0
722

„Антистатик” премахва дистанцията

al13fb 3_2
Фернандо Белфиоре в „AL13FB<3”. Снимки Антистатик

Деветото издание на фестивала за съвременен танц и пърформанс „Антистатик” (14-20 април 2016) успя да проведе цяла философия зад своето мото – възклицанието „WOW!”.

След миналогодишния им слоган, „Говорите ли танц”, утвърдителното възклицание „WOW!” не е само непосредствена рефлексия върху чудесата на съвременната хореография. „WOW!” е способността и талантът на организаторите Ива Свещарова, Ангелина Георгиева, Вили Прагер и Стефан Щерев да провеждат по устойчив и безкомпромисен начин политика, която дава инструменти на българската аудитория да възприема и да разбира най-новите течения на съвременната хореографска сцена в български и световен план.

Това се случва не само по пътя на пряката връзка чрез представленията от програмата. Платформата на фестивала „Без дистанция” функционира като необходим метод за обратна връзка както за публиката на фестивала (чрез поредица от разговори между артистите и зрителите след представленията), така и за българските професионалисти в съвременния танц и пърформанса, които имат желание да надградят своите умения. За първа година „Антистатик” въведе още един инструмент за „премахване” на дистанцията, наречен warm up (загрявка) – кратък физически процес, който зрителите могат да преживеят с артиста преди неговата поява на сцена.

Най-любопитният за мен warm up беше този на Фернандо Белфиоре от „AL13FB<3”, представлението, което закри тазгодишното издание на фестивала. В рамките на половин час той направи с публиката загрявка за сърцето – поредица от упражнения, които насочват концентрацията на всеки човек към вслушване в ритъма на сърцето. Построени в кръг, участниците проследяваха ритъма на своите сърца с едната ръка, докато с другата слушаха сърцето на своя съсед през гърба му. За мен това беше момент едновременно на активиране на вътрешна концентрация и на отключване към другите, независимо дали те са зрители или артисти. Всички бяхме просто хора със сърца и заедно извървяхме пътя на слушане, на разбиране и на усещане на техния ритъм. Този контекст ни отведе в света на представлението, където Фернандо Белфиоре показа интензивен начин на игра между танца, гласа, светлините и музиката – поредица от експерименти, на които той подлага себе си и своето сърце чрез пластиката и експресията на тялото и лицето. Макар и на места този път да съчетаваше прекалено много елементи едновременно и да ставаше леко неясен, Фернандо Белфиоре се представи като спонтанен и отдаден изпълнител. В „AL13FB<3” бразилецът, който работи в Холандия, сподели ценен начин на осмисляне на мейнстрийм изкуството през средствата на съвременната хореография, процес, който можем да проследим в различни аспекти в почти всички представления от програмата на фестивала.

В  „AL13FB<3” Фернандо Белфиоре работи с комерсиалното „Еластично сърце” от популярната песен на Сиа. (Танцово-музикалният разказ съчетава образите на зрелия, но слаб мъж с малкото, но силно, еластично момиче. Събира контрапунктите, от което се получава разрив, експлозия и се генерират силни енергии на привличане и отблъскване. Като сюжет тази композиция на допълващите се противоположности припомня филма „Леон“ от 1994 г. на режисьора Люк Бесон, с участието на Жан Рено и Натали Портман.)

На пръв поглед този контекст изглежда далечен на „AL13FB<3”, но Фернандо Белфиоре изгражда енергията на представлението, започвайки от „Еластичното сърце” на Сиа, и показва танц, който не е танц, а по-скоро система от знаци, движения и експерименти, които впечатляват със своята ярка експресия. Най-важното за мен е, че той съумява да артикулира нишката между мейнстрийм музиката и съвременната хореография през  въвличане в автентичното си присъствие като артист.

total copy
„Тотална щета”

Друг тип преработка на мейнстрийм културата може да се наблюдава в „Тотална щета”, най-новата продукция на театралната група „Метеор”, българско представление от програмата на фестивала. Без да противоречи на предишните им представления, „Тотална щета” тръгва в съвсем нова посока – преосмисляне на естрадната песен по гротесково-ироничен път. Тук Ани Васева, Леонид Йовчев и Галя Костадинова отключват присъствието на артиста през неговите глас и песен. Дистанцирани от „материала”, изпълнителите поднасят на публиката смесица от противоречиви сигнали, която мобилизира пълен актьорски физически ресурс. По този начин се активират взаимоизключващи се послания на сцената, които провокират, вълнуват, но така и не дават решение на проблема за „тоталната щета”, която „си нанасяме, живеейки” (цитат от програмата на представлението). „Тотална щета” е едно от най-ярките постижения на съвременната българска независима сцена за този сезон. Представлението кореспондира както с миналото (естрадата), така и с бъдещето – съвременната тенденция за авторство на изпълнителите на сцената.

n copy
„Неон”

