0
2183

Антиевропейската реторика

Способна ли е антиевропейската реторика да създаде алтернативи на демократичния процес в страните от ЕС и какви са те – Владимир Шопов, Ангел Джамбазки и Том Джунс.

Кризата в Европейския съюз – особено след избора на британците да напуснат съюза – има различни измерения. Центробежните тенденции набират сила пред евроцентричните, а изборите във Франция и Германия се очертават като поредното поле на напрежение между националпопулисти и проевропейски политически проекти. „ЕС е мишена на медийна пропаганда от Русия и Ислямска държава”, предупреди мнозинството от депутатите в Европейския парламент в Страсбург и прие резолюция на 23 ноември 2016, озаглавена „Относно стратегическата комуникация от ЕС за противодействие на пропагандата, насочена срещу него от трети страни“, в която се казва, че целите на този пропаганден натиск са изопачаване на истината, провокиране на страх, съмнение и разделение в ЕС.

Трябва ли Европейският съюз да издига граници пред антиевропейската реторика и дезинформацията или антиевропейските идеи могат свободно циркулират в европейското пространство? Способна ли е антиевропейската реторика да създаде алтернативи на демократичния процес в страните от ЕС и какви са те? Резистентна ли е европейската демокрация към антиевропейската пропаганда? Дали силата на европейската демокрация е нейната слабост? Дали самата демокрация създава хранителна среда за своите критици и с лекота пропуска през границата на общественото мнение да преминат коментарите, вещаещи нейната собствена гибел? По тези въпроси разискваха участниците в българската част от тристранния дебат, който се провежда в Турция, Полша и България под надслов: „Демокрацията в ЕС: граници, инструменти, алтернативи”. Дискусията, организирана със съдействието на Европейския парламент, се проведе в началото на февруари тази година в Центъра за култура и дебат „Червената къща” в София. Участие в нея взеха Владимир Шопов (изследовател и консултант, гост-лектор в различни европейски и азиатски университети), Ангел Джамбазки (член на Европейския парламент, зам.-председател на ВМРО) и Том Джунс (историк, Льовенски католически университет в Белгия). Модератор на дебата бе Ирина Недева.

Владимир Шопов: Политическите елити в ЕС нямат ефективни управленски формули

Какво всъщност се случи с глобализацията през последното десетилетие и половина? Струва ми се, че тук има поне няколко неща, които имат пряко отношение към възприятията и функционирането на ЕС. Първото е, че – поне от глобалната криза насам – глобализацията не се възприема и не може да бъде описвана като еднопосочен процес. Ако се върнем 15-20 години назад, глобализацията наистина можеше легитимно да бъде наричана озападняване. По различни причини това престана да бъде валидно след глобалната криза. Второ, като всеки процес глобализацията започна да ражда поредица от непредвидени или по-скоро неуправлявани последствия, както по отношение на икономиката, така и по отношение на сигурността, по отношение на начините, по които тя се отразява върху националната държава и нейната способност да управлява процесите в рамките на собствената си територия. И, разбира се, най-важното е, че бяха поставени под съмнение доскоро възприеманите като единствени западни политически и икономически модели. Доколко това е основателно, е отделна тема, дълго може да се спори дали и в какъв смисъл китайският модел на развитие проблематизира западния, но така или иначе тази аура на безпогрешност, на безотказно работещи модели, които генерират просперитет, беше проблематизирана през последните години.

През последните 15 години възникна много изострена индивидуална перспектива към глобализацията. Повечето хора започнаха да усещат последствията от различни процеси, предизвикани от глобализацията. Ние имаме вече индивидуална перспектива, индивидуална интерпретация на един коренно различен глобален свят. Това има пряко отношение към самия ЕС, защото една от перспективите към случващото се е именно тази колективна защитна реакция на различни натрупани травматични индивидуални усещания за глобализацията.

