Андре Букурещлиев е име, което при произнасяне не се врязва рязко дори в съзнанието и паметта на силно познаващите. На ерудитите. На познаващите музикалната култура и музикознанието на двайсетия век във високата му етажност, искам да кажа.
Става така, че Андрей Букурещлиев, който заминава за Париж през 1948 година, бива забравен в България и за дълго отсъства от погледа на родината си. Под израза „бива забравен“, разбирам – „бива изваден и изключен“. По политически причини донякъде. Нищо учудващо няма в това, но е редно сега вече да се заговори мощно за Андре Букурещлиев.
И можем да го направим по-аргументирано благодарение на двама души – Анжела Тошева и Михаил Големинов. Те двамата в продължение на вече около четири години се грижат за това студиите на Букурещлиев върху опусите на композитори като Шопен, Шуман, Дебюси да се разкриват и на български. Последното нещо, което излезе у нас от Андре Букурещлиев съвсем наскоро, е неговото изследване върху музиката на Игор Стравински.
Благодарение на тези български преводи на музикологичните произведения на Андре Букурещлиев фигурата му започва да става все по-релефна в очите на търсещия знания за него български читател.
Чуйте само: „В „Пролетно тайнство“ като в жертвен огън изгаря хармоничната, опияняваща поетика на Романтизма. Но тя същевременно се изразява и ориентира към нова посока, към изграждането на звукови блокове, които макар и да запазват, а дори понякога и да изострят някои основни хармонични функции, съхранява вложеното в тях значение.“
В продължение на четири години Анжела Тошева и Михаил Големинов довеждат до нас книгите на Андре Букурещлиев. Неговият аналитичен стил е предизвикателство за интелекта, настоява на четене с готовност за пренапрягане на ума. Защото, както се подразбира, такъв сложен поглед към Стравински налага и максимална концентрация. Стига човек да търси проумяването.
Андрей Букурещлиев е роден на 28 юли 1925 година. Заминаването му за Париж е уредено със стипендия. Френска. Във френската столица Андрей става Андре. После животът му се затичва към раздяла с България.
Разбира се, житейският път на Андрей Букурещлиев може да се разглежда като сходен с този на Юлия Кръстева и Цветан Тодоров. Български интелектуалец, живеещ в Париж. Интересно е, че може да прочетем и това мнение за Андре, което принадлежи на Жан-Ив Босьор: „Като композитор Букурещлиев остава независим, запазвайки решително дистанция спрямо всякаква догматична система, макар и да участва активно в разгръщането на музикалния авангард в Париж.“
Да се направи опит за разбиране на изкуството на Стравински е само по себе си достатъчно амбициозно посягане. Но Букурещлиев се наема и го прави. И го прави така, че успява да направи нещо, което се постига изключително трудно – да впримчи в думи музиката. Да го кажа по-ясно. Андре Букурещлиев предприема опасното пътешествие към описанието на музикалния език, но не се удавя там, в него, а съумява да даде онова вербално обяснение, което не нагарча с излишна метафоричност. Подчертах думата „обяснение“, защото често философичният поглед към музикалната тъкан се изражда в празнословие, поради това че при – казва за неща, за които просто не може да се при – казва. За музика не се приказва лесно.
„Според Стравински само чрез даден стил, надхвърляйки „анархистичния индивидуализъм“, артистът може да достигне „универсалност от духовен порядък“, да се слее с хармонията на света и да работи за своето място в нея.“
Силни и фронтално летящи думи.
Със сигурност книгата на Андре Букурещлиев ще се види интересна на изкушените, но и ще изкуши други.
Андрей Букурещлиев вече присъства с пълното си право отново в културния живот на България. Сега и чрез книгата си за Игор Стравински.