Другото българско участие в програмата на фестивала е бурлеск-пърформансът „Неон”, продукция на Гараж Колектив. Като най-въздействащи елементи на представлението се оказват музиката (Емилиян Гацов – Елби) и визията на изпълнителите (Ирена Цветанова, Александър Георгиев – Аце, и Жана Пенчева). Те създават атмосфера, която се развива като че ли на забавен кадър, създаден от бавния ритъм на синхронизираните движения на тримата изпълнители. „Неон” не разказва история, а по-скоро създава атмосфера, която би могла да функционира като спомен за вариете от миналия век, като еротична картина и/или като иронична закачка със зрителите. Изпълнителите са изцяло потопени в „тялото на удоволствието” – отключили своята сетивност към света на съблазняващата музика и светлина, те събуждат автентичния човешки ресурс за привличане, за игра с енергията на желанието. Предпоставка за това разбиране е и загрявката, която тримата пърформъри проведоха със зрителите – от активирането на медитативно състояние (Ирена Цветанова), през флиртуването (Жана Пенчева) до освобождаването на гласа (Александър Георгиев – Аце). Тялото на удоволствието, тялото, което не изпитва усилие, докато е на сцена, и изпълнителят, който се наслаждава на перформативния акт, се оказват любопитно преживяване за зрителя, в което той по аналогичен път изпитва удоволствие и слуша импулсите на музиката. Простотата в структурата ме предразполага към известна дистанция и склонност към разсеяност, но „Неон” е твърде бляскаво представление, за да предизвика недоверие, особено в своята първа част.

mira copy
„Мира Фукс”

Желанието и тялото на удоволствието е тема, която се развива също от „Мира Фукс”, представление на Мелани-Джейм Улф (Австрия/ Германия). Като хореографски език тя използва lap-dance-а (танца в скут) по строго определените правила на клубния нощен живот. Мелани-Джейм Улф се отчуждава от образа на стриптийзьорката (в който тя е дългогодишен професионалист), за да сподели своята артикулирана чрез песен, текст или танц гледна точка за мъжката психология, за секса, за наркотиците, за мъжкия скептицизъм към жената, за живота във и извън нощния клуб и пърформанса.

Публиката в „Мира Фукс” е наредена в плътно затворен кръг. В началото изпълнителката многократно повтаря правилата на поведение по време на lap dance-a. В умно изградената структура на представлението тя застава срещу всеки един от 35-те зрители и след като ги пита дали желаят lap dance, в зависимост от отговора го изпълнява по строго определените правила, които задава в началото. Между тази поредица от перформативни актове, в които зрителите имат възможността да следят както нейното поведение, така и това на останалите зрители, са вплетени епизоди, в които Мелани Джейм Улф се отчуждава образа на Мира Фукс, за да артикулира смисъла на поведение на клубната танцьорка. Мира Фукс е инструмент на Мелани Джейм Улф, с който тя отправя своето послание към публиката: артистът, както и човекът, не трябва да бъде съден за своите избори; той е свободен да променя, да предизвиква, да бъде WOW!.

Нейният пърформанс скандализира част от публиката заради близостта със зрителите. Но тази близост съдържа в себе си артистичен замах, смелост и критическа дистанция на самия артист от неговата работа, които заслужават признание. „Мира Фукс” дебатира представата за женското тяло, желанието и тялото на удоволствието, но в същото време придвижва напред мисленето на артиста за публиката. Тя позиционира, хореографира и в крайна сметка работи с публиката, тъй като това е съществена част от нейната база, материал, начална и изходна точка.

g copy
„Господът ми е по-добър от Господа ти”

Друго представление, което силно развива отношението на артиста към публиката, е пърформансът на Елена Бото (Португалия/ Германия) „Господът ми е по-добър от Господа ти”. При влизането на всеки зрител беше залепено етикетче с определен цвят. Според цвета всеки заемаше мястото си в различни пространства, където изпълняваше дадени указания в зависимост от отговорите си на различни дискомфортни въпроси. Целият процес беше контролиран от невидим глас, който диктуваше правилата за движение на публиката и я разпределяше по цвят и пол по ироничен и находчив начин. В момента, в който зрителите бяха отведени на местата си, се оказа, че едни от нас са „избрани” да наблюдават представлението отстрани, а други – фронтално. В хода на представлението съществуваше цяла част, която ние, страничните наблюдатели, гледахме, докато останалите зрители слушаха, без да виждат, тъй като плътна завеса ги разделяше от сценичното пространство (само за този кратък момент). Ние, зрителите в привелигирована позиция, виждахме какво се случва: Елена Бото диктуваше на своя облечен като облаче асистент/музикален артист по какъв начин да пренаредят сцената, но правеше това да звучи като еротичен момент от любовна игра. По този начин се провеждаха две представления за две публики – едните си правеха изводи от това, което чуват, другите – от това, което виждат. Намирам този момент за ключов в разбирането на представлението. Тогава успях да свържа мисленето за Бог по пътя на пърформанса като обект на интерпретация, не по-различен (дори по-мащабен) от тялото и от музиката: той е инструмент за объркване, манипулация или игра на нашите представи, когато всеки отговор е едновременно грешен и правилен, затова няма само един Бог, нито само една интерпретация или само един зрител. За мен ценното в „Господът ми е по-добър от Господа ти” е ясната и последователна работа с публиката, която функционираше дори и през техническите затруднения на представлението.