На трето място, ми се иска да кажа две думи за националната държава, защото и в двата нейни компонента има процеси, които също предизвикаха част от последствията и ситуацията, в която се намираме. По отношение на самата държава има няколко неща, които не се оценяват. Първо, това добре познато разтегляне на правомощия към наднационални институции. Не по-малко важно е наличието на един политически консенсус за кодирани автоматизми, които снемат отговорността от функционирането на националната държава. Тоест на политическо ниво споделянето на суверенитет постепенно се превърна в код, с който националната държава е склонна да реагира на всеки проблем, независимо в каква степен тази политическа реакция решава проблеми. В икономическата сфера също бих казал, че имаше един кодиран автоматизъм, който бе проблематизиран през доведената до крайност пазарна логика, според която независимо какво се случва икономически на индивидите в националната държава, в крайна сметка и в дългосрочен план пазарът ще се погрижи за тях. Тези два кодирани автоматизма са важни, защото те постепенно доведоха до едно не просто оттегляне, а бих казал интелектуална парализа на много важни елементи на управлението в националната държава.

Друга трудност, която е много видима при повечето европейски правителства, е свързана с това, че в сегашната много по-сложна глобална среда, в която са принудени да функционират нашите държави, в много малко от тях политическият елит е успял да изработи достатъчно работещ баланс между различните инструменти, които позволяват ефективно управление. Има някакъв микс от въпроси – какъв да бъде делът на чисто националните политики, какво да се делегира, къде да се интервенира и в каква дълбочина, кой проблем да се решава през ЕС и кой проблем през национално усилие. Тоест в сегашната сложна глобална среда, в която се намираме, още върви един процес на изработване на работеща формула на правомощия спрямо проблемите, които трябва да се решават.

Вторият компонент – нацията. Мисля, че не е достатъчно коментиран. Най-общо аз бих говорил за едно разхлабване на нацията или поне на това солидарно усещане, през което сме свикнали да описваме нацията. Това се случва в резултат на процесите, за които говорим. Такъв един процес е отчетливото възникване през последните десетилетия на глобално интегрирани елити, които в някакъв смисъл наистина започнаха да живеят над нацията, извън нацията. Освен това през последните десетилетия намаля броят на местата, където всъщност нацията вижда сама себе си, където хората, които принадлежат на националната общност, се припознават като такива. Причините за това са например появата на професионалните армии, воденето на по-малко войни, индивидуализация в образованието и т. н.

Разбира се, не бих подценявал нарастващата социална дистанция между различни социални групи. В момента, в който нашите общества влязоха в тази нестабилна глобална среда, много хора започнаха да реагират на това разхлабване на нацията и да търсят начините, по които тя може не просто да бъде събрана по нов начин на едно място, а как да бъде разположена в този сложен глобален свят. 

Къде е ЕС в целия този процес? Поне от началото на XXI век ЕС е припознаван като основния субект на тези ключови колонизационни динамики. Тоест ЕС се превърна във входната врата на различни процеси, свързани с глобализацията – някъде с основание, някъде не. Политическите предприемачи започнаха да градят архитектурата на своята критика върху ЕС през тази призма. И всъщност кризите, които започнаха да ни заливат, на практика завариха ЕС с една структура на правомощията, която изобщо не е в състояние да отговори на предизвикателствата. Попаднахме в ситуация, в която има пълно отсъствие на политическо съгласие как точно да се реагира политически и институционално на кризите, на политически елити, които нямат отговор за ефективните управленски формули в света, в който се намираме. И една немалка доза инерция, дори немалка доза високомерие, което наистина имаше донякъде своето основание, ако се върнем към всички тези десетилетия, в които моделите работеха и бяха в някакъв смисъл без алтернативи. Така че според мен върви един изключително мъчителен процес на адаптиране на сегашния европейски модел. Една значителна част от критиките към него според мен са легитимни и основателни, но не виждам в същото време подредена системна алтернатива на този модел.

