „Хайка за вълци“, много я обичам, но има нещо може би в мене – аз се страхувах, тя е много трудна книга, авторът, Ивайло Петров, е починал, няма с кого да работя и аз може би обиколих около книгата, преведох оттук-оттам и ми отне една година, за да усетя, че съм в крак с нея. Но сега си върви, сега е по-лесно. Но всяка част е много различна и този процес започва отново с всяка част. Те са шест различни герои, аз влизам в единия герой, но следващият е абсолютно различен и ми трябва време да се опозная пак с него (смее се), преди да ми потръгне пак.

Как стигна до „Хайка за вълци“?

Аз много обичам романи, аз и на английски най-много обичам да чета романи. Като започнах да чета българска литература, питах разни приятели и писатели кои книги, кои романи са от канона. И те бяха ми казали обикновените заподозрени – „Железният светилник“, „Тютюн“, другите, които са хубави книги, но като попаднах на тази книга, страшно ме грабна с начина, по който разказва, разказвателността…

С наратива…

Да, с наратива. Начинът, по който разказва Ивайло Петров, страшно ми допада, има много тънка игра с езика, много различни диалекти, всеки образ, всеки герой е хем много реалистичен, хем много различен. Те до един представляват някакви части на обществото, но  са истински хора, не са шаблони. И това е хубавото. Те са много различни хора, от различни части на българското общество през това време, но все пак всеки вярва, че е истински човек, не е еднопланов, не е плакатен. А как се преплитат всичките истории, много майсторски е написана тази книга… Аз бях я прочела преди 7-8 години и след това се запознах с една издателка, която искаше нещо от канона, и веднага се сетих за „Хайка за вълци“. Преди това не съм си и представяла, че може да стане. Издателите искат съвременни автори, които са живи и които могат да обикалят на панаири (смее се). Така че аз си мислех, че няма да имам никога шанс да преведа тази книга, но… Получи се (смее се)!

Кое е издателството?

Archipelago, едно много хубаво издателство от Ню Йорк. Сега направиха голям бум с Кнаусгор (Карл Уве Кнаусгор е норвежки писател, автор на „Моята лична борба“, изключително нашумял роман). Те са малко издателство, издават към десетина книги всяка година само преводна литература от целия свят. Много силно, много качествено издателство.

Искаш да кажеш, че едно издателство, публикуващо сравнително малък брой книги, и то само преводни, би могло да устои и оцелее на американския книжен пазар, който, както знаем, а сме чували и чели, е силно англоезично и бестселърно центриран? 

Да, да. Те са от малките, това са една шепа издателства, които съществуват и успяват, понеже са запълнили тая ниша. Има една ниша – не са много хора, но ги има – като нас, от интелектуални, академични среди, които наистина се интересуват от света. Издателството е малко, но избират много точни книги. И така си създават репутация за страхотно качество. Човек, който се интересува от преводна литература, знае, че ако нещо излезе оттам, ще е хубаво.

родел-2
Анджела Родел с първата Награда „Перото“ (2015 г.) за превод на съвременна българска книга на чужд език

Ти какво – очакваш ли пак номинация за „Хайката“?

(Смее се.) Е, не знам, то аз и първата номинация не я очаквах.

Не очакваше ли? Сериозно?!

То за нас това е като Holy Grail (Светият Граал) за преводачите и само някакви огромни имена като Майкъл Хайм (Michael Henry Heim, американски славист, преводач от руски, чешки, сръбски, хърватски, унгарски, немски, холандски, френски; преводач на Чехов, Чапек, Кундера, Бохумил Храбал, Данило Киш, Гюнтер Грас, Томас Ман и още десетки автори), които са най-най-многоезични преводачи и ние сред такива имена… Да се бием с Достоевски… Аз продължавам да работя и каквото стане.

Впрочем разкажи повече за тази награда, защото хората едва ли са запознати с нея?