eur
„Мажоретката на Европа”

В посоката на дистанцирано, критическо възприятие на големите и трудни въпроси от танцовите артисти бе и „Мажоретката на Европа” от Даниел Кок (Сингапур/ Германия). В загрявката преди представлението Даниел Кок направи социален експеримент, подлагайки публиката на забавен изпит, за да проверим заедно доколко познаваме държавите от Европейския съюз. Оказа се, че повечето хора нямат знания в тази област, но „Мажоретката на Европа” би могъл да функционира и като инструмент за повишаване на осъзнатостта на зрителя за политическата ситуация, в която живее.

Даниел Кок е съвършеният пърформър – владее телесния си и гласов регистър, може да пее или говори, докато танцува, без едното да пречи на другото, и да изглежда „перфектно”, по смисъла на мажоретката, способна на силов тип акробатика. В тази впечатляваща форма се изразява иронията на „Мажоретката на Европа” – един азиатец всъщност кара европейците да се смеят над собствените си проблеми. Неговият подарък за публиката са смехът и усещането за празник, което талантливо и последователно изгражда на сцената. При по-задълбочен анализ могат да се направят изводи за неговия социо-политически разказ за ценностите на Европейския съюз, който функционира и през разговор с човек от публиката. Даниел Кок прави паралел с политическата ситуация в Сингапур чрез конкретен разказ за дисциплиниращото военно обучение, през което той е минал. Тези разкази разпръскват опростенческата представа за мажоретката или клоуна, който има за цел единствено да забавлява. Ценното в „Мажоретката на Европа” е способността на автора за самоирония, което е отново вид дистанциране на артиста от самия себе си и своята работа.

SL copy
„Slap/ Stick”

От друга страна, Херман Хайзиг (Германия) също използва иронията в своята работа, но в доста по-европейски, индивидуален прочит. Неговото тяло не е типичното танцово тяло и в Slap/ Stick той по-скоро се движи, отколкото да танцува в прости ситуации, но със специфична логика на поведение на тялото, която изключва предвидимото, рационалното, лесното действие. Издълженото му тяло само по себе си е източник на особен тип театралност, която той развива в посоката на комедията. В „Slap/ Stick” Херман Хайзиг работи по интелектуален начин с тялото. Той тръгва от есето на Анри Бергсон „Смехът” и разглежда комичното като физически процес – залитането, падането и спъването са неговите отправни точки, хореографски и импровизационен материал. Освен че превръща тялото си в пространство на комичното и го подлага на изобретателни шеги, Херман Хайзиг (също като Даниел Кок) не остава само на територията на смеха. В хода на представлението има запомнящ се момент с няколко бели конуса, които изпълнителят композира под звуците на пиано и електронна музика. Това е сравнително кратък процес, в който той построява пространство и логики, които не означават нищо, но имат свое присъствие, свой собствен живот на сцената – не би могло да се обясни като танц или сценично действие, това е по-скоро игра на асоциации.

ravemachine3
„Рейвмашина”

Рейвмашина” на Дорис Улрих и Михаел Турински, представлението, с което фестивалът започна, беше според мен най-впечатляващото. Михаел Турински гостува за втори път на „Антистатик”, негови снимки от „Хеторономен, от мъжки пол” бяха представени във фестивалната фотоизложба на Стефан Зафиров „Без обувки”. Тази година Турински и с Дорис Улрих работят по екстатичното тяло, овладяно от ритъма на елетронната музика. Специфичното в „Рейвмашина” е съчетанието на две коренно различни тела – изпълнител с увреждания и неслаба жена. Те споделят своята енергия на сцената през ритъма. Те откриват движения, чрез които могат да поддържат ритъма от техномузиката, и така да са изпълнени с енергия, която преминава отвъд границите и различията в телата на изпълнителите. Дорис Улрих проведе уъркшоп „Да разтърсим плътта”, в нейния начин на работа също присъства тялото на удоволствието, но много по-интензивно, автентично  и комплексно. То се превръща в проводник на ритъма, способен да премине ограниченията дори и на инвалидните колички. В „Рейвмашина” Михаел Турински разрушава своята инвалидна количка на сцената в един деструктивен момент в средата на представлението, който е ескалация на ритъма до пълен хаос. Тук двамата изпълнители създават контрапункт на началото на представлението, в което на базата на ритъма се съграждат и в един момент съединяват различията в телата.

За поредна година фестивалът се ангажира да осигури на независимите артисти диалог и обратна връзка: в миналогодишното издание се състоя събитието „Адвокати на танца”, докато тази година се проведе дискусия за методите на публично финансиране на проекти в независимите изпълнителски изкуства, модератор беше Гергана Димитрова. Устойчивото провеждане на  събитията, както и програмата ни карат да мислим за тазгодишното издание на „Антистатик” като за най-силното до този момент. Да се надяваме, че следващото ще е още повече WOW!