Владимир Шопов е автор, изследовател и консултант. Възпитаник по политология на СУ „Св. Климент Охридски“ и London School of Economics and Political Science. Външен преподавател в НБУ и Дипломатическия институт на Министерството на външните работи. Гост-лектор в различни европейски и азиатски университети и изследователски центрове. Работил е с Европейския парламент, Европейската комисия и Британския съвет. Колумнист по външнополитически теми на FORBES Bulgaria, съосновател на Reduta.bg и член на Британската асоциация за политически изследвания.

Ангел Джамбазки: Пълзящата федерализация роди импотентни политически лидери

Ангел Джамбазки: Нека сме наясно, Великобритания никога не е била част от европейския проект, какъвто той е. Самият чл. 50 от последния договор е написан заради Великобритания. От самото начало мястото на Великобритания в ЕС е като на естествения американски съюзник в противопоставянето между Изтока и Запада. Както ви е добре известно, Великобритания е единствената държава, освен Франция, на територията на Европа, която разполага със собствено ядрено оръжие. Това са ракетите „Трайдънт“, базирани в Шотландия. Тези ракети са със споделено командване, те не могат да бъдат изстреляни само по волята на британското командване, трябва да бъде споделена отговорността. Тоест присъствието на Великобритания в ЕС беше естествения контрапункт, бойната тежест, която трябваше да носи във времената на противопоставянето и „желязната завеса“ втората линия на един предполагаем фронт. Това беше политическото място на Великобритания. От самото начало присъединяването на Великобритания минава през разговор за свободния пазар. Те искат да има свободен пазар, искат да има търговия, искат благосъстояние, но не искат някой да им казва как да си подреждат нещата. Тоест гледната точка на Великобрритания е много по-различна от гледната точка на Брюксел по отношение на бъдещето на съюза. Винаги е било така. Тъй че, рано или късно, това щеше да се случи.

Парадоксално, но България е една от страните с все още най-високо доверие в ЕС. Казвам парадоксално, защото ако гледате телевизия и следите социалните медии, ще решите, че повечето българи изразяват недоволство от съюза, но това всъщност не  е така. И то не е така по две причини. На първо място, нашите съграждани виждат в някаква външна институция спасение от корумпираните политици в държавата, има основание за това, безспорно. На второ място, у българските граждани беше създадена една напълно погрешна представа за ЕС като за куче-касичка. Тази представа беше създадена от няколко управляващи гарнитури, които създадоха само този образ на ЕС. Това е погрешно, защото преди всичко разговорът в този съюз е разговор за политика и трябва да бъде разговор за политика, спор за ценности – какво искаме ние да правим заедно в бъдеще. Създаденото впечатление в българското общество, че ще бъдем само бенефициенти, а някой ще е донор, създаде и очакването на хората изведнъж след влизането в ЕС да забогатеят рязко. Доколкото има недоволство, то е по тази линия. А това, пак казвам, е дълбоко погрешна представа.

Къде е нашето място? Без съмнение, мястото на България е в ЕС – исторически, географски, културно, традиционно, езиково, цивилизационно. Ние нямаме място някъде другаде. Но трябва да се държим там като носители на европейската идентичност, защитавайки собствените си позиции, а не да се държим като потребители, като чакащи, като хора, имащи началници някъде другаде.

По отношение на Полша – там случаят е съвсем различен. В Полша има демокрация, там волята на огромното мнозинство на полските граждани е да изберат точно тези хора, които ги представляват. Затова заклеймяването, стигматизирането, набеждаването на полската партия „Право и справедливост“ като антидемократична и антиевропейска е дълбоко погрешно и създава, възбужда рефлекса в полското общество то да каже: „Абе, защо не си гледате работата, подредете вашия дом!“.

Турция не е европейска държава, никога не е била и няма да бъде. Наивно е очакването, че в Турция ще има демокрация от типа Брюксел. Исторически не е възможно, никога не се е случвало, никога няма да се случи. Очакването за другото е наистина прекалено наивно.