Наградата се връчва от една американска фондация „ПЕН“ (PEN), свързана е с международните писателски ПЕН-клубове, американският е един от първите такива клубове в света. Доста са стари, от 1921 г., създадени са в Лондон и са организация, която подкрепя и защитава писатели, литератори и преводачи от цял свят. Ако някой писател е арестуван несправедливо, те го защитават, организират акции, подписки и т.н. в негова подкрепа. В почти всички държави има ПЕН-клубове. Американският ПЕН е много уважавана организация, те имат всяка година най-различни награди – за англоезична литература, за поезия, всяка година дават стипендии за превод. И аз бях взела такава стипендия, за да преведа „Свещена светлина“ на Георги Тенев. Подкрепят годишно десетина такива книги, дават пари за превод и аз поради това ходих тогава на връчването и беше страхотно, беше Филип Рот на живо, Дон Делило…

О-хо-о!…

Да бе, да! Едни от най-великите живи американски писатели бяха там, пристигнали за някакви награди за цялостно творчество. Много видима организация е в културните среди в Америка. Така че една българска книга дори да попадне в краткия списък, си е невероятно постижение (смее се).

Колко книги са в късия списък?

The Complete Stories на Клариси Лиспектор (New Directions), превод от португалски на Katrina Dodson – Лиспектор е бразилска авторка, много нашумяла; The Blizzard от Владимир Сорокин (Farrar, Straus and Giroux),превод от руски на Jamey Gambrell; Crime and Punishment от Фьодор Достоевски (Penguin Classics), превод от руски на Oliver Ready; Hollow Heart от Виола ди Градо (Europa Editions), превод от италиански на Antony Shugaar и накрая The Physics of Sorrow от Георги Господинов (Open Letter Books), превод от български на Angela Rodel. Аз мисля, че преводът на Клариси Лиспектор ще вземе наградата, тя е сега много на мода в Америка. Има някакво преоткриване на нейното творчество в американските литературни среди. Тя е моят фаворит, ако трябва да залагам на някого (смее се). Като автор посмъртно става доста известна чрез преводите си на английски, починала е през 1977 г.

родел-1
Анджела Родел заедно с Георги Господинов и Кая Страуманис от издателство Open Letter Books, редактирала английския превод на „Физика на тъгата“, в Созопол на един от семинарите за творческо писане, провеждани от фондация „Елизабет Костова“

А „Физика на тъгата“? Стана ли известна?

Много добре върви! Имали сме рецензии в много престижни издания и вестници. Особено сега, покрай ПЕН – това дава някакъв вторичен тласък на интерес към книгата. Но от издателство Open Letter Books много активно подкрепят книгата, те са много вещи в това как работи самата индустрия.

Казваш изненада се…

Да, да!

Защо? Да не би понеже езикът малък, литературата малка, значи и преводачът малък?

(Смее се.) Да, да, точно така! Има нещо такова! Има много големи имена в сферата на превода и обикновено те са тези, които попадат в тези списъци. Те са мои колеги, но също и нещо като кумири. Обикновено те превеждат от големите езици – от немски, испански, руски, френски; повечето хора от тези среди имат интерес към френската литература, към руската литература и като попаднахме в дългия списък на 10-те книги, аз си казах: „О, страхотно!“, и си мислех, че ние сме дотам (смее се). Да, аз знам, че книгата е страхотна и тя наистина е страхотна, но една българска книга от сравнително млад автор, а там е Достоевски все пак… Или Клариси Лиспектор, толкова популярна и утвърдена, така че аз мислех, че ще ни уважават с дългия списък и толкова… И е нещо като двойна награда, че влязохме и в късия.

Ти не се ли чувстваш нещо като последен мохикан, бидейки преводач от малкия български език? Щото колко хора като теб превеждат от български на английски?

Е, има, има, един англичанин има – Крис (Кристофър) Бъкстън, Джонатан Дън, има сега българи, които са почти двуезични, живели са дълго време в Америка… Така че мохиканите… ние се размножаваме (смее се), няма да остана аз последният…

А очакваш ли и наградата, пък и разрояващите се мохикани да допринесат да се вдигне интересът към тази наша толкова добра, но толкова непозната литература?