Когато говорим за антиевропейска реторика, нека дефинираме какво е антиевропейска реторика. Ако е писание от типа ЕС забрани шкембе чорбата, кръщението, православието и не знам още каква тъпотия, добре, това не ме интересува, това не е наша тема. Това е определена политическа линия на хора, които имат интерес от това, те го правят, защото виждат своя политически непосредствен интерес, а това, че има безумци, които им се връзват, е въпрос на здравеопазване, въпрос на образование и въпрос на гражданско усещане. Но ние не говорим антиевропейски, ние критикуваме Брюксел с основание, заради поведението на лидерите там. Ние критикуваме например Франсоа Оланд, който критикува България и казва, че България не е солидарна. Франсоа Оланд е този, който е социалист и плаща 10 хиляди евро държавни пари за прическата си, но държавни пари, не от собствения си джоб. Истински социалист! И той ни поучава как да се борим с корупцията! Кандидат-президентът назначил жена си, дал ѝ 100 хиляди евро и казва: „Извинявайте!“. И те ни учат на поведение! От тези хора не желая уроци по антикорупция.

Ние искаме промяна на учредителните договори, искаме промяна на начина, по който работят ЕС и ЕК, ние искаме комисията да бъде изпълнителен, а не политически орган. Искаме от парламента да се махнат излишните неща, не искаме да дебатираме по отношение на цвета на водата в казанчето. Това не е политически въпрос. Ние искаме в парламента да обсъждаме докъде ще стигне сближаването, докъде ще стигне изнасянето на суверенитет по вертикала, ние искаме да знаем докъде се простира границата на националната държава и откъде нататък започва наднационалната държава. Създавайки общ пазар, създавайки благоденствие, не желаем някой да се обажда и да променя начина, по който ние уреждаме нашите семейни и брачни отношения, не желаем някой да идва и да казва как ще подреждаме нашето образование. Не защитавам начина, по който в момента се образоват българските граждани, той е катастрофален очевидно, но не желаем някой да идва и да казва: „Това ще бъде друго“. Това е разликата. Ние създаваме ясните граници, ясните желания за промяна и искаме този разговор да се случи, да се води в парламента и да се каже – до тази и тази година се прави това, до следващата – друго, гранична отбрана, НАТО, въоръжени сили, всички тези неща да бъдат ясно определени. Защото в момента пълзящата федерализация роди абсолютно импотентни политически лидери – слаби и безволеви хора, които използват набор от клишета.

Ирина Недева: Значи по-малко Европа и лимитирано споделяне на суверенитет. Вие на практика си представяте може би нещо като глобализирани суверенитистки нации и държави. Тогава от какъв зор трябва да бъдат изобщо заедно? Защо логиката на събирането изобщо съществува в перспективата на вашето говорене?

Ангел Джамбазки: Защото на нашите граници има мощни геополитически играчи, които са заплаха за нас. Това е безспорно Турция, това е безспорно Русия, това е хаосът, който създадоха демократите в Северна Африка, събаряйки диктаторски, но светски режими и оставяйки всякакви главорези и людоеди да тичат нагоре-надолу. Защото свободният пазар в рамките на ЕС създава благоденствие и възможност на всички европейски граждани да живеят по-добре. Защото отпадането на митническите и данъчните такси и граничните спънки създава благоденствие и това е в интерес на европейските и на българските граждани.

Ирина Недева: Тоест ако си позволя превод, нещо като Тръмп и границата с Мексико, за която трябва да платят мексиканците. А ЕС да плати за границата на България с Турция?

Ангел Джамбазки: Сравнението ви е абсолютно несъотносимо. ЕС се пази на Резово. Българските граничари и полицаи пазят белгийските граждани. Нали така? Българската гранична охрана носи задачи по отбрана и охрана на държавните граници и по този начин пази всички, които живеят в ЕС. Е, нормално е, когато пазиш този Брюксел, той да има отношение към тази граница. Нали не бъркам нещо?

Ирина Недева: Тоест съюз за огради и за крепостни стени, но не и за споделяне на политики по отношение на общи демократични ценности – например какво е свобода, какво е разрешено, какво не е разрешено?

Ангел Джамбазки: Напротив, точно обратното. Именно свободата всяка една държава да решава вътрешния си ред, а не една група хора да решават вместо поляците кое е добро за тях, не една група хора да решават вместо британците кое е добро за тях. Обърнахте ли внимание на коментарите на т. нар. либерална общност – под либерална нямам предвид класическото определение за либерализъм, а хората, които се определят като такива – как се отнесе тя към резултатите от референдума. Отворете социалните мрежи и вижте. Първата една седмица най-мекото определение беше, че англичаните са тъпи и глупави, неразбрали, прости анцузи, селяни, стари, фрустрирани и т. н. Това е тежка политическа грешка. Такива оценки са нередни и недопустими. Защо отричате свободата на англичаните да решат какво да правят? Защо отричате свободата на поляците да подредят собствената си държава, както искат? Аз например не споделям някои от политиките на „Право и справедливост“, например отношението им към абортите е нещо, което аз не споделям. Такава политика не бих провеждал по никакъв начин, но не бих заклеймил полското общество, ако то иска да взима такива решения и ако мнозинството от поляците подкрепят такива решения. Отричам категорично и никога няма да се съглася една група хора да се самоназначи за световна съвест и да казва: „Тръмп е идиот, поляците са глупаци, англичаните са стари, глупави, грозни“ и т. н., защото не споделят идеите на тези хора. Нямам нищо против свободата на изразяване, тя трябва да бъде пазена, но има разлика между свободата на изразяване и намесата във вътрешните работи. Представете си ЕС като един вход в даден блок. Ако ние от първия етаж отидем да похлопаме на седмия етаж вдясно и кажем на собственика на апартамента: „Виж сега, ние решихме, че твоите пердета ще бъдат зелени и ако не си със зелени пердета, ти всъщност си расист, фашист и ксенофоб и ще ти се скараме“ – аз съм против това. Всеки трябва да си знае мястото и да уважава правото на останалите да поддържат своя дом, както намерят за добре.

Ангел Джамбазки е евродепутат, избран през 2014 г. от коалиция „България без цензура – ВМРО, ЗНС, Гергьовден”. Завършил е Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Става член на ВМРО през 1997 г. Заместник-председател е на ПП „ВМРО – Българско национално движение“ от 2009 г.

Том Джунс: Важно да се намери добър механизъм за финансова солидарност в ЕС

В началото искам да се върна към деня след Брекзит, когато най-търсената фраза в Google беше „членство в ЕС“. Това показва, че ЕС има доста сериозен пиар-проблем. В допълнение към него има множество проблеми, свързани с не особено добрите механизми за солидарност. През последните 70 години европейската интеграция измина доста дълъг път на развитие, така че условията днес са значително променени. В началото проектът е концентриран изключително на Запад, целта е да се постигне траен мир, да се избегне война между Германия и Франция. Тогава е било важно да се реши проблемът с Германия. Сега обаче контекстът е различен.

Освен през 2008 г. Европа преживява голяма икономическа криза и през 70-те години на ХХ век, тогава обаче реакцията е да се ускори интеграцията. Стартира първият рунд на приемането на нови членки. След това, в края на 80-те и началото на 90-те години, се случват някои от най-важните събития в историята на Европа. Последствието от тях е едно разширяване, вече и на Изток. Тези процеси, заедно със зараждащата се глобализация, са особено важни. Едно от най-важните събития в рамките на ЕС е може би обединението на Източна и Западна Германия.