Аз мисля, че вече сме яхнали някаква вълна. Че благодарение на фондация „Елизабет Костова“, „Перото“, Центъра за книгата – всички тия институции, а и авторите и книгите, които са излезли, ние вече сме яхнали вълната. „А, каква е тази литература, не сме я чували?!…“, но вече всяка година има някаква книга, и то доста успешна. Милен Русков, Ангел Игов, Виргиния Захариева, сега ще има Христо Карастоянов – всяка година интересен автор. Мисля също, че ще ни помогне много, че сега има една вълна от автори, които са вдъхновени от България. Това са Гарт Грийнуел, който издаде роман-мемоар за своя живот тук, Мирослав Пенков, който е българин, но пише на английски, има един Гарард Конли, преподавател в Американския колеж, който знам, че пише също. Елизабет Костова, естествено…

Има един тийнейджърски роман, „Ангелология“, на една авторка, дето беше женена за Николай Гроздински, за съжаление не ѝ помня името…

Да, да, Даниел Трусони. Те май че се разделиха, но да, „Ангелология“ нашумя и се чете. А и самият Николай, който пише на английски. И много от тези хора са и в медиите – Гарт публикува в „Нюйоркър“, в „Ню Йорк Таймс“. Те говорят за България като хубава дестинация за творчество, за литература, това помага и на нашите автори: „Я виж там какво става, една малка страна България, но американците отиват там да се вдъхновяват, пък българските автори попадат в списъка на ПЕН…“ (смее се). Идеалната буря става сега.

Аз си спомням един наш предишен разговор, в който ти беше убедена, че нещата ще потръгнат, и наистина те потръгнаха. Но спонтанно или, така да се каже, програмирано, целенасочено, планомерно, с полагането на непрестанни грижи?

Според мен целенасочено от страна на българи като Милена Делева, която работи денонощно за българската литература и прави невероятни неща. Също Светльо (Светлозар) Желев денонощно работи, но имаше и някакъв момент на full попадение, че всички тия американци са били вдъхновени, и това се случи в едно и също време. Така че има и момент на съвпадение, на щастливо съвпадение. И Министерството на култура лека-полека се раздвижва, имаше много хубав павилион във Франкфурт с тяхната подкрепа, така че хората виждат, че нещо тук се случва и искат да се присъединят към това нещо, любопитстват и им е интересно.

А с какво българите можем да бъдем любопитни като литературна нация, хайде така да го кажем, на англоезичния книжен пазар, в частност на американския?

Това, което е интересно при българите, е, че авторите са много свободни и експериментират много с формата. В Америка, за добро или за лошо, нашето писане е малко канонизирано: има такива програми за творческо писане, има модели, един разказ трябва така и така да върви. Има, разбира се, талантливи писатели, но има и нещо като калъп. Това, което е интересно за американския читател във „Физика на тъгата“, е структурата на романа – Георги е много странен, много такъв… фрагментарен… Оттук-оттук, оттам-оттам, има есеистични неща, малки картинки, които се повтарят…

Фасетъчен…

Точно така, точно като окото на мухата. И това, мисля, грабва, звучи много неочаквано за англоезичния читател. Също беше плюс романът на Виргиния Захариева „9 зайци“: не е точно роман, по-скоро есета, биография, но с някакви много красиви разсъждения за живота, какво означава да си жена, какво означава да си израснал през социализма… Много хора бяха приятно изненадани и от тази книга, понеже представляваше нещо много странно: „Какво е това животно? Нито е разкази, нито роман, нито есета?!…“ Тук ние смесваме много, нямаме такива стриктни граници между жанровете, няма индустрия, която да слага рамки и калъпи, и аз мисля, че това ни е силата. Понякога е и слабост: автори, които са много талантливи, но … една сюжетна линия, която отива някъде така…

На изчанчена страна…

Да, да, точно така! Понякога е хубаво да има рамка. Но от време на време се появяват автори като Георги Господинов и Виргиния Захариева, които използват тази свобода по един такъв гениален начин.

Превеждаш, каза, „Хайка за вълци“, той също е странен роман, не е традиционен…

Да, да, напълно!

А исторически се занимава с времето на колективизацията в България. Би ли имало интерес към тези наши исторически реалии там, в Америка?

Абсолютно! Абсолютно! За мен беше страхотно, страшно интересно ми беше… Уж съм учила българска история, но докато не разбереш някакви човешки истории, все едно нищо. Това е едно малко село в Добруджа и аз дори имах някакви изтезания, като започнах да превеждам – преводът беше много труден, особено в началото – диалектен говор, архаични думи…

Как се справи с този диалект, между другото?

С много колеги съм се консултирала, с много хора съм говорила и просто не е възможно да преведеш цялостната колоритност на говора на човека. Ние нямаме същия тип регистри, един турцизъм както звучи за българските уши, няма как да звучи по същия начин за американските. И понякога няма как да го предадеш. Ако опиташ през тексаски, става прекалено някак…

Пресоляваш манджата…

Да, да, става ти някак прекалено, over the top. Умерено опитвам, когато мога, нещо по-колоритно, но много предпазливо. Дори в един момент бях на ръба да се откажа, викам си: „А-а-а, това е толкова хубава книга, а аз няма да мога да предам всичките тия игри, всички особености на всеки герой…“ Ама си казах: „Хайде сега, Анджела, стегни се малко!“ (смее се). Но дори да няма никакъв диалект, тази книга е толкова интересна точно откъм историческите времена – как са живели тия хора сред някакво такова огромно историческо събитие?… Но всеки живот си има любовни истории, някакви лични вражди и зависти, как хората са живели ден за ден през това време – само по себе си е толкова стойностно като разказ, че аз се надявам, че няма да остана съвсем постна откъм езика (смее се), но дори и да не е толкова гениално като оригинала, все пак има много неща, които ще бъдат, според мен, интригуващи за англоезичния читател.

А това селце в „Хайка за вълци“, Черковна, можем ли да го сравним с Йокнапатофа, измисленото от Уилям Фокнър градче в американския Юг?

Да, в смисъл, че пресъздаваш някакво местно общество с всичките му човешки особености. Има, има, има такива… Аз много обичам Фокнър. Да си призная, не бях правила тази връзка, но сигурно има нещо, което обичам във Фокнър и някак вероятно го усещам интуитивно у Ивайло Петров. Да, да…

Фокнър не би ли могъл да ти помогне при превода на „Хайка за вълци“?

(Смее се.) Да, да, сигурно и той с тия дълги изречения, и при Ивайло Петров много дълги… Има нещо, да, това е хубаво… Аз не бях се сетила за този паралел, но, според мен, е уместен.

Кога трябва да свършиш?

Е, аз вече съм пресрочила, но те са спокойни там, в издателството. Малко се забавих, трябваше октомври да съм го свършила, ама вече сме февруари месец… (смее се). Нищо, аз всеки ден работя, така че…

Кога смяташ да приключиш – май?

Да, по-скоро май, да. Аз съм почти накрая на този голям корпус, средната част, която е най-дългата, за Иван Шибилев и Николин Миялков. Така че се чувствам, че съм почти на финала (смее се).

След „Хайка за вълци“?

След „Хайка за вълци“ искам нещо по-кратко. Може би някоя пиеса, аз много обичам пиеси да превеждам. По-кратичко като пиеси, като разкази, нещо такова. Може пък и да си почина преди да се нагърбвам с някакъв нов роман.

Тези пиеси по поръчка от някой театър ли са, или излизат и тогава ги поставят?

Има и такива, този конкурс HotInk, в който Георги Господинов и Иван Димитров са участвали. Един театър от Балтимор искаше от Георги Господинов пиеса. Разпращаме на разни конкурси, тук „Елизабет Костова“ направиха миналата година едно ново начинание с пиеси на английски… Така че има къде да ги пратим. На пиесата на Иван дори направиха цяла постановка, игра се един месец в Ню Йорк, което беше страхотно.

Колко български книги преведе вече?

Засега шест, шест романа.

Не се престрашаваш да превеждаш стихове?

Е-е-е, превеждам чат-пат, но за мен е…

родел-4
Анджела Родел и Петър Чухов свирят на Софийския международен литературен фестивал през 2014 г.

Ти самата пишеш ли?

Само песни, само текстове за песни (смее се). Превеждам, ако някой ме помоли, разбира се, ако е бял стих – ОК, няма проблем, но с рима ми е много трудно. Просто аз като читател гравитирам към прозата, като читател обичам най-много проза, и то романи. Не че не съм чела поезия, чела съм доста поезия, но не я чувствам толкова като своя жанр. Сега преподавам в Софийския университет превод от български на английски и ще правя няколко урока по поезия, ще пробваме, все пак е хубаво… Дори аз да не съм най-големият майстор, студентите да се пробват. Има някои от тях много добри, могат да станат новите преводачи на българската поезия (смее се).

Доколкото знам, английският език повече предполага бял стих, така ли е?