Ние говорим много за кризата, за проблемите, за това, че ЕС се разпада. Не бива обаче да забравяме големите успехи, които е постигнал съюзът. Всъщност именно Изтокът беше този, който дълго време очакваше да влезе в ЕС. И дори сега, когато говорим за проблемите на съюза, по източните граници на ЕС има държави, които искат да се присъединят към него. Успехите продължиха докъм 2008 г., когато започна глобалната криза. Това беше първият фактор, който усложни нещата. Вторият фактор, който пречи на ЕС да се развива със същия успех като преди, е бежанската вълна, а третият е геополитическата нестабилност, която първоначално се коментираше по-скоро в контекста на отношенията с Русия, но сега несигурни станаха и отношенията между Европа и САЩ.

Напълно съм съгласен, че голяма част от критиките, които се отправят към ЕС, са обосновани. Факт е, че има голямо разделение – както на Север и Юг, така и на Запада и Изток. След „Брекзит“ това разделение се засили още повече. Вярно е също, че политическите елити, които управляват съюза в момента, нямат нищо общо с елитите, които стартираха европейския проект и които имаха своя опит с войните. Много е важно да се намери добър механизъм за финансова солидарност в ЕС, необходима е единна фискална политика, като същевременно дълговете на отделните страни трябва да се понасят от самите тях. В този контекст е и идеята на Ангела Меркел за „Европа на две скорости“, за ядро и периферия на Европа.

За да разберем случващото се в Полша, трябва първо да видим каква е позицията на сегашното полско правителство по отношение на ЕС. Никой не оспорва демократичните избори и формирането на мнозинства в Полша, никой не оспорва фактът, че демокрацията там работи. Проблемът е по-скоро в това, че сегашното правителство се опитва да промени тези правила. Всъщност това правителство има по отношение на Европа доста консистентна и последователна хардлайнерска политика. Не бива да забравяме, че Полша е все пак най-големият бенефициент на европейски фондове, каквото и да се говори там за Европа. Това, което прави Полша, е нещо като „Брекзит“, само че без реален „Брекзит“. Поляците хем не искат някой да им диктува условия, хем не искат да слязат от влака, на който са се качили и на който може да имат безплатен обяд, тоест да се възползват от всички предимства на единния пазар. 

Много се говори за руската пропаганда. Разбира се, такава има, но приказките за нея и най-вече за руското финансиране на антиевропейски проекти са доста преувеличени. Пример за това е финансирането на Националния фронт във Франция. Става дума за един кредит, който партията е взела от руска банка, която впоследствие фалира. Така или иначе в момента Националният фронт е в незавидно финансово положение и се издържа предимно със заеми, които се теглят от партията на бащата на Марин льо Пен. Не вярвам, че има реален шанс Марин льо Пен да спечели изборите във Франция. Не смятам също, че е възможно „Алтернатива за Германия“ да спечели изборите в Германия. Когато балансът се възстанови и френско-германската ос се стабилизира, ще се стабилизира и ситуацията в Европа. Важно е да се отбележи, че след „Брекзит“ и победата на Тръмп в САЩ подкрепата за ЕС се увеличава и това допринася за възпрепятстването на апокалиптичните сценарии за Европа. Това пролича на президентските избори в Австрия, където националистическата партия изгуби.

Надеждата е, че в края на тази година, когато ситуацията се стабилизира, политическите елити в Европа ще намерят куража да преразгледат някои догми и ще започнат да търсят градивни решения на бежанската криза и геополитическите влияния върху ЕС.

Том Джунс е историк, той има докторска степен от Льовенския католически университет (Белгия). Член е на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания в София, а в момента е гостуващ научен сътрудник в Центъра за академични изследвания в София. Участвал е в различни изследователски програми във Варшава, Виена, Будапеща, Хелзинки, Потсдам, и Йена. Изследователските му интереси обхващат европейската история, Източна Европа, историята на Студената война и историята на младежките и студентски движения.