Да, да, при нас много старомодно звучи да има рима. ОК, ритъм, то всяко стихотворение си има ритъм, дори да не е стъпка, си има някакъв вътрешен ритъм, но вече е много сложно римуването да не звучи старомодно и леко архаично. Това е проблемът с Набоков, дето опитваше да предаде някакви стихове руски, „Евгений Онегин“, който на английски… (прави гримаса). На руски това още звучи, дори е прието, езиковата структура се отдава на това нещо, но преводите на английски са безумни, просто звучат зле, много зле! Което, sorry да го кажа, но наистина е така. Съвременната поезия е много-много различна. Ето, една от моите студентки за дипломната си работа превежда стиховете на Георги Господинов и той иронично използва понякога рими, понякога вътрешни такива римувания и ритми, и ние с нея много се затрудняваме и чудим дали да го пазим това нещо, защото то е част от иронията, но дали на английски ще се усети, че това е иронично, а не някакво демоде писане?…

Кога и как намираш време за превод?

Е, сега с новата работа ми е много трудно, още опитвам да намеря баланса. Малко дете, Керана, на 7 години…

О-о-о, тя е и ученичка!…

Е, не още, догодина ще бъде. Сутрин ставам рано – най-хубаво е да се превежда сутрин, когато ти е още свежа главата, превеждам час-час и половина и тръгвам на работа. Няма как иначе… Но мисля, че си струва.

родел-3
Анджела Родел с дъщеря си Керана

Работата ти е натоварена, отговорна, „Фулбрайт“ стипендиите… Разкажи нещо повече!

Комисията „Фулбрайт“ организира образователен обмен между България и Америка. Ние изпращаме българите там да учат, да преподават, да правят професионални стажове, също американци идват тук. Имаме петима студенти, които се учат в български институции, петима професори, които преподават в най-различни университети – Велико Търново, Пловдив, София. Имаме 30 млади американци, които преподават в езиковите гимназии. Това е програма на фондация „Америка за България“ и резултатът е, че 30 млади американци помагат на българските деца да усъвършенстват английския език. Предимно в езиковите гимназии – от Кърджали до Добрич, до Видин, до Благоевград… Навсякъде сме (смее се).

Как се чувстват младите американци в България, какво ти споделят?

Повечето са страшно вдъхновени. Впечатлени са колко са интелигентни българските деца, колко потенциал имат. Много са заредени от тях. Понякога този български песимизъм е малко труден за тях, но те опитват да показват на децата – ние, американците, имаме един такъв оптимистичен възглед: „Ако нещо не ти харесва, хайде, направи нещо!“. Учат ги на доброволството, сами да правят нещата и децата са страшно отворени към клубове за събиране на боклук, клубове за дебат, клубове за книги… И от самите деца идват много творчески идеи. Имаме няколко стипендианти, които водят занятия в клубове по творческо писане, накрая на годината ще имаме издания със съчинения на английски. Много се вдъхновяват от самите деца.

За колко време са тук?

За една учебна година и ако искат, могат да останат още една. И много хора искат. Има много кандидати, те просто се влюбват в България, записват се в клубове за народни танци, в хорове, играят баскетбол, сокър, стават част от града, от местното общество.

А ти как се справи с българския песимизъм или, по-скоро, черногледство, мрънкане?

О-о-о, това продължава да ми бъде предизвикателство, но вече по-спокойно го приемам. Преди много ме безпокоеше, но сега, разбира се, знам, че това е един вид дискурс: хората дори да мрънкат, не е, защото така се чувстват, не е начин на съществуване, не го приемат дълбоко в себе си. Аз имам много български приятели, които не са такива и аз опитвам да гравитирам към тези български среди, които са по-оптимистични, по-дейни (смее се).

Остава ли ти време за музика?

Не ми остава, но аз правя време за музика (смее се). С мъжа ми Виктор Тодоров имаме нова група, която за мен е доста голямо предизвикателство, защото не е свързана точно с фолклор, макар че се влияе от фолклора. Мисля, че аз не мога да правя музика, която да не се влияе от фолклора. От българския фолклор, но то е нещо като synth pop – правим всичко само двамата, на компютър правим електронни подложки и след това аз свиря отгоре малко тамбура, той свири малко клавир. И пеем. Тъкмо приготвихме един диск, живот и здраве ще правим през пролетта премиера на диска, така че заповядай! Проектът се казва Splendor and Misery.

Къде ще му търсите пласмент, така да се каже?

Е-е-е, ние сме хора на изкуството, не сме много добри в бизнеса!… (Смее се). Още не сме го мислили толкова. По-скоро някакви концерти, ако някой иска, да говорим с „Дюкян меломан“ някакви бройки да оставим… Но ние по-скоро за нас си, за наши приятели сме го правили. Като спомен – удоволствие и за нас, и за приятелите ни. Нямаме идеи за пазарни успехи (смее се).

Музиката помага ли ти при превеждането?

Да, да! Той, текстът, трябва да ти запее. Нещо много интересно: ходих в Лондон на представяне на преводачи миналата година – десетина души от най-различни езици превеждащи – унгарски, чешки, датски… и до един всички бяхме музиканти, разбираш ли? Има някаква връзка – да усещаш интонацията на езика. И ние просто така случайно разбрахме, че кой по-сериозно, кой по-аматьорски, но всички бяхме свързани с музиката. Според мен има много силна връзка. Ако усещаш мелодията на езика, ако усещаш ритъма на езика, това много помага. Да, трябва да имаш някакъв аналитичен подход, да хванеш логиката на творбата, но вече вътре в творбата трябва да хващаш тия специфични музикални моменти, които не можеш да пренебрегнеш. Ти какво правиш, когато свириш? Гледаш едни ноти, те са там, на страницата, но ти трябва да ги интерпретираш – динамиката как ще бъде, тембърът как ще бъде… И това е точно така и при превода: и аз гледам един текст как ще го изпея на моя език, как ще го интерпретирам на моя музикален език. И това има нещо общо с музиката.

И каква мелодия чуваше, докато превеждаше „Физика на тъгата“?

Една такава ефирна, спокойна, която се рее малко из атмосферата, точно както казва Георги, един следобеден такъв, мързелив, чуваш момичето от съседния двор…

Има блус такъв на Георги Минчев – „Мързелив бирен ден“…, но може и летен. А „Хайката“?

О, „Хайката“ има много различни мелодии в зависимост от това кой разказва. Те са я по-интензивни, я по-интроспективни…

Коя от мелодиите най ти допада?

Каквото превеждам в момента, ми е любимо (смее се). В началото тази част със Солен Калчо, тя е страхотна! След това с Жендо Хайдутина също е много готина. След това вече съм с Иван Шибилев и всеки човек, с когото се занимавам в момента, ми е любим. Но това е засега, питай ме пак накрая, когато вече съм минала всичко и съм приключила, тогава да си избера…

5
В ролята на Ема във филма на Георги Дюлгеров „Козелът“

А с киното какво стана?

Почти нямам време вече за кино, но все пак не можах да откажа на стария ми приятел Славчо (Радослав) Спасов, когато ме покани да се снимам в новия му филм за Леа Иванова – заедно с Тони Николов от Портал Култура! Аз играех румънската министърка на културата, пък той играеше диригент…  Скоро ще можеш да ни гледаш по кината.

Кой ти е любим англоезичен автор?

Ох… Аз имам много любими автори, но обичам – може да звучи старомодно, но обичам тия класически романисти като Айрис Мърдок, А.С.Байът, има един не толкова познат канадец, Робъртсън Дейвис, аз направо го обожавам!… Някакви дълги сложни романи с много герои, с много завои – точно такъв тип харесвам. Ако трябва да сядам да чета някакъв роман за удоволствие, точно такъв ще бъде.

Ти преведения от Димана Илиева роман на А.С.Байът „Обладаване“ прочете ли?

Не, не, аз го видях, но все още не съм. А ми е любопитно да видя…

Страхотна книга, между другото, много ми хареса!

О, да, тя е гениална.

А българските?

Ох, българските, аз имам толкова любимци, че ми е трудно да избера… Какво чета сега аз? Прочетох „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов – много готина книга. Даже вече мисля за Гео Милев по съвсем различен начин. Също „Кротките“ на Ангел Игов наскоро прочетох – страхотен, пак исторически. Явно сме на някакъв исторически отглас. Те и двамата са писали на историческа тема, но с различен подход – Христо по-шегаджийски, Ангел по-философски, с дистанция. Опитвам „Калуня-каля“, но ми е много труден с езика (усмихва се). Иначе историята е много красива и интересна от гледна точка на помаците в тези размирни времена. Така че опитвам да съм в час. Но ми е трудно сега с новата работа да съм в крак с всичко, което излиза.

Спомена само книги от днешния ден, а от по-преди, от класиците ни? Ако сега наредя тук пред теб „Под игото“, „Записки по българските въстания“, „Преспанските камбани“ и „Тютюн“, да речем, ти към коя първо би посегнала?

Към „Записките“ – да, да, категорично „Записките“. На мен „Под игото“ ми е мила, защото е от първите книги, които съм чела – още през 1996 г., когато бях студентка тук, тя е от първите български книги, които прочетох. Тя си е в канона – това е най-каноничното нещо в българската литература. И беше готино, защото има речник отзад, където можеш да видиш всички турцизми, и някак си ми е много мила тази книга. Но „Записките“ като литература са някак си… пó ми дават, повече ми допадат.

Впрочем, как се справяш с всичко – работа, дете, преводи, музика, кино, преподаване, четене на книги всякакви, прояви какви ли не тук и там?!… Направо е умопомрачаващо!  

Понякога ми идва в повече, но няма как, аз не искам да се откажа от нито едно от тези неща…

А подкрепа усещаш ли?

О, да, да! От много хора усещам подкрепа. На първо място фондация „Елизабет Костова“ – аз имам чувството, че съм израсла като преводачка благодарение на тях, с техните семинари, с хората, които съм се запознавала, с техните конкурси… Първите ми преводи бяха издадени именно от тях. Също от общността – писателите, други издатели… Да, ние наистина имаме тук някакво общество литературно и усещам от него много сериозна подкрепа.

Не се усещаш сама?

Не, не. Е, понякога си сам с компютъра вкъщи, бориш се с някакъв текст и може да се почувстваш леко самотна и отчаяна, но след това отиваш в „Перото“ на някаква премиера и виждаш там 50 приятели. И те цял ден са се борили с текстовете и с компютрите сами (смее се) и разбираш, че не си сам.

Ти сега повече американка ли си, или си българка?

А, това е добър въпрос, аз вече съм някакво хибридно същество, толкова съм свикнала с нещата тук, че понякога преживявам лек културен шок, когато отида в Америка (смее се). Понеже работя с американци, които идват тук, те разказват своите впечатления и чак тогава се сещам: „А, да бе, вярно, това наистина е различно!“. Просто съм приела някакви неща от българското битие, които вече въобще не ми правят впечатление, които обаче за тях са доста фрапиращи. Така че явно съм станала местен човек, ние му викаме going native.

Кое тях ги учудва, пък теб никак?

Това, че нещата тук са малко по-лежерни, малко повече време отнема всичко. Например нашите преподаватели в университетите бяха много притеснени, че започва семестърът, те – вече първа-втора седмица, още не знаят кога ще са им лекциите, кои са студентите, къде, как… И аз – понеже преподавам в Софийския, в началото бях леко шокирана – започва семестърът, а нищо няма ясно, но втората седмица вече се събираме, уточняваме всеки какво ще прави. За тях това беше доста голям шок. Аз ги успокоявах, че просто нещата лека-полека ще станат, само че по-бавно. Там, в Америка, нали времето е пари, всичко трябва так-так-так, докато аз леко съм станала балканец в това отношение (усмихва се).

Но това не освобождава ли от стреса, тази лежерност?

За тях създава стрес. Те не знаят как да се впишат в тази лежерност. Но аз много обичам това – в Америка нещата са толкова забързани, че много е трудно да намериш време за истински разговор, за някакви по-човешки контакти. Да, има дезорганизация, има малко хаос тук, но в този хаос има места за човешки преживявания, което е хубаво.

Значи като американка в България не се чувстваш самотна?

Не. Благодаря на фейсбук, през него държа връзка с американските си приятели, а и те повечето обичат българската музика, когато идват за събора в Копривщица, се виждаме. Имам много български приятели, тук има американци, с които се срещаме, така че имам и американска подкрепа в България. Аз мисля, че София е идеалният град – достатъчно голям, за да има културна сцена, да има какво да се види, но не е толкова голям колкото Лос Анджелис, да речем, където живях 10 години, който е 10 милиона и повече и ти нямаш усещането, че си част от някакво общество. Така че София според мен е идеалният размер – излизаш, има събития, има концерти, премиери, постановки, филми, но все пак виждаш горе-долу едни и същи хора и можем да общуваме, да правим нещо заедно. И това е много важно, чувстваш се наистина част от някакво общество, от някаква общност.

 


[1] Междувременно наградата получи преводът от португалски на The Complete Stories на Клариси Лиспектор, дело на Катрина Додсън.